Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (19)

На другата сутрин се събуждам целият схванат. Не помня да съм спал в по-неудобно от това болнично легло на твърди буци. Всъщност спал ли съм изобщо? Мисълта ми се насочва към сестра ми. Добре ли е тя? Ще бъде ли отново същата? В празната стая виждам само куфара ми и лаптопа в специалната чанта. Невредими след злополуката. Без нито една драскотина. Включих лаптопа предишната вечер, преди да си легна, и той работеше без проблем. Как беше възможно? Нали видях на какво прилича колата. Нали и аз бях вътре. Но пораженията не са ни засегнали — куфара, компютъра и мен.

Появява се друга медицинска сестра — по-пълничка, с трапчинки на бузите. Лицето й грейва, когато казва:

— Можете да отидете да я посетите.

Следвам я по коридорите, където се разминаваме със сънени тътрещи се старци, изкачваме някакво стълбище и влизаме. Леглото на Мелани е снабдено с всякакви механизми, наоколо са подредени апарати. От раменете до кръста тялото й е гипсирано. Дългата й тънка шия стърчи като на жирафче над коравата обвивка. Изглежда по-висока и по-слаба, отколкото в действителност.

Тя е будна, зелените й очи са мрачни, потънали в сенки. Кожата й е много бледа. Никога не съм я виждал такава. Изглежда различно. Нямам обяснение как и защо е настъпила промяната.

— Тонио — изрича тя като дихание.

Искам да бъда нейният силен по-голям брат, но очите ми се премрежват. Не смея да я докосна. Страх ме е да не счупя нещо, да не й причиня болка. Сядам в стола отстрани до леглото. Отчайващо непохватен съм.

— Добре ли си? — оформят устните й.

— Добре съм. А ти? — питам шепнешком.

— Не мога да мръдна. От тоя скафандър навсякъде ме сърби.

Неволно изниква въпросът: тя наистина ли е добре, някой ден ще може ли отново да стъпи на крака? Дали доктор Бесон не скри нещо от мен?

— Боли ли? — питам.

Тя клати глава.

— Странно се чувствам. — Гласът й е тих, съвсем слаб. — Сякаш вече не знам коя съм.

Погалвам ръката й.

— Антоан, къде се намираме?

— В град Льо Лору-Ботро. Направихме катастрофа на пътя малко след Нант.

— Катастрофа?

Става ми ясно, че тя не помни нищо.

Решавам да не й описвам случилото се. Не е сега моментът. Казвам й, че и аз не помня. Това като че ли я успокоява и тя стиска ръката ми в отговор.

— Той скоро ще дойде — съобщавам й аз.

Тя знае кого имам предвид. Въздъхва и извръща глава, миглите й пърхат като сенки по бледото лице. Продължавам да я гледам. Чувствам се като неин ангел пазител. След развода не съм наблюдавал как спи никоя друга жена. Навремето с часове се взирах в Астрид. Никога не се уморявах да съзерцавам лицето й в покой, потрепването на устните, перлено белите клепачи, бавното повдигане на гърдите й. В съня си тя изглеждаше толкова крехка и млада, каквато е Марго сега. Последният ми спомен от спящата Астрид е от лятото, когато още бяхме заедно, отпреди година.

През лятото на разрива наехме квадрата бяла къща на гръцкия остров Наксос. Вече бяхме решили да се разделим през юни (по-точно казано, Астрид бе решила да ме зареже заради Серж), но излезе, че е невъзможно едва ли не в последния момент да отменим резервацията, да откажем билетите за самолета и кораба. Затова се примирихме да понесем изпитанието на последното ни лято като брачна двойка. На децата още нищо не бяхме казали и се постарахме да се държим като нормални родители. В крайна сметка по фалшивия ни ентусиазъм те започнаха да се досещат, че нещо не е както трябва. Астрид прекарваше повечето време гола на терасата, заета с поредния ръкопис. Призляваше ми от нейния все по-наситен шоколадов тен, защото си представях как много скоро не аз, а Серж ще гали тялото й с месестите си ръце.

През трите седмици от този мъчителен престой често ми идваше да си пусна един куршум в слепоочието. Седях на долната тераса, обърната към плажовете, пушех цигара от цигара и се наливах с блудкаво топло узо. Гледката беше несравнима, но достигаше до мен през мъглата на пиянството и нещастието. Облият кафяв остров Парос изглеждаше на няколко загребвания разстояние, морето трептеше в лилавосиньо, поръсено с бели пенливи петна, подгонени от вятъра. Когато отчаянието ми — или пиянството — достигнеше краен предел, тръгвах, залитайки, надолу по стръмната прашна пътека към рекичката и се хвърлях във водата. Веднъж ме опари медуза, но аз бях толкова разнебитен, че не я усетих. По-късно Арно ми посочи петното на гърдите и когато се погледнах, открих релефни пламтящи червени ивици, сякаш някой ме беше бил с камшик.

