Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (55)

От мястото, на което седя, се нижат поля, размазани петна в сиво и кафяво. Влакът се движи твърде бързо и капките не успяват да се задържат по стъклото на прозореца, но знам, че вали. Вече цяла седмица е влажно. Най-гадното кишаво време в края на зимата. Копнея за ослепителната светлина на Средиземноморието, за искрящите бели и сини тонове, за палещата жега. Мечтая си да се озова в Италия, на брега край Амалфи, където ходихме с Астрид преди години, да усетя сухия като прашец аромат на борове, чиито стъбла се превиват, вкопчени в скалите, да ме лъхне соленият топъл бриз с мирис на слънце.

Експресният влак в посока към Нант е претъпкан. Петък следобед е. Моят вагон е пълен с прилежни пасажери, които четат книги, списания, работят на лаптопите си, слушат музика на слушалки. Младата жена срещу мен настървено пише в тетрадка с черни кожени корици. Не мога да откъсна очи от нея. Тя е изключително привлекателна. Лице с перфектен овал, буйна кестенява коса, сочни устни. Ръцете й също са прелестни, с дълги заострени пръсти и изящни китки. Тя не вдига очи към мен. Едва когато случайно погледне нагоре, мога да зърна цвета на очите й. Сини като морето при Амалфи. До нея се е настанил пълен мъж в изцяло черно облекло, който е погълнат от блекбърито си. Жената до мен е към седемдесетгодишна, зачела се е в малко томче с поезия. На вид е абсолютна англичанка, с бухнала сребърна коса, орлов нос, едри зъби, огромни ръце и стъпала.

От Париж до Нант пътуването трае някакви си два часа, но аз броя минутите, които сякаш се влачат със скоростта на охлюв. Не съм виждал Анжел от изненадващата й поява на моя рожден ден през януари и копнежът по нея ме е погълнал изцяло. Дамата до мен става и се връща с чаша чай и бисквити от ресторанта. Усмихва ми се дружелюбно, аз й отвръщам. Красивото момиче продължава да драска, а мъжът в черно най-сетне оставя блекбърито, прозява се и уморено разтърква челото си.

Замислям се за изминалия месец. Непредвиденото предупреждение на Мелани след погребението на Бланш: Каквото и да откриеш, не искам да знам. Враждебността на Соланж, когато назовах името на Джун Ашби: Нищо не си спомням за нея и майка ти. И вълнението в гласа на Дона Роджърс: За Джун вашата майка беше любовта на живота й. Тя поиска адреса ми в Париж още тогава, по телефона. За да ми изпрати някои неща, запазени от Джун, които може би бих желал да задържа.

Няколко седмици по-късно бях получил колет. Той съдържаше връзка писма, няколко снимки и малка ролка с филмова лента „Супер 8“. И картичка от самата Дона Роджърс.

Скъпи Антоан,

Джун съхраняваше тези неща като безценни съкровища до самата си смърт. Тя сигурно ще се зарадва, че са поверени на теб. Не знам какво е записано на малката ролка, не ми е казвала, но предпочитам ти сам да разбереш.

Желая ти всичко най-хубаво,

Дона У. Роджърс.

Когато започнах да отварям писмата с леко треперещи пръсти и се приготвих да ги прочета, бегло си помислих за Мелани, прииска ми се да е до мен в този момент в моята спалня, заедно да открием тези скъпоценни останки от живота на нашата майка. Първото беше с дата 28 юли 1973 г. Ноармутие, хотел „Сен Пиер“.

Тази вечер те чаках на кея, но ти не дойде. Стана студено и аз си тръгнах, защото си помислих, че този път ти е било трудно да се измъкнеш. Използвах извинението, че след вечеря имам нужда от кратка разходка до плажа, но не знам дали ми повярваха. Тя винаги ме гледа, сякаш се досеща, макар да съм сигурна, абсолютно сигурна, че никой не знае. Никой.

