Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (28)

Отваря ми моята мащеха, която ме целува по бузата. Режин поддържа загар с оттенъка на прегоряла в тостера филия, който я състарява и ненужно увеличава бръчките й. Както обикновено тя е облечена в тоалет, който напомня стила на „Куреж“, и ухае на „Шанел 5“. Пита как е Мел. Отговарям кратко и тръгвам след нея към дневната. След като се изнесох от тук, никога не съм идвал с желание. То е все едно да се върнеш назад във времето, на място, където си бил нещастен. Тялото ми е запазило спомените, чувствам, че целият се свивам като юмрук, готов за отбранителен удар. Подобно на галерията „Сен Дидие“, и тук личи неласкавият отпечатък на годините. Дръзкият модернизъм е с помръкнал блясък и сега обстановката се натрапва като отживелица. Ръждивокафявите и сиви тонове, пухкавият мокет са загубили свежестта и плътността си. Всичко изглежда раздърпано и непочистено от застояли петна.

Появява се баща ми, тътрейки крака. Стряска ме съсухреният му вид, макар че от последната ни среща е минала само седмица. Изглежда изтощен. Устните му са напълно лишени от цвят. Кожата има странен жълтеникав оттенък. Отказвам да повярвам, че това е страховитият адвокат, който само с появата си в съдебната зала караше опонентите си да треперят.

Скандалната афера „Валомбрьо“ в началото на седемдесетте прослави баща ми и даде тласък на професионалната му кариера. Едгар Валомбрьо, влиятелен политически съветник, бе намерен полумъртъв във вилата си близо до Бордо — предполагаем опит за самоубийство след катастрофалния провал на партията му на скорошните избори. Парализиран, загубил говора си и потънал в мрачна депресия, той бе обречен да дочака края на дните си в болничното легло. Съпругата му Маргьорит на мига отхвърли версията за самоубийство. Тя бе напълно категорична, че срещу съпруга й е било организирано нападение, за да не разкрие финансовите злоупотреби на двама ключови министри.

Спомням си, когато „Льо Фигаро“ посвети цяла страница на Франсоа Рей, младия напорист адвокат, проявил дързостта да нападне Министерството на финансите, без да трепне, и след проточилото се дълги седмици вълнуващо дело, следено с жив интерес в цялата страна, успял да докаже, че Валомбрьо наистина е станал жертва — и то не единствената — на един крупен финансов скандал. В юношеството ми често ме питаха дали имам нещо общо с „легендарния“ адвокат. Понякога отричах — от неудобство или раздразнение. Ние с Мелани бяхме държани настрана от професионалния живот на баща ни. Рядко го виждахме да пледира в съдебната зала. В нашите представи той вдъхваше респект и страхопочитание.

Баща ми ме потупва по рамото, обръща се към бара, с трепереща ръка налива уиски и ми подава чашата. Мразя уиски, но сърце не ми дава да му припомня. Преструвам се, че отпивам. Той тежко сяда и разтрива коленете си. Отдавна вече не практикува, но липсата на напрежение не му носи радост. На негово място са се появили по-млади юристи, той вече не е част от сцената на правото. Какво прави по цял ден? Чете, среща се с приятели? Разговаря със съпругата си? Нищо не знам за живота на баща ми. И той не знае нищо за моя. А онова, което смята, че му е известно, определено не одобрява.

Появява се Жозефин, която мърмори в мобилния си телефон, притиснат между бузата и рамото. Усмихва ми се и протяга ръка. Поглеждам: сгъната на четири банкнота от петстотин евро. Тя ми намига и прави жест, който казва, че ще си получа и останалото.

Баща ми се оплаква от някакви проблеми с водопровода във вилата им, но аз не го слушам. Опитвам се да си спомня как изглеждаше обстановката, когато майка ми беше жива. Край прозорците имаше цветя, паркетът блестеше в тъмния цвят на кестеново дърво. В единия ъгъл имаше натрупани книги, канапе с пъстра дамаска и бюро, където тя сядаше да пише на сутрешното слънце. Какво пишеше? — питам се аз. Къде изчезнаха нещата й? Книгите, снимките, писмата? Ще ми се да попитам баща ми, но се въздържам. Съзнавам, че няма да мога. Той вече се жалва от новия градинар, нает от Режин.

Никой никога не говори за майка ми. Особено тук. А тя е починала в този дом. Тялото й е било изнесено през тази врата, надолу по застланото с килим стълбище. Къде точно е издъхнала? Никога не са ми казвали. В стаята си, която бе съвсем близо до входа? Тук, в кухнята, или някъде в безкрайния коридор? Как се е случило? Кой е бил до нея? Кой я е открил?

Аневризма. Наскоро потърсих какво пише в интернет. Познати са такива случаи. Като гръм от ясно небе. Умирали са хора на всякаква възраст. Внезапно, без предупреждение.

Преди трийсет и три години майка ми е починала в същия този апартамент, в който се намирам сега. Не си спомням кога я целунах за последен път. Боли ме от липсата на този спомен.

— Слушаш ли ме изобщо, Антоан? — прозвучава саркастичният глас на баща ми.