Това лято беше ад. Сякаш не ми стигаха терзанията, ами и сутрините биваха раздирани от стържещия вой на булдозери и багери на хълма, където един свръхамбициозен италианец строеше вила, наподобяваща декор от филм с Джеймс Бонд. Безкрайна върволица бучащи камиони, натоварени с пръст, се точеха по тесния път, който минаваше покрай къщата. Аз се просвах на терасата, все едно бях глух, а и сляп за черните пушеци изгорели газове, които бълваха в лицето ми. Шофьорите бяха дружелюбни хора, всеки път ми махаха, докато чудовищните двигатели се изнизваха на метър-два от недокоснатата ми закуска.

На всичко отгоре оскъдната вода пристигаше с цистерни, токът спираше всяка вечер, комарите кръвопийци хапеха ненаситно, а Арно взе, че счупи високотехнологичната висяща тоалетна чиния от мрамор. Всяка нощ лягах в едно легло с моята бъдеща бивша съпруга, гледах я как спи и тихо плачех. Тя кротко и търпеливо ми повтаряше, отново и отново, като на упорито дете: Антоан, любовта ми към теб просто вече не е същата, после ме прегръщаше майчински, а аз се разтрепервах от желание при всяко докосване. Нима бе възможно? Защо стана така? Как се преодоляваше такова нещо?

Бях представил Астрид на Мелани преди осемнайсет години. Астрид беше младши агент в едно конкурентно издателство. Скоро двете станаха близки приятелки. Спомням си колко интересен бе контрастът помежду им: дребната, изящна тъмнокоса Мелани и русата Астрид с бледосини очи. Биби, майката на Астрид, е шведка от Упсала, флегматична, артистична и определено странна. И чаровна. Жан-Люк, бащата, е прочут диетолог, от онези вечно загорели, дразнещи с поддържаното си тяло мъже, които те карат да се чувстваш като натъпкан с холестерол лигльо. Той е вманиачен на тема „редовен стомах“ и ръси овесени трици върху всяко ястие на Биби.

Мислите за Астрид извикват желанието да й се обадя, да й кажа какво се случи. На пръсти излизам от стаята. Апаратът пиука ли, пиука. Но тя не вдига. Параноята ме съветва да блокирам номера си, за да не се изписва и тя да не знае кой я търси. Оставям й кратко съобщение. Часът е девет. Най-вероятно пътува нанякъде с колата. Нашето старо ауди. Знам програмата й наизуст. Вече е оставила Люка в кварталното училище, а Арно и Марго — в „Пор Роаял“, където е лицеят им, и сега се бори със сутрешното задръстване в посока „Сен Жермен де Пре“, към издателството на улица „Бонапарт“ срещу църквата „Сен Сюлпис“. На червените светофари се гримира, а мъжете от близките коли си казват: „Каква хубава жена.“ Макар и със закъснение, съобразявам: средата на август е. Тя още е в отпуск. С него. Вероятно са в Малакоф с децата. Нали щяха този уикенд да се връщат от Дордон.

Когато отново се насочвам към стаята на Мелани, виждам пред вратата старец с издуто коремче. Отнема ми няколко секунди да го позная.

Той разтваря ръце и грубо ме притегля. Винаги се стряскам от ненадейните прегръдки на баща ми. Аз никога не правя така със сина ми. Арно е на възраст, когато мрази прегръдките, така че гледам поне да съм внимателен.

Той отстъпва назад и примижава. Изпъкнали кафяви очи, плътни червени устни, малко поизтънели, с увиснали ъгълчета. Ръцете с изпъкнали вени изглеждат немощни, раменете увисват. Да, баща ми е остарял. Това наблюдение ме шокира. Родителите забелязват ли как и децата им остаряват? Ние с Мелани вече не сме млади, макар че все още сме негови деца. Спомням си Жанин, една от дискретно прикриваните приятелки на баща ми, и какво ни каза веднъж: „Толкова е странно да виждаш как децата на приятелите ти навлизат в средната възраст.“ Мелани бе отвърнала с лек сарказъм: „Още по-странно е да виждаш как приятелките на родителите ти се превръщат в старици.“

Баща ми може и да изглежда грохнал, но не е загубил войнствения си нрав.

— Къде се мотаят лекарите, по дяволите! — изревава той. — Какво става тук? Що за безполезна болница!

Аз мълча. Свикнал съм с неговите избухвания. Те вече не ми правят впечатление. Млада сестра притичва покрай нас като подплашен заек.

— Видя ли Мел? — питам аз.

Той свива рамене.

— Тя спи — отсича.

— Ще се оправи.

Поглежда ме свирепо.

— Ще уредя да я откарат в Париж. Безсмислено е да я държат тук. Нуждае се от най-добрите лекари.

Представям си кротките лешникови очи на Бенедикт Бесон, пръските по престилката й. А също и какво направи снощи, за да спаси сестра ми. Баща ми се стоварва на стола пред вратата. Поглежда ме в очакване на отговор или реакция. Нищо няма да получи.

