Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (30)

Дори в безформената синя болнична униформа Анжел изглежда секси. Тя ме прегръща буйно, без да обръща внимание, че се намираме в моргата, с безжизнените тела в съседното помещение и опечалените семейства в чакалнята.

Докосването й ме наелектризира.

— Кога ще се освободиш? — прошепвам аз.

Не съм я виждал повече от три седмици. Последния път, когато дойдох на посещение при Мелани, бях заедно с баща ми и нямах никаква възможност да остана насаме с Анжел. Той се чувстваше уморен и настоя веднага да тръгнем обратно.

— Станала е голяма катастрофа на шосето — въздъхва тя, — други двама са починали от инфаркт, един от рак, един от аневризма. Сякаш са се наговорили да умрат по едно и също време.

— Аневризма — повтарям тихо.

— Млада жена, на трийсет и няколко.

Продължавам да я притискам, плъзгайки ръка по гладката й лъскава коса.

— Майка ми почина от аневризма.

Тя вдига очи.

— Бил си дете.

— Да.

— Видя ли я?

— Не. Затворих очи в последния момент.

— Починалите от аневризма нямат измъчен вид. Тази млада жена изглежда прекрасно. Наложи се минимална намеса от моя страна.

Намираме се на хладно и тихо, в тесния коридор до чакалнята.

— Видя ли се със сестра ти? — пита тя.

— Току-що пристигам. Изчаквам да приключат процедурите и пак се връщам.

— Добре, върви. До два часа се надявам да се освободя.

Тя ме целува по устата, топла влажна целувка. И аз тръгвам обратно към стаята на Мелани. Болницата като че ли се е напълнила, по коридорите срещам повече хора от обикновено. Лицето на сестра ми е по-малко бледо, почти розово. Очите й светват, когато ме вижда.

— Нямам търпение да се махна от тук — прошепва тя. — Всички са много мили, но искам да си ида у дома.

— Какво смята доктор Бесон?

— Според нея може и съвсем скоро да стане.

Тя ме разпитва как е минала седмицата. Усмихвам се глупаво, защото не знам откъде да започна. Седем гадни дни, както и да ги погледнеш. Купища документи за попълване за застраховката на колата. Поредният скандал с Рабани за детската градина. Нови ядове с Флоранс. Нашият бързо остаряващ баща с неговото сбръчкано уморено лице и сприхав характер. Трудният уикенд с децата. Училището бе започнало и всички излъчваха напрежение. Никога преди не съм ги оставял в Малакоф с толкова голямо облекчение. Спестявам й подробностите, само отбелязвам, че има и такива седмици, когато всичко върви наопаки.

Оставам при нея още малко. Разказва ми за писмата, които получава, за цветята и обажданията по телефона. Старият й любовник й е пратил пръстен с рубин от бижутериен магазин на площад „Вандом“. Очаквам да заговори за катастрофата, но и този път тя не споменава нищо. Паметта й е блокирала. Трябва да имам търпение.

— Иска ми се час по-скоро да настъпи есента, зимата — въздъхва Мелани. — Мразя края на лятото. Мразя горещината, всичко ме дразни. Мечтая си за студени зимни утрини и грейки с топла вода.

В стаята влиза доктор Бесон и ми подава ръка. Обявява, че до няколко седмици, вероятно към средата на септември, Мелани може да бъде откарана с линейка в Париж. Поне два месеца трябва да остане в дома си, да продължи възстановяването с помощта на физиотерапевт и редовно да ходи на преглед при лекаря си.

— Сестра ви е много смела — хвали я тя, когато отивам в кабинета й да попълним нужните документи. Подава ми купчина формуляри — за социалната осигуровка и застрахователната агенция. — После ме поглежда право в очите и пита: — Как е баща ви?

— Смятате, че е болен?

Тя кимва.

— Не е казал нито на мен, нито на сестра ми какво му е. Виждам колко уморен изглежда, но нищо повече не знам.

— А майка ви? — пита тя. — Тя дали е в течение?

— Нашата майка почина, когато бяхме още малки.

— О, съжалявам, извинете ме — казва притеснено тя.

— Баща ни се ожени повторно. Не знам доколко мащехата ни е наясно със здравето му. Не сме много близки.

Тя кимва и известно време мълчи.

— Исках просто да се уверя, че е под лекарско наблюдение — казва накрая.

— Защо се тревожите?

Тя отново ме поглежда. Умни лешникови очи.

— Просто исках да се уверя.

— Съветвате ме да говоря с него?

— Да. Попитайте го дали е ходил на преглед.

— Добре — обещавам аз.

По пътя към офиса на Анжел се питам какво е забелязала доктор Бесон. Какво е видяла тя с тренираното око на медик, което ми е убягнало? Ядосва ме тази липса на наблюдателност и започвам да усещам безпокойство. Не съм се виждал с баща ми от последното посещение при Мелани. Не съм и говорил с него. Но все пак го сънувах през последните няколко седмици, сънувах и майка ми. Завръщат се спомените от Ноармутие, както приливът при прохода Гоа и чайките, кръжащи над спасителните стълбове. Изплуват образите на майка ми и баща ми като млади на плажа. Усмивката на майка ми, смехът на баща ми. Сънувам и скорошното пътуване с Мелани. Вечерта на рождения й ден, колко прекрасно изглеждаше в черната рокля. Също и елегантната двойка на съседната маса, с вдигнати за поздрав чаши с шампанско. И как готвачът възкликна: „Мадам Рей!“ Стаята с номер девет. Стаята на майка ми. След катастрофата отново и отново сънувам Ноармутие. Спомените от острова никога не ме напускат.