Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (44)

Бъдни вечер в Малакоф мина чудесно, Астрид се справи великолепно. Дойдоха и Мелани и баща ми, който не беше в най-добра форма, дори може би още по-изморен, също и Режин и Жозефин. От дълго време не бях виждал на едно място толкова хора от фамилия Рей.

Серж не присъства. Когато тактично попитах Астрид как вървят нещата помежду им, тя въздъхна: „Сложно.“ След като вдигнахме масата и отворихме подаръците, всички се заприказваха в дневната пред запалената камина, а ние с Астрид се качихме в ателието на Серж да си поговорим за децата. За това как се променят и как всичко около тях се изплъзва от нашия контрол. Как от тях получаваме единствено пренебрежение, никакво уважение, какво остава за привързаност и обич. Марго е все така потопена в мълчаливо презрение, отказва да отиде при психолога, който намерихме. Както и се опасявахме, Арно бе изключен от лицея. Записахме го в едно училище с пансион близо до Реймс, където ще го държат изкъсо. Адвокатът, поел неговия случай, очакваше въпросът да се реши с известна сума, която да компенсира щетите, понесени от семейство Жослен. На колко ще нарасне тази сума, все още не беше ясно. За щастие не бяхме единствените родители с безотговорно дете. Без съмнение всичко това беше напълно нормално, част от изпълненото с рискове порастване на съвременните младежи, но дори тази мисъл не го правеше по-лесно поносимо. За никого от двама ни. Поолекна ми, когато разбрах, че и тя преживява същото огорчение, и се опитах да го споделя.

— Ти не разбираш — каза тя, — за мен е още по-тежко. Аз съм ги родила.

Опитах се да й опиша отвращението, което изпитах в нощта, когато арестуваха Арно. Тя закима, а лицето й изразяваше смесица от ужас и съчувствие.

— Разбирам какво искаш да кажеш, Антоан, но от това не ми става по-леко. Тези деца са част от плътта ми — тя сложи ръка на корема си, — все още ги усещам. Аз ги родих, бяха прекрасни толкова години, а сега…

— Знам, бях там, когато се раждаха — плахо добавих.

А тя се бе подсмихнала.

В началото на януари забраната срещу тютюнопушенето достига Франция. Направо ме досмешава — приемам я много по-лесно, отколкото съм очаквал. Толкова много са хората като мен, които пафкат на студа пред ресторанти и офиси, сякаш сме въвлечени в повсеместен заговор. Чувам, че Серж се е върнал. От Люка научавам, че отново е в Малакоф. Няма как да не се запитам дали Астрид му е казала за нас, за нощта след погребението на Полин. Как ли го е приел той? Подхващам работата си в офиса. Парембер започва да ми създава ядове също като омразния си зет. Зад благата външност и измамна усмивка той действа с желязна ръка. Преговорите с него са изтощителна битка, която изцежда жизнените ми сили.

Единственият светъл лъч в моето мрачно съществуване беше купонът изненада по случай рождения ми ден, организиран от Елен, Дидие и Еманюел. В апартамента на Дидие. Той е колега архитект, с когото започнахме горе-долу по едно и също време, но за разлика от мен Дидие се изстреля в галактиката на успеха и благоденствието. Но никога не се главозамая. А би могъл. Единственото общо помежду ни сега е, че и неговата жена го изостави заради по-млад мъж, банкер, но всъщност арогантен европейски боклук. Бившата му съпруга, която аз много харесвах, се превърна в копие на Пош Спайс. Забележителният й гръцки нос е заприличал на електрически контакт. Дидие е висок и мършав, с дълги тънки ръце и смях, който наподобява животински вой. Жилището му представлява импозантен мансарден апартамент в Дванайсети арондисман близо до Менилмонтан, някогашен склад, притиснат между две порутени сгради. Когато преди години го купи, ние до един се шегувахме, че през зимата ще умира от студ, а през лятото ще се пече като на грил. Той обаче не обръщаше внимание на подигравките, инсталира централно отопление и климатична инсталация и бавно превърна мястото в истинско бижу от тухли и стъкло, а ние, злобните присмехулници, позеленяхме от завист.

Не се бях замислял, че наближава моят четирийсет и четвърти рожден ден. Навремето, когато имах семейство, ми ставаше много мило децата да ме засипват с подаръци — смешни рисунки и криви фигурки от глина. Но аз вече нямам семейство. И очаквах сам да прекарам рождения си ден. Както и миналата година. Сутринта получих текстово съобщение от Мелани, също и от Астрид. И от Патрик и Сузан, които бяха заминали на дълго пътешествие на изток. Струва ми се, че и аз така щях да постъпя, ако бях загубил дъщеря си. Баща ми обикновено забравяше рождения ми ден, затова се учудих, когато ми звънна в офиса. Колко мек и вял звучеше гласът му. Изчезнал бе обичайният бучащ авторитетен тон.

