Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (16)

Седяха един до друг и гледаха прилива, който бавно покриваше прохода Гоа. Мелани почти не говореше, подложила мрачното си лице на вятъра. Когато слезе на закуска с подпухнали, притворени като цепки очи, които я уподобяваха на екзотична азиатка, тя се извини за настроението си с липсата на сън. Отначало Антоан не се притесни особено, но в течение на сутринта тя ставаше все по-мълчалива и затворена в себе си; той нежно я попита какво не е наред, но в отговор тя само сви рамене. Беше изключила телефона си, което много рядко се случваше, забеляза той. Обикновено го държеше под око, непрестанно проверяваше за съобщения или пропуснати обаждания. Той се запита дали причината не е Оливие. Може би се бе обадил да й честити рождения ден или бе оставил съобщение и така бе отворил старата рана. Недодялан грубиян, ядоса се той. Да не би пък да я бе наранил застаряващият любовник, забравил да й се обади да я поздрави?

С някогашния детски възторг той следеше как водата жадно поглъща каменния път. Ето. Изчезна. Нямаше го вече. Прониза го болка и тя сякаш завинаги заличи скъпоценен миг, който никога нямаше да се повтори. Той като че ли предпочиташе да наблюдава как проходът Гоа изниква от морето — устойчива и сива дълга бразда, разцепваща водите, — вместо да вижда как потъва под пенливите вълни като удавник. Трябваше да избере по-подходящ момент за завръщането им тук. Днес мястото изглеждаше зловещо и странното настроение на Мелани допълнително подсилваше впечатлението.

Беше последното им утро на острова. Затова ли мълчеше Мелани, затова ли не забелязваше нищо наоколо — кръжащите чайки, вятъра в ушите им, хората, които се отдалечаваха навътре след затварянето на прохода? Тя бе опряла брадичка на коленете си, обгърнала тялото си в стегнатия обръч на ръцете. Зелените й очи блуждаеха като в транс. Дали не я мъчеше главоболие, както навремето онези мощни пристъпи на мигрена буквално обезсилваха майка им? Предстоеше дълго пътуване в неизбежното натоварено движение към Париж. Всеки от двамата щеше да се прибере в своя празен апартамент. Може би същите мисли занимаваха и нея. Как ще се върне към пустотата и тишината. Там, където никой не те очаква. Никой няма да те посрещне след дългите часове на волана, никой няма да те прегърне. В Париж тя имаше своя страстен любовник, но той навярно прекарваше дългия уикенд със съпругата си. Може би си мислеше как в утрешния понеделник ще се върне в офиса на „Сен Жермен де Пре“, отново ще се заеме с невротичните себични автори, за които му бе разказала, или пък със сприхавия си взискателен шеф и неговата вечно потисната секретарка.

Със същия тип хора се сблъскваше Астрид в конкурентно издателство. Антоан никога не се бе чувствал на място в тези среди. Насила бе ходил на бляскавите литературни събития, където се лееше шампанско, а писателите се смесваха с журналисти, издатели, редактори, критици. Той обикновено стоеше отстрани и наблюдаваше как Астрид пърха из тълпата в красивата си коктейлна рокля и високи токчета. Усмихната и непринудена, тя с лекота преминаваше от една групичка към друга, докато той се навърташе край бара и пушеше цигара от цигара като нещастен натрапник. След време спря изобщо да я придружава. Що за малодушие, мислеше си сега. Може би с оттеглянето от професионалния живот на съпругата си бе допуснал първата грешка. Нима е бил сляп? Или просто глупав?

Утрешният понеделник. Сбутаният тъжен офис на авеню „Дю Мейн“.

Делеше го с дерматоложка, кротка жена с невзрачно лице, която с видимо удоволствие гореше брадавиците на пациентите си.

Флоранс, неговата секретарка. Пълнички бузи, мазно лъщящо чело, мънички черни очи и мазна кафява коса. Неспасяеми дебели прасци и пръсти като пънчета. Флоранс беше пълна катастрофа от самото начало. Едно нещо не съумяваше да свърши като хората — макар че бе убедена в противното и на мига го нападаше, че не й е обяснил както трябва. Тя беше свръхобидчива, склонна към феминистки изблици, които неизбежно завършваха с ридания върху клавиатурата.

Утрешният ден, понеделник, и бъдещите тягостни вечери се наредиха в съзнанието му като върволица от опрели броня в броня коли по безкрайна магистрала. Представяше си как ще се повтори изминалата година, изпълнена със самота, мъка и самоненавист.

Дали беше добра идея връщането тук, на острова? Той крадешком погледна изпитото лице на сестра си. Бяха се сблъскали с отдавнашни спомени, съживявайки блясъка в очите на майка им, нейния глас, смеха й, пъргавите стъпки по същия този плаж. Вместо да се поддаде на изкушението, може би трябваше да откара Мелани право в Довил, Сен Тропе, Барселона или Амстердам, където и да е, но далеч от тревожното семейно минало.

Той я прегърна през раменете и непохватно я разтърси, за да я ободри: Ей, горе главата, не проваляй кратката ни ваканция. Тя не му се усмихна. Само извърна глава и го погледна, сякаш се опитваше да отгатне нещо скрито дълбоко в очите му. После сякаш понечи да заговори, но отново стисна устни, лицето й се изкриви в гримаса и тя въздъхна.

— Какво има, Мел?

Този път се появи усмивка, но насилена, отблъскваща. Разтегнати устни, които състариха тъжното й лице.

— Нищо — промърмори тя срещу вятъра. — Абсолютно нищо.

Сутринта отмина, а тя продължаваше да мълчи. Едва по-късно, когато натовариха багажа си, като че ли се поотпусна. Антоан седна на волана и подкара. Олекна му едва когато я видя да посяга към телефона, чу я как проведе няколко разговора, а после дори заприпява на едно старо парче на „Би Джийз“. Кризата беше преминала и той престана да се тревожи какво я бе предизвикало — главоболие или миг на слабост.