Очите ми се насълзиха, не успях да продължа нататък. Но не се притесних. Можех да ги прочета по всяко време. Когато се почувствам по-силен. Сгънах листовете и ги прибрах. Първите снимки бяха на Джун Ашби, черно-бели портрети, заснети от професионален фотограф. На тях тя изглеждаше много красива — изразителни, запомнящи се черти, проницателни очи. На гърба разпознах закръгления детински почерк на майка ми: „Моята безценна любов.“ Имаше и други — една цветна снимка на майка ми в синьо-зелена вечерна рокля, която никога не бях виждал, застанала пред голямо огледало в непозната за мен стая. Усмивката й подсказваше, че зад обектива е била Джун. На следващата снимка майка ми е в същата поза, но чисто гола. Роклята е на пода в краката й, като издишал балон в синьо и зелено. Усетих, че се изчервявам, и побързах да извърна очи от голото тяло на майка ми, което никога не бях виждал. Почувствах се като воайор. Отказах се да разглеждам другите снимки. Та това беше любовната връзка на майка ми, изложена на показ. Дали би било различно, ако Джун Ашби беше мъж? Наложих си да обмисля въпроса. Не, определено не. Поне за мен. Дали за Мелани бе по-трудно да преглътне тази връзка тъкмо защото бе хомосексуална? Дали за баща ми бе още по-тежко? Това ли бе причината Мелани да откаже да научи истината докрай? В крайна сметка вече не съжалявах, че сестра ми не е до мен, че не видя снимките. После посегнах към малката ролка с филмова лента. Наистина ли исках да видя какво е записано? Ами ако бе нещо невъобразимо интимно? Ами ако ми останеше само разкаянието? Единственият начин да си отговоря бе да прехвърля записа на диск. В интернет бързо намерих къде се предлага тази услуга. Ако го изпратех на сутринта, до няколко дни щях да получа готовия диск.

Дискът сега е в раницата ми. Пристигна тъкмо преди да тръгна към гарата и не успях да го пусна. „5 минути“ пише на обложката. Изваждам го от чантата и нервно го опипвам. Пет минути какво? Изражението ми трябва да е измъчено; усещам как красивото момиче ме наблюдава. Очите й са любопитни, но не злонамерени. Тя извръща поглед.

Започва да се здрачава, влакът лети, с леко полюшване достига максималната си скорост. Остава един час. Мисля си за Анжел, която ме очаква на гарата в Нант, за пътуването с мотора под дъжда до Клисон. Дано поне не вали толкова силно. Но нея като че ли и буря не може да я уплаши. Тя винаги разполага с необходимото оборудване.

Изваждам от чантата папката с медицинското досие на майка ми. Въпреки че съм го чел много внимателно, не научих почти нищо. Кларис станала пациентка на доктор Дардел още щом се омъжила. Често я повалял грип и пристъпи на мигрена. Била е висока метър и петдесет и осем, по-дребничка от Мелани. Тежала 48 килограма. Миньонче. Направени били всички необходими ваксини. Бременностите й преминавали под наблюдението на гинеколог, доктор Жиро от клиниката „Белведере“, където тя родила и мен, и Мелани.

Внезапно прозвучава зловещ пукот, влакът силно полита настрани, сякаш колелата са срещнали клоните на паднало дърво. Няколко души неволно извикват от ужас. Папката на майка ми се плъзва на пода, чаят на англичанката се разлива по цялата масичка. „О, господи!“ — изписква тя и се опитва да почисти със салфетка. Влакът бързо убива скоростта и спира, разтърсен от инерцията. Всички чакаме, мълчаливо се споглеждаме един друг. Дъждът се лее по прозореца. Някои хора се изправят, опитват се да надникнат навън. Изплашени гласове се чуват от двете посоки на вагона. Известно време нищо не се случва. Проплаква дете. После един плах глас прозвучава по високоговорителя: „Дами и господа, за момента не можем да продължим поради техническа неизправност. Ще ви информираме своевременно. Приемете нашите извинения за закъснението.“ Пълният мъж срещу мен изпуска въздишка на раздразнение и грабва блекбърито. Аз изпращам съобщение на Анжел, описвам какво се е случило. Мигновеният й отговор смразява кръвта ми.

