Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (58)

— Одет стои пред затворената врата. Не е мръднала, откакто мадам й заповяда да излезе, долепила е ухо до дървото, макар че не е и необходимо, мадам крещи като луда. Прислужницата е чула всичко, цялата караница. Сега прозвучава твърдият глас на Кларис: „Не. Довиждане, Бланш“, и после схватка, отзвук от кратък сблъсък, рязко поемане на въздух, възклицание, но тя не различава гласа, и после глухо тупване, нещо тежко пада на пода. Писъкът на мадам: „Кларис! Кларис!“, и после: „О, господи!“ Вратата се отваря, лицето на мадам е неузнаваемо, тя е вцепенена. Изглежда направо глупаво с ролките, които подскачат по главата й, изнизват се дълги минути, докато тя възвърне гласа си и проговори: „Стана злополука. Повикай доктор Дардел, бързо. Бързо!“ „Каква злополука?“ — пита се Одет, но се втурва при сина си, нарежда му веднага да се обади на доктор Дардел и пак се затичва с кривите си къси крака обратно в малкия салон, където мадам се е проснала на канапето. „Каква е тая злополука? Какво се е случило?“ „Помежду ни възникна спор — едва-едва изрича мадам. — Тя щеше да си отиде, аз я задържах. Не бях свършила, тя трябваше да ме изслуша, затова я сграбчих за ръкава и тя просто политна, падна напред и си удари главата в ръба на масата, виж, в най-острото.“ Одет поглежда към изрязаното под прав ъгъл стъкло, вижда тялото на Кларис на килима, тя не помръдва, не диша, кръвта напълно се е дръпнала от лицето й. И неволно възкликва: „О, мадам, тя е мъртва.“ После пристига доктор Дардел, на него семейството винаги може да разчита, той е стар верен приятел. Преглежда Кларис и повтаря същите думи: „Мъртва е.“ Бланш кърши ръце, хлипа, обяснява на лекаря, че е станала ужасна злополука, толкова нелепа, чудовищна злополука. С вдигната във въздуха писалка, той поглежда Бланш, преди да подпише смъртния акт. „Изходът е само един. Няма друго решение, Бланш. Довери ми се. Остави ме да направя каквото трябва.“

Млъквам. Това е краят на историята.

Анжел бавно ме обръща с лице към себе си. Слага ръце на бузите ми и дълго ме гледа.

— Така ли се е случило, Антоан? — меко пита тя.

— Никога няма да науча истината. Това е най-близката версия, която съумях да възстановя.

Тя отива до камината, опира чело на гладкото дърво, после отново ме поглежда.

— Някога говорил ли си с баща ти за това?

Баща ми. Нима има начин да й обясня? Как да опиша последния ни разговор преди няколко дни? Онази вечер на тръгване от офиса чувствах твърда решимост, готовност да се конфронтирам с него. Независимо че Мелани ми бе забранила. Независимо колко упорито се бе опитала да ме разубеди по свои си, непонятни за мен причини. Тогава имах нужда да поговоря с него. Не можех повече да отлагам. Не можех да се лутам в догадки. Какво точно знаеше той за смъртта на Кларис? Какво му бяха казали? Знаеше ли за Джун Ашби?

Когато се появих, баща ми и Режин вечеряха пред телевизора. Гледаха новините. Предстоящите президентски избори в Щатите. Високият слаб мъж, почти на моите години, когото хората наричаха „чернокожия Кенеди“. Баща ми беше видимо уморен, притихнал. Нямаше апетит. Купища хапчета за гълтане. Режин шепнешком ме уведоми, че другата седмица щели да го приемат в болница. Задавал се тежък период. Тя клатеше глава отчаяно. Когато приключиха с храненето и Режин отиде да звъни по телефона в другата стая, аз казах на баща ми, че бих искал да поговорим, ако не възразява — с надеждата да отлепи очи от телевизора. Той кимна, издаде някакъв гърлен звук, който приех за положителен отговор. Но когато най-сетне обърна очи към мен, видях в тях толкова изтощение, че млъкнах на мига. Очите на човек, който знае, че умира, и до гуша му е дошъл животът на тази земя. Съзрях неприкрито страдание в тези очи, както и тихо примирение, което ме трогна. Нямаше го вече адвоката виртуоз. Нямаше го бащата диктатор. Нямаше го арогантния съдник. Пред мен беше един стар, болен мъж с отровен дъх, който бе готов да приеме смъртта и нямаше никакво желание да ме слуша, нито мен, нито когото и да било. Вече не.

Беше твърде късно. Твърде късно да разруша невидимата стена помежду ни, да му кажа, че го обичам, че знам за болестта му, която го убива; твърде късно да го разпитвам за Кларис и Джун, твърде късно да поема риска да навлезем в тази тема. Той бавно примига, не изглеждаше озадачен. Изчака да заговоря и когато аз продължих да мълча, той едва-едва сви рамене и отново се обърна към телевизора. Не ме попита какво искам. Имах чувството, че сме на сцена и той е пуснал завесата. Краят на представлението бе сложен. Хайде, Антоан, та това е баща ти. Хвани ръката му, нека почувства, че си до него, колкото и да ти е трудно, направи усилие, кажи му, че го обичаш, кажи му, преди да е станало късно. Погледни го, той умира, скоро ще бъде късно. Времето изтича.

Спомних си го като млад, усмивката му, която озаряваше иначе строгото му лице; косата му беше тъмна и гъста, не проскубана и оредяла като сега. Спомних си как ни грабваше в прегръдките си и ни целуваше с обич, когато носеше Мелани на конче из Болонския лес, когато усещах на тила си неговата ръка на закрилник, която ме окуражаваше и ме караше да се чувствам най-силното момче на света. Спомних си как след смъртта на майка ми той се затвори, нямаше повече нежни целувки, стана взискателен, непреклонен, от устата му чувах само упреци и подигравки и с всеки укор ме караше да се чувствам безкрайно нещастен. Исках да го попитам защо животът го е направил толкова жлъчен, толкова враждебен. Заради загубата на Кларис? Защото тя единствена бе съумявала да го направи щастлив? Или разкритието, че му е изневерила? Че другиму е отдала сърцето си? Че се е влюбила в жена? Това унижение, то ли бе разбило сърцето на баща ми, то ли бе опустошило душата му?

В крайна сметка нищо не го попитах. Не зададох нито един от тези въпроси. Изправих се. Той не помръдна. Телевизорът продължаваше да гърми. Както и гласът на Режин в съседната стая.

— Довиждане, татко.

Той отново изръмжа, без дори да ме погледне. Аз излязох и затворих вратата. На стълбите вече не можах да сдържа горчивите сълзи на угризение и болка, които напираха.