Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (10)

Първата вечер в „Сен Пиер“ Антоан не можа да заспи. Не че му пречеше някакъв шум. В стария хотел царяха тишина и спокойствие. Предстоеше първата му нощ тук след 1973 г. За последен път бе спал под този покрив, когато беше на девет и майка му бе още жива. Ето това му причиняваше безпокойство.

Обстановката в стаите се беше променила съвсем малко. Същият дебел мъхест килим, сините тапети, старомодните снимки на къпещи се красавици. Банята обаче беше ремонтирана и в нея имаше тоалетна. Навремето трябваше да изтича до общата тоалетна на етажа, когато му се пишкаше. Той разтвори избелелите сини пердета и надникна към тъмната градина. Не видя никого в този късен час. Буйните шумни деца най-сетне бяха в леглата си.

В онази вечер беше застанал пред някогашната й стая на първия етаж. Сякаш и сега бе пред очите му вратата срещу стълбището. Номер 9. Съвсем смътно си спомняше присъствието на баща си в тази стая. Той рядко идваше на острова. Беше твърде зает. За двуседмичния престой на семейство Рей баща му се появяваше само един-два пъти, и то за кратко.

Но когато им казваха да го очакват, сякаш император се завръщаше в своето владение. Бланш поръчваше свежи цветя за стаята му и подлудяваше персонала в хотела с подробни наставления за префинените предпочитания на Франсоа по отношение на вината и десертите. Робер поглеждаше часовника си на всеки пет минути, нервно палеше поредната остра цигара и не спираше да се произнася коя е най-вероятната точка по маршрута, в която се намира колата на Франсоа точно в този момент. Татко пристига, татко пристига, припяваше задъхано Мелани и припкаше от стая в стая. Кларис обличаше предпочитаната от съпруга й черна рокля, онази късата, която откриваше коленете. Единствена Соланж правеше слънчеви бани на терасата и сякаш нехаеше за завръщането на блудния син, любимото дете на нейните родители. Антоан гледаше да не пропусне как баща му излиза от колата си и с победен вик разперва ръце и крака. Първият човек, към когото протягаше ръце за прегръдка, бе Кларис. Имаше нещо в погледа му точно в този момент, което караше момчето да извърне очи. Очите на баща му излъчваха първична неприкрита любов, ръцете му се задържаха върху бедрата на Кларис и това още повече смущаваше Антоан.

Качвайки се по стълбището, Антоан бе спрял и пред стаята на Бланш. Баба му никога не излизаше преди десет часа. Тя закусваше в леглото си, докато той, Соланж, Мелани и Кларис сядаха с Робер на верандата, близо до мангровото дърво. По-късно Бланш се появяваше тържествено с малкото чадърче, провесено на ръката й, обгърната от тежките талази на „Герлен“.

След неспокойната нощ Антоан стана рано, докато Мелани още спеше. Имаше чувството, че е сам в хотела. Той с удоволствие седна да пие кафе, възхитен, че малките кръгли хлебчета са същите, както и преди повече от трийсет години. Колко бавен и предсказуем бе животът на семейството му тогава. С каква безметежна леност се проточваха летата.

Кулминацията на сезона бяха фойерверките на Дамския плаж по случай 15 август, празника Успение Богородично, който съвпадаше с рождения ден на Мелани. Когато беше съвсем мъничка, тя вярваше, че са предназначени специално за нея, а всички онези хора на плажа се събират, за да отбележат нейния ден. Антоан помнеше един унил и дъждовен 15 август, когато фойерверките бяха отменени и всички си останаха в хотела, който сякаш едва побра умърлушените гости. Беше се извила страховита буря. Дали Мелани имаше спомен от онази вечер? Тя се беше разтреперила от страх. Но също и Кларис. Да, Кларис се плашеше от гръмотевиците, свиваше се на топка, покриваше глава с ръцете си и трепереше. Като малко дете.

Той привърши със закуската, а Мелани още не се появяваше. Вместо пълничкото момиче на рецепцията сега седеше петдесетгодишна жена. Тя остави слушалката на телефона и го озари с усмивка, когато мина покрай нея.

— Не ме помните, нали? — попита тя.

Той се взря в едрото лице. Откри нещо смътно познато в очите й.

— Аз съм Бернадет.

Бернадет! О, навремето Бернадет бе тъничка като клечка, тъмнокоса и закачлива, съвсем различна от матроната насреща му. Като малък той много харесваше Бернадет и нейните дълги лъскави плитки. Увлечението му не бе тайна за нея и тя винаги му даваше най-хубавото парче месо, допълнителна кифличка или сладкиш.

— Веднага ви познах, мосю Антоан. Също и мадмоазел Мелани!

Бернадет с чудните бели зъби и пъргавите крака. И веселата усмивка.

— Колко се радвам — смотолеви той, притеснен, че не я е познал.

— Никак не сте се променили — задъхано продължи тя, като плесна с ръце. — Какво семейство бяхте само. Дядо и баба, леля ви, майка ви…

— Нима ги помните? — усмихна се той.

— Как иначе, мосю Антоан. От баба ви получавахме най-големите бакшиши за целия сезон! От леля ви също! Как ще ги забрави една малка сервитьорка? А милата ви майка беше толкова красива. Повярвайте ми, до един бяхме покрусени, когато престанахте да идвате.

Антоан отново я погледна. Очите й си бяха същите — черни и блестящи.

— Престанахме да идваме? — повтори той като ехо.

— Ами да — закима жената. — Семейството ви идваше няколко лета поред и после изведнъж никой не дойде. Собственичката, мадам Жако, сигурно я помните, тя най-много се разстрои. Все се вайкаше дали дядо ви и баба ви са останали недоволни, дали не сме ги ядосали с нещо. Години наред ви чакахме, но семейство Рей никога повече не дойде. Докато не ви видях днес.

Антоан преглътна на сухо.

— За последно бяхме тук през седемдесет и трета, струва ми се.

Бернадет отново закима, после се наведе и след кратко колебание дръпна едно голямо чекмедже, от което извади стара черна книга. Разгърна я, отметна няколко пожълтели страници и плъзна пръст по хартията. Спря се на едно име, изписано с молив, и посочи.

— Да, точно така, седемдесети трета. Последното ви лято.

— Как да ви кажа… — понечи да обясни той. — Майка ни почина на следващата година. Затова никой повече не е идвал.

Лицето на Бернадет се покри с плътна червенина. Тя ахна и притисна ръка към гърдите си.

Настъпи неловко мълчание.

— Майка ви е починала? Не знаех, никой тук не е разбрал. Толкова съжалявам!

— Няма нищо — промърмори Антоан. — Нямало е как да научите. Беше много отдавна.

— Не мога да повярвам — снижи тя глас до шепот. — Такава прекрасна млада жена…

Антоан се ядоса, че Мелани още се бави. Не можеше да понесе мисълта, че Бернадет ще го разпитва за смъртта на майка му. Той остана на мястото си, но сведе очи и потъна в ледено мълчание.

Бернадет обаче не каза нищо повече. Тя застина, пламналото й лице пребледня, очите й помръкнаха.