Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (26)

Звънецът известява пристигането на Еманюел. Толкова е хубаво, че е дошъл, че няма да бъда сам. Радостно обгръщам едрото му набито тяло. Той ме потупва по гърба успокоително, по бащински.

Познаваме се повече от десет години, откакто ремонтирах офиса на неговата рекламна агенция с моя екип. На една и съща възраст сме, но той изглежда малко по-стар — предполагам, защото няма и един косъм на главата. Липсата на коса компенсира с гъста рижа брада, която има навик да попипва. Еманюел си пада по дрехи в ярки екзотични цветове, каквито не бих посмял да погледна дори, и ги носи доста нахакано. Тая вечер се е докарал в риза на „Ралф Лорън“ в знойно оранжево. Сините му очи проблясват зад очилата без рамки.

Ще ми се да му кажа колко съм щастлив, колко съм му признателен, че е дошъл, но както обикновено — и типично за фамилия Рей — думите заплитат езика ми и аз ги преглъщам.

Грабвам найлоновата торбичка от ръцете му и го повеждам към кухнята. Той се залавя за работа на мига, аз го гледам в ръцете и предлагам да помогна, макар да съм наясно колко е безполезно. Еманюел завзема територията, все едно си е у дома, и аз чинно се отдръпвам.

— Още не си се наканил да си купиш свястна престилка, нали? — промърморва той недоволно.

Посочвам розовата престилка на Марго с Мики Маус отпред, закачена на кукичка до вратата. Има я, откакто беше на десет. Той въздъхва и успява да я върже на дебелия си кръст. Едва се удържам да не прихна.

Личният живот на Еманюел е пълна загадка за мен. Той е донякъде обвързан с една затормозена меланхоличка на име Моник, която има две деца тийнейджъри. Не ми е много ясно какво намира в тази жена. А и подозирам, че й кръшка, когато я няма — както днес например, докато тя е на почивка в Нормандия с децата. Отгатвам, че е намислил някой специалитет, защото започва да си подсвирква, щом слага авокадото на дъската, а лицето му грее като на непослушно момче — както обикновено по това време на годината.

Въпреки пълнотата си Еманюел сякаш не страда от жегата. Аз отпивам от виното и усещам, че по челото и над горната ми устна избиват едри капки, а той си е свеж като краставичка. Прозорецът в кухнята е отворен към типичния за Париж вътрешен двор, тъмен като пещера дори посред бял ден, а насреща се виждат мръсните прозорци на съседите и влажни кърпи, провесени на перваза. Въздухът не помръдва. Мразя Париж в горещините. Липсват ми Малакоф, малката свежа градина, паянтовата маса и столът под старата топола. Еманюел продължавала се вихри, скарва ми се, че е крайно време да си купя свестни ножове и мелничка за пипер.

Аз никога не съм си падал по готвенето. Кулинарът в нашето семейство беше Астрид. Тя умееше да спретне невероятно вкусни и оригинални ястия, които впечатляваха приятелите ни. Внезапно се питам дали майка ми е била добра готвачка. Нямам спомен от апетитни аромати в кухнята на авеню „Клебер“. Преди баща ми да се ожени за Режин, имахме гувернантка, която се грижеше за нас и домакинството. Мадам Тюлар. Слабичка жена с косми по брадата. Водниста супа. Блудкаво брюкселско зеле. Жилаво телешко. Разкашкано мляко с ориз. Внезапно си спомням парещо козе сирене върху филийка пълнозърнест хляб, приготвено от майка ми. Солената острота на разтопеното сирене, пръхкавия хляб, леката сладост на прясна мащерка и босилек, капката зехтин. Спомням си как ми разказваше за козето сирене в Севените. Имаха си име тия малки стегнати топчици… Пелардон… Пикадон…

Еманюел пита как е Мелани. Разказвам му за появата на Валери и предложението й да ме отмени за два-три дни. Признавам, че всъщност не съм наясно какво е състоянието на сестра ми, но че имам доверие на лекарката Бенедикт Бесон, колко е сърдечна и мила, как ме е успокоявала в нощта след катастрофата, как стоически изтърпя баща ни. Следват въпросите за децата и скоро на масата се появяват две чинии със ситно, равномерно нарязани свежи зеленчуци, филийки „Гауда“, лютив млечен сос и италианска шунка. Това е само ордьовърът, добре познавам здравия апетит на моя приятел. Започваме да се храним и аз споделям, че очаквам децата за уикенда. Поглеждам го как поглъща храната. Всъщност и той е като Мелани, какво ли разбира от деца? Знаели изобщо нещо за тийнейджърите? Нищо. Щастливец. Прикривам киселата си усмивка. Колкото и да се опитвам, няма начин да си представя Еманюел в ролята на баща.

Изчаквам да свърши и той пак скача да приготви сьомгата. Действа бързо и сръчно. Възхитен съм от уменията му. Той поръсва рибата с копър, подава ми моята порция и половин лимон.

В този момент изтърсвам:

— Мелани катастрофира, защото си спомни нещо за майка ни.

Еманюел ме поглежда стреснато. Между зъбите му се е закачило стръкче копър. Той се заема да го изчопли.

— Сега нищо не помни — продължавам аз и набождам парче сьомга.

Той също не спира да се храни, но очите му са вперени в мен.

— Ще си спомни. Чудесно знаеш.

— Да — отвръщам аз. — Ще си спомни. Но за момента е забравила, а аз все за това мисля. Ще полудея.

Изчаквам да си изяде рибата. После паля цигара. Знам колко се дразни, но все пак съм си у дома.

— Какво е било според теб?

— Нещо, което ужасно я разстрои. Дотолкова, че загуби контрол над колата.

Продължавам да пуша, а той отново се опитва да махне стръкчето копър.

— А после срещнах една жена.

Лицето му светва. Той повдига едната си вежда.

— Гримьор на покойници.

— Будалкаш ме — изхилва се той.

— Невероятно секси е.

Той потърква брадичката си, очите му блестят.

— И? — подканва ме за подробности. Еманюел обича този тип разговори.

— Направо ми се нахвърли. Удивителна е. Прекрасна.

— Руса?

— Не, брюнетка. Със златистозелени очи. Жестоко тяло. Страхотно чувство за хумор.

— Къде живее?

— В Клисон.

— Къде е това?

— Някъде близо до Нант.

Той се засмива.

— Трябва пак да я видиш, защото добре те е подредила, момче. Не съм те виждал толкова доволен от…

— Откакто Астрид ме напусна.

— Не, отпреди това. От години не си изглеждал така добре.

Вдигам чашата с шардоне.

— За Анжел Руватие.

Звън на стъкло.

Мисля си за нея в онази провинциална болница. За усмихнатите устни, за допира и вкуса на гладката й кожа. Еманюел има право. Не съм се чувствал така от години.