Татяна дьо Роне
Тайната на семейство Рей (49)

Мелани откарва децата ми вкъщи. Тя вече е ходила при Бланш със Соланж и баща ни по-рано през деня. Аз се появявам сам в дома на баба ми. Късно е. Наближава единайсет. Чувствам се като пребит, но знам, че Соланж ме очаква. Аз съм единственият син. Мой дълг е да се появя.

Големият салон е изненадващо пълен с изискани непознати, които отпиват шампанско на малки глътки. Приятели на Соланж, предполагам. Гаспар, облечен в строг сив костюм, потвърждава предположението ми, да, те наистина са приятели на мадмоазел, дошли са да я утешат. Понижава глас и добавя, че има да ми казва нещо важно. Ще го изчакам ли, преди да си тръгна? Да, уверявам го аз.

Винаги съм смятал, че леля ми е самотна и необщителна, ала гледката тази вечер като че ли ме опровергава. Но всъщност какво знам аз за леля ми? Нищо. Тя никога не се е разбирала с по-големия си брат. Не се е омъжвала. И все пак е имала собствен живот, макар че почти не се виждахме след смъртта на майка ни и летата в Ноармутие. Не мога да отрека, че полагаше много грижи за Бланш, особено след като почина Робер — неин баща и мой дядо.

Соланж пристъпва към мен в преддверието. Сложила е перлена огърлица и пищна бродирана рокля, която ми се струва ненужно бляскава предвид случая. Тя стиска ръката ми. Лицето й е подпухнало, в очите личи натрупана умора. Какъв ли ще бъде животът й, питам се аз, когато отпаднат грижите около майка й, наемането на медицински сестри, организирането на домакинството в огромния апартамент. Тя ме повежда към стаята на Бланш. Не ми остава друго, освен да я последвам. Около леглото са застанали хора, които се молят. Не ги познавам. Взирам се в безмълвното тяло на леглото. Само че виждам единствено изпепеляващия гняв във втренчените очи. Извръщам глава.

Леля ми ме отвежда в малкия салон. Тихите гласове на гостите й почти не се чуват тук. Тя затваря вратата. Лицето й, с голямата брадичка, което толкова ми напомня това на баща ми, изведнъж застива, всякаква сърдечност изчезва. Досещам се, че онова, което ще последва, няма да е приятно. Самото присъствие в тази стая ми създава неудобство. Непрестанно поглеждам килима. Тук е паднало тялото на майка ми. Ето тук, където съм стъпил.

— Как е Франсоа тази вечер? — пита тя, а пръстите й попипват перлите.

— Не го видях. Беше си легнал.

Тя кимва.

— Чух, че се държи много храбро.

— Имаш предвид Бланш?

Кратка тишина. Потропване на перли.

— Не. Имам предвид рака.

Тя успява да ме зашемети. Рак. Разбира се. Рак. Баща ми е болен от рак. Откога? Рак на какво? В това семейство никой никога не говори.

Мълчанието е за предпочитане. То те обгръща постепенно, като поставена на устата ти маска с хлороформ. То е потайно, трупа се дълго, като смъртоносна задушаваща лавина.

Чудя се дали тя е наясно. Дали може по лицето ми да се досети, че за пръв път чувам за болестта на баща ми. За пръв път някой изговаря думата пред мен.

— Да — отвръщам, без да се усмихвам. — Права си. Той се държи храбро.

— Трябва да се връщам при гостите — най-сетне казва Соланж. — Довиждане, Антоан. Благодаря ти, че дойде.

Тя се отдалечава със скована походка. Аз тръгвам към вратата, Гаспар излиза от големия салон с поднос в ръце. Правя му знак, че ще го чакам долу. Слизам и паля цигара пред самата сграда.

Гаспар се появява след няколко минути. Изглежда спокоен, малко уморен. Минава направо на въпроса.

— Мосю Антоан, трябва да ви кажа нещо.

Прочиства гърлото си. Но не е напрегнат. За разлика от предишния път.

— Баба ви е мъртва вече. Аз се страхувах от нея, ужасно, разбирате ли? Сега вече не може да ме уплаши. — Той млъква, подръпва вратовръзката си. Решавам да не го пришпорвам. — Две седмици след смъртта на майка ви една жена дойде при мадам. Аз й отворих. Американка. Щом я видя, баба ви изгуби контрол. Разкрещя се веднага да се маха. Направо се разбесня, никога не бях я виждал толкова разярена. У дома нямаше никой друг, само баба ви и аз. Майка ми беше отишла на пазар, а дядо ви беше заминал.

