Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (11)

Обичам нашата тайна. Обичам нашата тайна любов. Но колко дълго ще бъде така? Колко още ще мълчим? Вече измина една година. Прокарвам ръка по гладката ти кожа и се питам: всъщност искам ли това между нас да излезе наяве? Досещам се какво ще предизвика. То е като да подушиш дъжда в порива на вятъра. Знам какво ще последва, знам какво рискуваш ти, за себе си също съм наясно. Но знам и друго, усещам го дълбоко и съкровено, болезнено силно: имам нужда от теб. Ти си моята съдба. Самото признание ме плаши, но това е истината.

Ще намерим ли изход? Ами децата ми? Какво ще им причини това? Има ли начин да заживеем заедно, ти и аз, и моите мъничета? Къде? Кога? Казваш, че не се страхуваш да се разкрием пред света. Нали разбираш колко по-лесно е за теб. Ти имаш свобода, от никого не зависиш, никой няма власт над теб. Нямаш брак, който да те обвързва. Нямаш деца. Можеш да живееш както поискаш. А аз какво съм? Домакиня и нищо повече. Онази, която в малка черна рокля изглежда подобаващо.

Толкова отдавна не съм се връщала в родния ми дом, в каменната къща, сгушена сред хълмовете, при спомените за блеещите кози в напечения от слънцето двор, за маслинените дървета, за майка ми, която простира прането. При гледката към Монт Егуал, при прасковите и кайсиите, които баща ми нежно редеше с мазолестите си ръце. Ако бяха още живи, какво ли биха ми казали? Или пък сестра ми, с която се отчуждихме, откакто заминах на север и се омъжих за парижанин. Как ли биха реагирали най-близките ми хора? Дали биха могли да ме разберат?

Обичам те и те обичам, и те обичам.