Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (13)

Когато се разрази ужасната буря на рождения ден на малката, цялата се разтреперих, но аз винаги се страхувам; всички се бяха наблъскали в трапезарията, при запалените свещи, и в тъмното ти дойде при мен, любов моя. Токът беше спрял, но ние нямахме нужда от светлина. Ръцете ти бяха като лъчи, които минаваха през мен, изпепеляваха ме, нажежени до бяло от страст. Ти ме поведе към висини, които съпругът ми не беше ми разкрил, никой, чуваш ли, никой преди теб. Върнах се при другите, когато токът дойде и тогава донесоха тортата. Приех отново своята роля на съвършена съпруга и майка, но цялата сияех, обгърната в твоя огън като с плащ. Тя пак ме изгледа, вече не с подозрение, а сякаш наистина знаеше за нас. Но аз не се боя. Те не могат да ме уплашат. Скоро предстои да замина, ще се върна в Париж, ще подновя обичайното всекидневие на авеню „Клебер“ с неговата тишина и показно благоденствие, с грижите за децата…

Твърде много говоря за децата, нали? Моите малки съкровища. Те са всичко за мен, моите скъпоценни ангелчета. Ако съдбата ни е отредила бъдеще, което искам повече от всичко на света, любов моя, то аз така си го представям, с тях. Четиримата заедно. Като малко семейство. Нима е възможно? Как мислиш?

Съпругът ми се отказа от пътуването до тук този уикенд. Което означава, че можеш пак да дойдеш в стаята ми, в мрака на нощта. Ще те чакам. Потръпвам само като си представя как ще откликна на блаженството, което ме очаква.

Унищожи това писмо.