Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (7)

След обяда те отидоха да поплуват в басейна на хотела. Жегата измъчваше Антоан и той се престраши да се покаже пред Мелани по шорти. Тя остави без коментар пораженията по тялото му. За което той мислено й благодари. Как се мразеше само. Докато Астрид все още бе негова съпруга, тежеше поне осем килограма по-малко. Определено трябваше да вземе мерки. А също и относно пушенето.

Басейнът ги посрещна с фалшиво синя вода и писъците на безброй деца. През седемдесетте години съоръжението още не се бе появило. На Робер и Бланш то определено не би се понравило, помисли си Антоан. Те ненавиждаха простащината, гръмогласното общуване, изобщо всичко, което издаваше новопридобито богатство. Бяха превърнали своя огромен студен апартамент на тихото авеню „Анри Мартен“, недалеч от Болонския лес, в божествен оазис, в който налагаха елегантност, стил и тишина. Безропотната Одет куцукаше напред-назад, безшумно отваряше и затваряше вратите. Дори телефонът звънеше приглушено. Всяко хранене се проточваше с часове, а най-лошото, което си спомняше, бе разпореждането, щом станат от масата на Бъдни вечер, децата да отидат да си легнат и да бъдат събудени в полунощ за подаръците. Той никога не забрави това чувство на изнемощялост като след презокеански полет, как едва-едва пристъпваше в дневната със залепнали от съня очи. Защо не им позволяваха да изчакат Дядо Коледа? Нали Коледа идваше само веднъж в годината.

— Не спирам да мисля за онова, което каза — призна Антоан.

— Кое по-точно?

— За Кларис и баба и дядо. Смятам, че имаш право. Те наистина я тормозеха.

— Какво си спомняш?

— Не много — сви рамене той. — Нищо конкретно всъщност, само колко стриктни и непреклонни бяха във всяко едно отношение.

— Значи започва да ти изплува…

— Съвсем малко.

— Например?

Той се извърна да я погледне и присви очи срещу слънцето.

— Спомням си едно спречкване. През последното ни лято тук.

Мелани се изправи до седнало положение.

— Спречкване? Никой никога не повишаваше тон. Всичко вървеше гладко, без катаклизми.

Антоан се изправи на свой ред. Басейнът гъмжеше от виещи се лъскави тела, а родителите стоически наблюдаваха отрочетата си.

— Една вечер се скараха. Бланш и Кларис. В стаята на Бланш. Чух ги.

— И какво чу?

— Кларис плачеше.

Мелани не каза нищо.

— Гласът на Бланш беше твърд и студен — продължи Антоан. — Не чувах какво точно казва, но беше страшно ядосана. Много скоро Кларис излезе и ме видя. Гушна ме и изтри сълзите си. После се усмихна и каза, че по-спорили с баба. Попита защо не съм в леглото и ме побутна към стаята ми.

— Как смяташ, какво означава това? — замислено попита Мелани.

— Не знам. Идея нямам. Може би нищо.

— Според теб те бяха ли щастливи?

— Тя и татко ли? Да. Така мисля. Кларис умееше да дарява щастие. Това поне го помниш, нали?

Тя кимна. Забави отговора си. После прошепна:

— Мъчно ми е, че я няма.

Антоан я чу да сподавя напиращото ридание и посегна да хване ръката й.

— Идването тук ми прилича на завръщане при нея — добави Мелани.

Той стисна по-силно ръката й, доволен, че не вижда очите му зад тъмните очила.

— Знам. Съжалявам. Не го предвидих, когато се заех да планирам пътуването.

— Няма за какво да се извиняваш — усмихна се тя. — Напротив, това е чудесен подарък. Ти ми я върна поне за малко. Благодаря ти.

Прииска му се да усети как сълзите се стичат по страните му, но мълчешком ги преглътна, овладя се — както бе правил през целия си живот, защото така бе научен.

Легнаха отново, излагайки бледите си градски лица на слънцето. Мелани имаше право. Майка им се връщаше при тях бавно, както приливът настъпваше към прохода Гоа. В откъслечни спомени, като пеперуди, измъкнали се от кепчето. Без хронологическа последователност, без детайли, по-скоро като мъгляв сън в ленива дрямка. Нейният силует на плажа в оранжев бански костюм, нейната усмивка, зелените й очи.

Той си спомни колко непреклонно Бланш изискваше децата да изчакат поне два часа след обяда, преди да ги пуснат във водата. Ужасно вредно е да се плува на пълен стомах, не се уморяваше да повтаря тя. И те с Мел се заемаха да строят своите безкрайни пясъчни замъци, докато изтече определеното време. Непоносимо тягостно изчакване. Понякога обаче Бланш задрямваше. Под чадърчето устата й увисваше и тя сигурно завираше в дългата пола и жилетката, с напрашени от пясъка елегантни обувки, с плетивото, отпуснато накриво в скута й. Соланж бе поела на обичайната си обиколка по магазините и когато се прибереше в хотела с пълните торби, щеше да донесе за всекиго по нещо. Робер с бавна крачка се бе отдалечил към хотела, с обичайната цигара „Житан“ между пръстите, със сламена шапка, килната на тила. Кларис подсвирваше на децата, отмяташе брадичка и им посочваше морето.

— Има още половин час! — шепнеше Антоан, а Кларис му отвръщаше с дяволита усмивка.

— Тъй ли? Че кой го казва?

И тримата безшумно побягваха към водата, оставяйки Бланш да хърка на сянка.

— Имаш ли някакви нейни снимки? — попита Антоан. — Моите са само две.

— Много малко — отвърна Мелани.

— Как така имаме толкова малко нейни снимки?

— Ами така.

Някакво невръстно дете се разпищя, докато жена с пламнало лице го вадеше от водата.

— В апартамента на авеню „Клебер“ няма нито една снимка с нея.

— Навремето имаше — ядоса се Антоан. — На една сме тримата в увеселителния парк, на малкото влакче. Къде е отишла тя? Ами онази от сватбата им?

— Не си ги спомням.

— Едната беше във фоайето, другата — на бюрото на татко. Всъщност изчезнаха след смъртта й. Също и албумите.

Той се почуди какво бе станало със снимките и албумите. Какво ли бе направил с тях баща им?

На авеню „Клебер“ нямаше и следа от присъствието на Кларис; нищо не подсказваше, че апартаментът е бил неин дом в продължение на десет години.

Режин — тяхната мащеха — бе заела мястото й, бе променила подредбата и бе изтрила всяка следа от Кларис, първата съпруга на Франсоа Рей. Едва сега Антоан осъзнаваше неопровержимостта на този факт.