— Разкажи ми пак какво стана.

Този път не се инатя.

— Беше ли пила?

— Не.

— Как така просто излизаш от платното?

— Точно това се случи.

— Къде е колата ти?

— От нея май нищо не става.

Той ме поглежда сърдито, невярващо.

— Защо сте ходили в Ноармутие?

— Исках да е изненада за рождения ден на Мелани.

— Хубава изненада, няма що.

В гърдите ми се надига гняв. Пак успява да ме вбеси, не мога да не му го призная. Не е загубил тази способност, а аз не съм в състояние да устоя.

— Хареса й — заявявам разгорещено. — Прекарахме три прекрасни дни…

Млъквам. Пак се оправдавам като обидено дете. Устата му конвулсивно потрепва, както когато нещо му се е сторило забавно. Да не би Мелани само да се преструва на заспала? Някак усещам, че тя чува всяка дума през затворената врата.

Баща ни невинаги е бил такъв. След смъртта на Кларис той се затвори в себе си. Стана корав, озлобен, вечно забързан. Трудно ми беше да го сравнявам с онзи истинския, щастливия баща, който избухваше в смях, онзи, който ни подръпваше за косите и ни правеше палачинки в неделя сутрин. Дори когато беше зает, дори когато се прибираше късно, той намираше време за нас. Включваше се в нашите игри, водеше ни в Болонския лес или ни караше с колата до Версай да се разходим в парка и да пуснем хвърчилото на Мелани.

Отдавна вече не дава израз на обичта си. От 1974 година.

— Никога не съм харесвал Ноармутие — заявява той.

— Защо?

Дебелите вежди отскачат нагоре.

— На Робер и Бланш им харесваше, нали?

— Е, да. Дори щяха да купят вила там, помниш ли?

— Една голяма къща близо до хотела. С червени капаци на прозорците. В гората.

— Ле Брюийер.

— Защо се отказаха?

Той свива рамене, но не ми отговаря. От малък се досещах, че не се разбира много-много с родителите си. Дядо ми Робер мразеше да му се противоречи. И макар че Бланш уж имаше по-сговорчив характер, определено не беше предана майка. А между него и сестра му Соланж никога не се появи близост.

Да не би баща ми да е толкова непреклонен, защото е получил от родителите си всичко друго, но не и любов? Да не би аз да съм мекушав и отстъпчив баща (твърде мекушав, твърде отстъпчив! — оплакваше се Астрид след поредната кавга с Арно), защото ме е страх да не смачкам сина си както баща ми мен? Всъщност давам си сметка, че не ми пречи да ме възприемат като малодушен, защото няма начин да възпроизведа суровостта на баща ми по отношение на моя син.

— Какви ги върши разглезеният ти син? — пита той. Никога не проявява интерес към Марго или Люка. Сигурно защото Арно е първородният наследник на фамилното име.

Пред очите ми изниква бледото остро лице на големия ми син. Щръкналата, оформена с гел прическа, бакенбардите, пиърсингът на лявата вежда. Петната набола брада. Той е само на шестнайсет. Дете в тяло на мъж.

— Добре е — отвръщам. — Живее при Астрид.

На мига съжалявам, че произнесох името й. Знам, че то ще го взриви, ще последва безкраен монолог. Как така съм допуснал жена ми да ме изостави заради друг мъж? От къде на къде ще се съгласявам на развод? Нима не съм предвидил последствията за мен, за децата? Нямам ли гордост, мъжко достойнство? За топките питаше той. При баща ми винаги опираше до тях. Аз се готвя за неизбежното, той вече е на ръба да изригне и в този момент се появява лекарката. Веждите му стремително се спускат надолу.

— Опишете ми точно какво е положението. Нямам време за губене.

— Добре, господине — отвръща тя напълно сериозно.

Когато се обръща да отвори вратата към стаята на Мелани, очите й срещат моите. И най-неочаквано тя ми намига.

Следователно хората действително го възприемат като сприхав старчок. Никой не се плаши от него. Той вече не е неустоимият адвокат с остър език. По някакъв начин това ме натъжава.

— Боя се, че за момента дъщеря ви не може да бъде транспортирана — изрича смирено доктор Бесон и в очите й се прокрадва едва доловимо нетърпение.

Баща ми продължава, както си знае:

— Тя трябва да получи най-добрите грижи, в Париж, при най-добрите лекари. Не може да остане тук.

Бенедикт Бесон не трепва. Усещам колко дълбоко я е засегнал само по стягането на челюстта. Тя не казва нищо.

— Трябва да говоря с шефа ви. Кой е управителят на това заведение?

— Нямам шеф — тихо отвръща доктор Бесон.

— Как да разбирам това?

— Намирате се в моята болница. Аз съм управителят. Аз нося отговорност за организацията и за всеки пациент тук.

Тихият й глас е толкова овладян, че той остава без думи.