Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (39)

Събужда ме телефонът, като пронизителен писък в тишината на нощта. Опипом търся ключа на лампата и слушалката. Будилникът до леглото показва 2:47 ч.

Отсечен мъжки глас.

— Вие ли сте бащата на Арно Рей?

Сядам в леглото, примлясвам на сухо.

— Да…

— Комисар Брюно, полицейски участък, Десети арондисман. Налага се да дойдете при нас, господине. Възникна проблем със сина ви. Непълнолетен е и не можем да го пуснем без вашето съгласие.

— Какво се е случило? — питам аз. — Той добре ли е?

— В изтрезвителна килия е. Да, сега е добре, но трябва да дойдете веднага.

Човекът ми дава адреса — улица „Луи Блан“ 26-и затваря. С мъка се изправям, машинално навличам някакви дрехи. Изтрезвителна килия. Това означава ли, че е пиян? Нали на такива места затварят пияните? Възникна проблем със сина ви… Какъв проблем? Пак ли трябва да звъня на Астрид в Токио? И за какво? От толкова далече тя нищо не може да направи. Няма как — обажда се отново омразният коварен вътрешен глас. — Ти си наличният родител, човече, ти си на предната линия. Ти трябва да излезеш в ураганната буря и да срещнеш врага, това е твоя работа, ти си бащата. Хайде, стегни се и върви.

Ами Люка? Не мога да го оставя сам, нали? Ами ако се събуди в празния апартамент? Трябва да го взема с мен. Не — спира ме вътрешният глас, — не можеш да го вземеш. Представи си как ще му се отрази, ако види брат си в безобразно състояние. Вече е разстроен от смъртта на Полип, не можеш да му причиниш и това. Не можеш посред нощ да помъкнеш към полицейския участък едно уязвимо единайсетгодишно момче, защото брат му е в изтрезвителното. Хубаво помисли, татенце.

Вдигам телефона, набирам номера на Мелани. Гласът й е толкова удивително ясен, че за част от секундата се питам дали вече не е била будна. Накратко й обяснявам ситуацията с Арно. Ако оставя ключа под изтривалката, тя може ли да дойде в апартамента за остатъка от нощта? Не мога да оставя Люка сам, а няма на кого друг да се обадя. Да, разбира се, казва тя, тръгва веднага. Ще вземе такси. Гласът й е спокоен, вдъхва увереност.

Полицейският участък се намира някъде зад Източната гара, близо до канала „Сен Мартен“. Улиците на Париж никога не са безлюдни в събота вечер. Въпреки студа цели тълпи вървят по Площада на Републиката и булевард „Мажента“. Отнема немалко време да стигна до там и да паркирам. На пропуска се представям на полицая: бащата на Арно Рей. Той кимва и ме пуска да вляза. Тук цари разруха и униние като в болнична морга. Дребен слаб човечец с бледосиви очи приближава към мен и се представя. Комисар Брюно.

— Можете ли да ми обясните какво се е случило? — питам аз.

— Синът ви е арестуван с други тийнейджъри.

— Защо?

Равнодушното отношение на тоя човек ме подразни. Като че ли му доставя удоволствие да протака, да изследва всеки мускул по лицето ми.

— Разбили са един апартамент до неузнаваемост.

— Не разбирам.

— Синът ви се е натресъл неканен на някакъв купон. С други двама приятели. Купонът бил организиран от младо момиче на име Емили Жослен. Жилището е на улица „Фобур Сен Мартен“, недалеч от тук. Синът ви не бил поканен. Щом успели да влязат, синът ви и приятелите му привикали още приятели. С тия мобилни телефони става лесно. И надовлекли цяло стълпотворение от приятели. Приятели на приятели. И така нататък. Повече от сто души. И всички се напили. Носели си алкохол.

— Какво са направили? — питам аз, стараейки се гласът ми да не трепери.

— Целият апартамент е потрошен. Напръскали стените с графити, изпочупили сервизите, съдрали дрехите на родителите. Такива неща.

Преглъщам топка въздух.

— Представям си какъв шок е за вас, господине. Вярвате или не, редовно се случва. Поне веднъж в месеца си имаме по един такъв инцидент. Родителите заминават за уикенда и понятие нямат, че децата се готвят да спретнат купон. Въпросното момиче не е предупредило родителите си. На петнайсет години е. Казала им, че ще покани само две приятелки.

— От училището на сина ми ли е?

— Не. Но се похвалила за предстоящия купон на страницата си във Фейсбук. Така започнало всичко.

— Откъде знаете, че и синът ми е участвал?

— Сигнализираха ни съседи, които забелязали, че купонът излиза от контрол. Моите хора отишли на място и арестували част от младежите. Повечето избягали.

Синът ви обаче бил много пиян. Не можел да стои на краката си.