Елегантна жена в палто от норки приближава към нас. Ухание на „Шалимар“. Изчакваме, докато влезе в сградата. После Гаспар се доближава до мен и продължава.

— Американката говореше добре френски. Да ви кажа, не остана длъжна на баба ви. Поиска й обяснение защо никога не отговаряла на обажданията й, защо е пратила частен детектив да я следи. И накрая извика с цяло гърло: „Искам да чуя как е умряла Кларис, веднага!“

— Можеш ли да ми опишеш тази американка? — питам аз с разтуптяно сърце.

— Ами около четирийсетгодишна, с дълга руса коса, почти бяла, висока, спортен тип.

— И какво стана?

— Баба ви я заплаши, че ако не си тръгне веднага, ще извика полиция. И после ми нареди да я изпратя до вратата. Излезе от стаята и останахме само двамата. Американката каза нещо на английски, което прозвуча ужасно, и тресна вратата, без да ме погледне нито веднъж.

— Защо не ни каза онзи ден?

Той се изчервява.

— Нищичко не смеех да ви кажа, преди баба ви да си отиде. Харесвам си работата, мосю Антоан. Цял живот не съм правил нищо друго. Заплащането е прилично. Уважавам семейството ви. Не исках да създавам неприятности.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам?

— Да — кимва той енергично. — Когато американката я обвини за детектива, който я следил, внезапно се сетих как няколко пъти бяха търсили баба ви от една агенция. Аз по природа не съм любопитен и не бях обърнал внимание, но след караницата всичко си припомних. И после намерих нещо… в кошчето за боклук на баба ви в деня след посещението на американката.

Лицето му вече пламти.

— Надявам се, няма да си помислите…

Усмихвам се.

— Не, разбира се, не смятам, че си направил нещо нередно, Гаспар. Просто си събирал боклука, нали така?

Неговото облекчение е толкова видимо, че без малко да се разсмея.

— Пазя го толкова години — прошепва той и ми подава омачкано листче.

— Защо си го запазил, Гаспар?

Той се изпъва в цял ръст.

— Заради майка ви. Защото аз я боготворях. Защото исках да ви помогна, мосю Антоан.

— Да ми помогнеш?

Гласът му не трепва. Очите му са напълно сериозни.

— Да ви помогна да разберете какво се е случило. В деня, когато тя умря.

Бавно изглаждам листчето. Това е фактура, пратена до баба ми от агенция „Виарис“, частни детективи с адрес на улица „Амстердам“, в Девети арондисман. За доста солидна сума, отбелязвам наум.

— Майка ви беше прекрасен човек, мосю Антоан.

— Благодаря, Гаспар. — Протягам ръка. Неловък момент, но човечецът изглежда доволен.

Проследявам как влиза в сградата, невзрачна фигура с изкривен гръбнак и кльощави крака. Подкарвам към къщи с максимална скорост.

Бърза проверка в интернет потвърждава опасенията ми. Агенция „Виарис“ вече не съществува. Сляла се е с по-голяма групировка, наречена „Детективи Рюбис: професионални разследвания“, която предлага „наблюдение, следене, операции под прикритие, проверки на дейността и финансовото състояние“. Нямах представа, че подобен бизнес все още съществува. А техният явно процъфтява, ако съдя по стилния модерен уебсайт. Офисите им са близо до Операта. Забелязвам имейл адрес. Решавам да им пиша, да обясня ситуацията. И че се нуждая от резултатите от разследването, което баба ми Бланш Рей е поръчала през 1973 г. Прилагам и номера на фактурата, изпратена до баба ми. Мога ли да разчитам, че ще се свържат с мен при първа възможност? Спешно е, благодаря. Добавям и номера на мобилния ми телефон.

Искам да се обадя на Мелани да й кажа всичко това, понечвам да й звънна, но часът наближава един след полунощ. Дълго се въртя в леглото, преди най-сетне да дойде сънят.

Болестта на баща ми. Предстоящото погребение на баба ми. Високата руса американка.

Искам да чуя как е умряла Кларис, веднага.