— Искаш ли да минеш да хапнем заедно по случай рождения ти ден? — попита той. — Ще бъдем само двамата. Режин отива на вечеря, после ще играе бридж.

Авеню „Клебер“. Застиналата в седемдесетте трапезария в оранжево и кафяво с прекалено ярко осветление. Двамата с баща ми, един срещу друг на кръглата маса. Неговата покрита със старчески петна трепереща ръка налива виното. Трябва да отидеш, Антоан. Той вече е стар, сигурно е самотен. Направи това усилие, бъди мил с него. Поне веднъж.

— Благодаря, но имам други планове за довечера.

Лъжец. Страхливец.

Когато затворих, се обади гузната ми съвест. Трябваше да му се обадя повторно, да му кажа, че в крайна сметка мога да отида. С чувство за вина се обърнах към компютъра и отново се заех с Купола на мисълта. Колкото и да ме избиваше на смях в началото, Куполът на мисълта отнемаше много от енергията ми, но по един удивително мотивиращ начин. За пръв път от цяла вечност работех върху проект, който ми носеше радост, нахъсваше ме, стимулираше ме. Бях се заел да проуча всичко за видовете иглу, тяхната история и специфика. Бях разгледал безброй куполи, припомних си красивите сводове, които бях виждал във Флоренция и Милано. Правех скица след скица, рисувах силуети и форми, каквито не бях и предполагал, че могат да ми хрумнат, раждах идеи, които смятах непостижими за мен.

Кратко пиукане ме извести за получен имейл. От Дидие: „Нужен ми е съвет относно важно делово предложение. От човек, с когото си работил. Можеш ли да минеш довечера към осем? Спешно е.“

Отговорих на мига: „Да, разбира се.“

Така че, когато цъфнах у Дидие, нищичко не подозирах. Той ме поздрави, покани ме да вляза с непроницаема физиономия. Последвах го в огромното централно помещение, което ми се стори необичайно тихо, сякаш учител бе изшъткал, и изведнъж взрив от писъци и викове от всички страни. Примигах и ето че съвсем не бях единственият гост, там бяха Елен и съпругът й, Мелани, Еманюел, две жени, които не познавах, а те се оказаха новите дами на Еманюел и Дидие. Музиката бе пусната на макс, появиха се шампанско, пастет и разбит хайвер, салати, сандвичи, плодове и шоколадова торта, засипаха ме с подаръци. Бях на върха на щастието. За пръв път от много дълго време успях да се отпусна, да се насладя на опиянението от шампанското, да се почувствам център на всеобщо внимание.

Дидие непрестанно си поглеждаше часовника и аз вече взех да се чудя за причината. Когато се чу звънецът, той пръв скочи.

— А сега — обяви тържествено — гвоздеят на вечерта.

И със замах отвори вратата.

Тя влезе с грациозна стъпка, в дълга бяла рокля, удивителна дреха за посред зима, ей тъй от нищото, с опъната назад кестенява коса и загадъчна усмивка на устните.

— Честит рожден ден, парижанино — прошепна тя като същинска Мерилин Монро, когато ме целуна.

Всички взеха да пляскат. Улових, че Мелани и Дидие се споглеждат победоносно и се досетих, че те са организирали празненството, без нищичко да заподозра. Всички погледи бяха вперени в Анжел. Еманюел открито я зяпаше и в един миг скришом ме поздрави с онзи жест с вдигнатия палец. Досетих се, че дамите — Елен, Патрисия и Карин — нямаха търпение да разпитат Анжел за работата й. Не очаквах тя да се смути, сигурно беше свикнала.

Навярно всекидневно я атакуваха с подобни въпроси. Когато се чу първият плах опит, нещо като: „Как можеш по цял ден да се занимаваш с мъртъвци?“, тя отговори сдържано, но любезно: „Това помага на други да живеят.“

Беше чудесна вечер. Радвах се на Анжел в бялата рокля като снежна принцеса, на красивата обстановка у Дидие, с прозореца над главите ни към мрака на студената нощ. Имаше много смях, много пиене, дори танци. Мелани също се престраши, обявявайки, че й е за пръв път от много, много време, и всички я поздравиха с бурни ръкопляскания. Замая ми се главата, и от шампанското, и от еуфорията. В някакъв момент Дидие ме попита как е Арно и аз изтърсих: „Пълна катастрофа, бедствие.“ Екна неговият смях на хиена и той зарази всички останали. Описах им разговора по мъжки, който най-сетне бях провел със сина ми, когато го изключиха от училище. Цитирах им моята назидателна реч, предизвикала печалния извод колко наподобявам собствения ми баща с наставленията, порицанията и укорително размахания пръст. После се изправих и им показах стойката на моя син — отпусната и прегърбена като на питекантроп, придружена от вечно киселата гримаса. Дори и гласа му имитирах, едновременно дрезгав и креслив, задължително провлачвайки всяка дума като днешните нафукани тийнейджъри. „Стига бе, татеее, ти като си бил на моите години, не е имало нито интернет, нито мобилни телефони, то си е билооо, все едно сте живели в Средновековието. Така деее, родил си се през шейсетте, направо не ми се мисли кооолко нищичко не разбираш.“ Предизвиках нова експлозия от кикот. Чувствах се въодушевен, насърчен от емоция, която никога не бях изпитвал. Бях успял да разсмея хората. Никога в живота си не бях го постигал. В нашето семейство Астрид беше общителната забавна бъбривка. Тя разказваше вицовете, тя разсмиваше хората до припадък. Аз бях мълчаливият наблюдател. До тази вечер.