Не виждам никакъв стол. Няма къде да седна. Поглеждам надолу към обувките си. Най-обикновени кожени мокасини. Всекидневните ми обувки. Краката ми са обути в обичайните ми обувки. А ето че за един ден ме отведоха до болничната морга при тялото на мъртвата Полин, после до апартамента на Мелани, за да чуя истинската причина за катастрофата, а сега тук, посред нощ, в този полицейски участък, където предстои да се изправя пред пияния ми син.

— Да ви донеса ли вода? — предлага комисар Брюно.

Все пак в него има някаква човещина. Приемам и проследявам как дребната фигура се отдалечава. Той се връща почти веднага, подава ми чаша.

— Сега ще изведат сина ви.

Няколко минути по-късно се появяват двама полицаи, които крепят Арно, а той се клатушка между тях, пристъпва като замаян. Лицето му е почти бяло, очите — кръвясали. Не ме поглежда. Пронизват ме срам и гняв. Как би реагирала Астрид? Какво би му казала в този момент? Ще го наругае? Ще го успокои? Ще го сграбчи и ще го разтърси?

Подписвам някакви книжа. Арно едва стои на краката си. Вони на алкохол, но е достатъчно трезвен да осъзнава накъде вървят нещата. Комисар Брюно ми напомня, че може би ще се наложи да потърся адвокат, в случай че родителите на момичето подадат оплакване — а то е напълно вероятно. Напускаме полицейския участък. Нямам желание да помагам на сина си. Оставям го да се препъва и залита по пътя до колата. Още не съм му казал и една дума. Не искам дори да го докосвам. Погнусен съм. За пръв път в живота си изпитвам отвращение към собствената си плът. Гледам го как тромаво се намества в колата. За част от секундата съзирам колко е млад и раним, направо да ти стане жал. Отвращението обаче взема превес. Той се помотава с колана, не успява да уцели закопчалката. Не помръдвам. Изчаквам, докато най-сетне желязото щраква. Диша тежко през устата, както когато беше малък. Сладко сговорчиво момченце. Качвах го на конче, а когато го пуснех, той ме поглеждаше с възхищение, каквото все още откривам в очите на Люка. Съвсем наскоро се появи върлинестият високомерен тийнейджър с подигравателните насмешки. Няма как да ми убегне иронията. Хормоните буквално за една нощ преобразяват децата ни в напълно непознати, неразгадаеми същества.

Наближава четири сутринта, по улиците не се мярка жив човек, коледните лампички пръскат весело сияние в студения мрак, а няма кой да ги види. Още не съм проговорил. Как би постъпил баща ми в аналогична ситуация? Неволно се улавям, че на лицето ми цъфва сардонична усмивка. Дали щеше да ме пребие от бой? Спомням си, че ме е удрял. Парещи плесници по лицето ми. Не се случваше често; аз бях потиснат тийнейджър, за разлика от дръпнатия недодялан грубиян на седалката до мен.

Мълчанието помежду ни се проточва. Дали му причинява неудобство? Има ли изобщо представа какво се е случило тази нощ? Изпитва ли страх от мен? От онова, което мога да му кажа? От неизбежното конско? От последствията? Никакви джобни пари, никакво излизане, докато не поправи успеха и поведението си и не напише извинително писмо на онези родители…

Както се е разплул, опрян на вратата, той сякаш е задрямал. Когато спираме на улица „Фроадво“, аз го сръчквам в ребрата и той стреснато се събужда. С натежали крака и често залитане тръгва нагоре по стълбите. Подминавам го. Мелани е оставила ключовете под изтривалката; отварям и я виждам: свита на канапето, тя чете. Става, прегръща ме и двамата наблюдаваме Арно, който влиза, клатушкайки се. Регистрира присъствието на леля си и на лицето му се появява крива усмивка. На нас двамата съвсем не ни е до смях.

— Стига де, оставете човека да се опомни — провлачва той.

Ръката ми се отмята и аз го шамаросвам през лицето с всичка сила. Движението е бързо, автоматично, но по някакъв странен начин сякаш се наблюдавам отстрани като на забавен каданс. Арно изхълцва. По бузата му ярко пламтят очертаните следи от пръстите ми. Още не съм произнесъл и една дума.

Той ме зяпва потресен, но аз не извръщам очи. Да, обажда се тънкото гласче, правилно постъпваш, ти си бащата, ти налагаш закона, както ти го разбираш, независимо дали се харесва, или не на тоя непрокопсаник, сина ти.

Очите ми се забиват в неговите като свредели. Никога преди не съм поглеждал така сина си. Най-сетне той свежда очи.

— Хайде, младежо — енергично го подканя Мелани и здраво хваща ръката му. — Влизай под душа и после веднага в леглото.

Тя го избутва към антрето, далеч от мен. Сърцето ми бие болезнено в гърдите. Задъхал съм се, макар да стоя на едно място. Сядам бавно. Чувам как плисва водата от душа. Мелани се връща, сяда до мен и слага глава на рамото ми.

— Никога не съм те виждала толкова ядосан — шепне тя. — Направо беше страшно да те гледа човек.

— Как е Люка?

— В обятията на Морфей.

— Благодаря ти — промърморвам.