Гадно ми е, че трябва аз да ти съобщя, но няма техническа неизправност. Станало е самоубийство.

Изправям се, с което стряскам англичанката, и тръгвам към предната част на влака. Нашият вагон е един от първите, близо до локомотива. Пътниците на съседните седалки също са напрегнати, нетърпеливи. Повечето нервно говорят по телефоните си. Шумът осезателно нараства. Появяват се двама кондуктори в черни униформи. Със сериозни навъсени лица.

Сърцето ми се свива: Анжел е била права.

— Извинете — спирам ги аз в тясното пространство между двата вагона, близо до тоалетните, — можете ли да ми кажете защо спряхме?

— Технически проблеми — смотолевя единият, като бърше мокрото си чело с трепереща ръка. Млад човек, е неестествено бяло лице.

Другият е по-възрастен и видимо по-опитен.

— Наистина ли е станало самоубийство? — питам аз.

По-възрастният кимва мрачно.

— Доста ще се забавим. На някои пътници няма да се хареса.

По-младият се подпира на вратата на тоалетната, вече мъртвешки блед. Става ми жал за момчето.

— За пръв път му е — въздиша опитният му колега, сваля шапката си и прокарва ръка през оредяващата си коса.

— Човекът… мъртъв ли е? — успявам да попитам.

Лицето насреща ми изразява недоумение.

— Ами когато влакът лети с огромна скорост, обикновено така става — изръмжава той.

— Жена — прошепва по-младият толкова тихо, че едва го чувам. — Машинистът каза, че коленичила на релсите, с лице към влака, с долепени длани като за молитва. Нищо не е могъл да направи. Абсолютно нищо.

— Хайде, хлапе, стегни се — строго настоява другият и го потупва по ръката. — Трябва да съобщим на хората. Имаме седемстотин пътници и всички ще трябва да почакат поне няколко часа.

— Защо толкова дълго? — питам аз.

— Останките трябва да се съберат до една — навъсено обяснява старият кондуктор, — а те обикновено са се пръснали по релсите в разстояние на няколко километра. В тоя дъжд много не се вижда, но е грозна картинка.

Младокът се извръща, сякаш ще повърне. Благодаря на по-възрастния и, залитайки, се връщам на мястото си. Намирам малка бутилка вода в чантата и отпивам на бързи глътки. В устата ми обаче е все така сухо. Пиша на Анжел.

Беше права.

Тя ми връща отговор:

Това са най-тежките самоубийства. Най-зловещите. Горкият човек. Който и да е бил.

Най-сетне прозвучава съобщението: „Поради самоубийство на релсите влакът ще направи голямо закъснение.“

Хората наоколо пъшкат и се вайкат. Англичанката сподавя писъка си. Дебелият стоварва юмрук върху масичката. Красивото момиче не е чуло съобщението заради слушалките в ушите си.

— Какво е станало? — пита тя, като дърпа кабелчетата.

— Някой се е самоубил и сега ще има да висим в тая пустош — жалва се мъжът в черно. — А аз имам среща след един час.

Тя втренчва в него съвършените си очи с цвят на сапфир.

— Извинете. Правилно ли чух, някой се е самоубил?

— Точно това казах — провлачва онзи, размахвайки блекбърито.

— И се оплаквате, че ще закъснеете? — просъсква тя с леден глас.

В отговор той я зяпа гневно.

— Имам важна среща — промърморва.

Тя го изпепелява с поглед. После се изправя и тръгва към ресторанта, но пътьом се обръща и произнася достатъчно високо, за да я чуят всички във вагона:

— Тъпанар.