— Не, не мога да не ви разкажа за Парембер, настоящия ми работодател — обявих аз на моята нова публика.

Те чудесно знаеха за кого говоря, разбира се. Той се беше изтипосал на всеки постер на всеки уличен ъгъл, неговата усмивка на Чешърския котарак се появяваше насреща ти е всяко пускане на телевизора или компютъра. Имитирах неговата маршова стъпка през стаята, с пъхнатите юмруци надълбоко в джобовете, раменете изпънати назад, и неговата уникална гримаса — която бях овладял до съвършенство, — целяща да внуши дълбочината на могъщата му мисъл, нацупване като капризна достолепна старица, последвано от светкавично прехапване едновременно на горната и долната устна, при което заприличваше на пресъхнала слива. А после и навика да набляга на определени думи — все едно да укаже на невидим стенограф да им сложи главна буква, — придавайки им допълнителна тежест със своето сото воче: „А сега, Антоан, помни колко силна е планината зад теб. Помни, че всяка Частица наоколо е Жива, пълна с Енергия и Интелект. Помни, Прочистването на твоето Вътрешно Пространство е Абсолютно задължително.“

Описах им и Купола на мисълта, чудовищната и в същото време невероятно вдъхновяваща сложност на цялата история. Присвитите очи на Парембер, който от чиста суета не слага очила, докато преглежда грубите ми скици. Той като че ли никога не бе нито доволен, нито недоволен от моите творения, а по-скоро озадачен, сякаш те му причиняваха колосално безпокойство. Започвах да подозирам, че не е в състояние да си представи как иска да изглежда този Купол на мисълта. Той просто се бе влюбил в своята идея.

— „Виж, Антоан, Куполът на Мисълта е Облак от Възможности, Волна Клетка, Затворено Пространство с потенциала да ни даде Свобода.“

Всички вече се кискаха неудържимо. Елен бършеше сълзите си. Не спрях дотук, описах им и семинара в един модерен комплекс в шикозните западни предградия, на който Парембер в продължение на цял ден ме представяше на екипа си. Втората по важност особа след шефа — с видимо страховито родословие от Азия — носеше смъртната маска на вкочанен труп вместо лице и трудно определима полова принадлежност. Всички сътрудници на Парембер имаха изцъклени свръхвъзбудени изражения, сякаш щяха всеки миг да припаднат — от немощ или от поетата дрога. Облеклото им беше едноцветно — или бяло, или черно. Някои изглеждаха съвсем млади, току-що завършили колежани. Други бяха в доста напреднала възраст. Откачалки, откъдето и да ги погледнеш. В един часа с къркорещ стомах аз с нетърпение очаквах обяда. Времето обаче напредваше и за мой ужас такъв не бе обявен. Застанал в центъра на залата, с проблясващи зад него монитори, Парембер с умиление дърдореше за успеха на своя уебсайт, който Обхващал Целия Свят. Дискретно попитах мършавата, но елегантна на вид жена до мен дали се предвижда обяд. Тя ме изгледа потресена, все едно бях изрекъл „содомия“ или „оргия“. Обяд? — изсъска тя с отвращение. — Ние не обядваме. Никога. Отчаян, се осмелих да поискам уточнение: „Защо?“, макар че стомахът ми гъргореше повече от красноречиво. Жената не ме удостои с отговор. Три часа по-късно се изпълни познатата ми тържествена церемония с появата на зелен чай и содени кифли. Моят стомах обаче даде на заден. И през остатъка от деня се стараех само да не припадна от глад, докато накрая не изтичах до най-близката пекарна, където лакомо погълнах цяла багета.

— Как само ни разсмя — каза Мелани, когато си тръгвахме. Към нея се присъединиха Дидие, Еманюел и Елен. Със смесица от възхищение и изненада. — Нямах представа, че можеш да си толкова забавен.

По-късно, когато заспивах, притиснал тялото на моята снежна принцеса, аз се чувствах щастлив. Един щастлив мъж.