Седим един до друг. Познатото ухание на сестра ми. Лавандула и смирна.

— Астрид пропусна толкова много — отбелязва тя. — Смъртта на Полин. Тазвечерното изпълнение на Арно. Майка ни.

Странно, не е Астрид тази, която изниква в ума ми. Мисля си за Анжел. За нейното присъствие жадувам, за топлото й гъвкаво тяло, за саркастичния й смях, за удивителната нежност.

— Когато удари Арно, много заприлича на баща ни — меко казва Мелани. — По същия начин ни се ядосваше и той.

— За пръв път удрям Арно.

— Гадно ли ти е?

— Не знам — въздъхвам аз. — Усещам единствено бушуващ гняв. Ти си права. Никога не съм бил толкова ядосан.

Не смея да призная пред Мелани, че ядът ми е насочен към мен самия, защото по някакъв начин се чувствам виновен за поведението на сина ми. Защо съм такъв мекушав, предвидим баща? Защото нито веднъж не съм наложил авторитета си, никога не съм постановявал правилата, както правеше баща ни? Или защото, след като Астрид ме напусна, ми остана само страхът, че ако съм прекалено строг с децата, те ще престанат да ме обичат?

— Спри да умуваш, Тонио — чувам успокояващия глас на Мелани. — Върви да си лягаш. Имаш нужда от почивка.

Не знам дали вече изобщо ми се спи. Мелани влиза в стаята на Марго. Аз оставам на мястото си. Пред очите ми попада старият фотоалбум с черно-белите снимки от Ноармутие. Взирам се в тези с майка ми и виждам напълно непозната жена. Потъвам в неспокоен накъсан сън.

В неделя сутрин Люка и Мелани отиват на късна закуска на улица „Дагер“. Аз влизам в банята да взема душ и да се обръсна. Когато най-сетне Арно напуска стаята си, все още нямам какво да му кажа. Той изглежда объркан от мълчанието ми. Приведен над неделния вестник и кафето, аз дори не вдигам глава, докато той шумно тропа из кухнята. Не е нужно да поглеждам, знам, че е по омачканото синьо долнище на пижама, гол до кръста. Мършав гръб, щръкнали ребра. Множество червени пъпки между кокалестите лопатки. Дълга мазна коса.

— Има ли някакъв проблем? — най-сетне изговаря той, хрупайки шумно корнфлейкс.

Аз оставам съсредоточен в четивото си.

— Като не друго, можеш поне да говориш с мен — измучава той.

Изправям се, сгъвам вестника и излизам от стаята. Имам нужда да поставя физическа дистанция помежду ни. У мен се надига същата погнуса като снощи в колата. Никога не съм си представял, че е възможно. Често чуваш как деца изпитват отвращение към родителите си, но не и обратното. Да не би тази тема да е някакво табу, територия, в която никой не прекрачва? Аз ли съм единственият родител, който се чувства по този начин? Астрид способна ли е да го изпита? Не, няма начин. Тя е родила тези деца. Дала им е живот.

На вратата се звъни. Поглеждам часовника на ръката си. Наближава обед. Рано е за Мел и Люка, те преди малко излязоха. Най-вероятно е Марго, която си е забравила ключовете. Притеснявам се от срещата с дъщеря ми. Не знам как да изразя нежността, която изпитвам към нея, цялото си безпокойство в този момент, когато е така уязвима. Едва ли не плахо отварям вратата.

Не виждам дребната фигура на Марго. Пред мен стои висока жена в черно рокерско яке, черни джинси, черни ботуши, опряла каска на хълбока си. Разпервам ръце да я прегърна, буйно я притискам към тялото си.

Тя ухае на кожа и мускус, възбуждащо съчетание. Чувам как зад гърба ми подът проскърцва под стъпките на Арно, но пет пари не давам. Той никога не ме е виждал с друга жена, освен майка му.

— Реших, че добре ще ти дойде малко сексуална терапия — прошепва Анжел в ухото ми.

Придърпвам я в апартамента на топло. Арно зяпа като втрещен. Изпарило се е пубертетското нахалство. Той не може да откъсне очи от рокерското яке.

— Здравей. Аз съм Анжел. Номер едно във фен клуба на баща ти — бавно произнася тя, като го оглежда от горе до долу. Протяга ръка и оголва съвършените си бели зъби в усмивка. — Мисля, че сме се виждали в болницата през лятото.

Лицето на Арно изразява смесица от равни дози изненада, шок, неудобство и възторг. Той стисва ръката на Анжел и побягва като уплашен заек.

— Добре ли си? — пита ме тя. — Изглеждаш някак…

— Чудовищно — довършвам с гримаса.

— И по-свеж съм те виждала.

— Последните четирийсет и осем часа бяха…

— Интересни?

Прегръщам я отново, заравям нос в лъскавата й коса.

— По-скоро опустошителни. Не знам откъде да започна.

— Не се мъчи — казва тя. — Къде е твоята стая?

— Моля?

Бавна, стръвна усмивка.

— Чудесно ме чу. Води ме.