Изабел Абеди
Луциан (9)

Девет

Когато Сузи отвори вратата, ми трябваха няколко секунди, за да се убедя, че съществото, облечено в черен костюм от винил, наистина беше най-добрата ми приятелка. Погледът ми шареше от високите до коленете ботуши, по късата работна престилка, закачена с куп верижки на късата топ блузка, също от винил. Ръцете до лактите бяха в черни еластични ръкавици. В лявата си ръка държеше спринцовка, голяма колкото компресорен чук, а върху тупираните къдрици се мъдреше черна лачена касинка с кървавочервен кръст.

— Voila — Сузи разпери ръце и се завъртя на високите си токчета, така че да видя гащичките от Димо̀, подчертаващи още по-добре задните й части.

— Поздравявам те, сестро… — измърморих. — Кого искаш да обслужиш? Доктор Джекил или мистър Хайди?

— В момента лекувам д-р Но — засмя се Сузи. — Той е вече на смъртния одър и си чака макиажа. Какво става с теб? Колко мило от страна на Врабеца, че те пусна. А имаш ли костюм?

— O, yes.

И показах торбата от „Fairy Talc“, магазина за костюми под наем в Алтона. За рекордното време от седем минути и половина намерих точно това, което исках: старомодна копринена бална рокля с цвят слонова кост, с много дантели, с клоширани ръкави и дълбоко изрязано остро деколте. Към нея бях добавила бели дантелени ръкавици, сребърни гребенчета, маска за очите от сатен с цвят на седеф и със сребърни пайети.

— Като каква ще се маскираш с това? — попита Сузи.

— Като Снежанка по венециански — отвърнах.

Сузи смръщи чело.

— Не смяташ ли, че е малко сладникаво?

— Ох — отговорих, — докато си до мен, ще се допълваме. Е, сега мога ли да вляза?

— Sorry.

Приятелката ми ме покани с ръка. От стаята й гърмеше Killer Kaczynski на Мандо Диао.

— Къде е майка ти? — изревах, докато я следвах по дългия коридор. Разбрах само жребец и хотел. Не исках и да знам повече. Димо̀ лежеше в холивудската люлка. Беше облечен в тюркоазен костюм на хирург и с бутилка бира в ръката.

— Здрасти — каза той, след като Сузи намали музиката до стайни децибели. — Е как е? Как се чувстваш като избягал затворник?

— Прекрасно! — отвърнах.

Последното нещо, което ме занимаваше, беше разговорът. Беше ми толкова весело, че изобщо не можех да се концентрирам, най-малко върху мъдростите на Димо̀.

— Къде е русият ти любовник? — попита той.

— Наистина — Сузи остави спринцовката. — Къде е Себастиан? Седнах върху леглото на Сузи. До него беше кафезът на хамстера. Ози отново правеше своите безкрайни обиколки с колелото.

— Нямаше настроение — отвърнах уклончиво. — Знаеш какъв е. Не си пада по такива партита.

— А ти каза ли му, че ще ходиш? — Сузи ме фиксираше. Почувствах се неудобно, а нямах и никакво желание да се оправдавам. Но тя беше права. Себастиан предполагаше, че и аз ще си остана вкъщи. Щеше да се сърди. За момент помислих да помоля Сузи да не му казва нищо. Но не намирах причина. Или по-точно казано, причина, за която исках да говоря. Дали Луциан щеше да дойде? Дали щеше да е маскиран? И дали щях да го позная? И ако не дойдеше, дали изобщо щях го видя някога…

— Хей! — Сузи смръщи чело. — Какво става? Проблеми? Още? Пак ли?

Димо̀ се поизправи на холивудската люлка.

— Тоя саунд нещо ме тормози? Май трябва да изляза.

— Всичко е окей — казах бързо. — Дори супер. Сега ще му звънна.

— Добре.

Сузи коленичи пред люлката, измъкна подвижната масичка с гримовете и извади от някакъв несесер малка тубичка с прозрачна течност, която приличаше на универсално лепило.

— Това е специална гума — обясни тя компетентно, докато направи дебела черта по челото на Димо̀. — Бързо се втвърдява и се моделира лесно.

— Интересно — изшептя Димо̀.

Сузи цялата се изчерви. Аз се захилих. Коментарът сама си го беше измислила. Тя размаза една гнойно жълта паста по лицето на Димо̀ и се зае с декоративната рана на челото му. След като от изсъхналата гума оформи една голяма цицина, тя я боядиса в червено и с по-малка спринцовка впръска изкуствена кръв.

— Уффф — обади се Димо̀, когато червената течност потече по дясната страна на челото му.

Сузи се закиска.

— Затвори очи! — изкомандва тя. Превърна лявото око на Димо̀ в синьо-лилава теменужка и му изрисува още няколко декоративни сенки отдолу.

В това време Димо̀ злословеше по адрес на песента на Linkin Park, която вървеше в момента.

— Тия за нищо не стават — каза той. — Естествено ще се оправдават, че наблягали на силните си страни и затова избягват експериментите. Но ако продължават така, ще мутират в един вид Nu-Metal-Modern-Talking. Този Mainstream — миш-маш, е просто нечестен. Къде остават нюансите? Истинската красота не е перфектна. Такова поне е моето скромно мнение.

Сузи спря работата си и ми хвърли един поглед. Прочетох мислите й, но този път не се изсмях. Дори Димо̀ да имаше право, мразех псевдопрофесионалистите, които издават такива присъди, сякаш те самите правят нещо повече. Взех „Щерн“ от нощното шкафче на Сузи, където основната тема беше, „Кени под ножа“ — моята приятелка определено не я бе избрала случайно за четиво преди сън. Сузи ми хвърли сърдит поглед и стисна устни.

— Хей — обади се Димо̀, — вярно ли е, че мащехата ти работи с филмови звезди. Наистина ли познава Анджелина Джоли?

Сега аз стрелнах с поглед Сузи, която вдигна смутено рамене. По дяволите! Тя добре знаеше, колко мразя да ми говорят за Мишел.

— Готов си, Димо̀ — каза тя, преди да успея да му отговоря. — Искаш ли да се видиш?

Когато Димо̀ стана от люлката, свирнах одобрително с уста. Сузи наистина си разбираше от занаята. От дясната скула на Димо̀ висяха парчета раздрана кожа. От носа му се беше проточила струйка засъхнала кръв. А насиненото око и раната на челото бяха ужасни.

— „Оскар“ за най-добра маска, получаваш ти, сестро — каза той, след като се беше огледал подробно в огледалото.

— Ти си на ред, Беки — Сузи цъфна в усмивка. — Няма ли да се преоблечеш?

Вдигнах вежди.

— Ами… — продумах.

— Ясно, разбрах — Димо̀ стана и си взе бутилката бира. — Доктор Но чака в дневната. Ребека, ако мащехата ти има нужда от асистент за Анджели…

— Вън — извика Сузи и го заплаши със спринцовката.

Когато Димо̀ затвори вратата след себе си, тя ми съобщи:

— Родителите ми се развеждат.

Затворих списанието и забравих, че се бях ядосала на приятелката си.

— Божичко, Сузи — казах аз истински смутена и усетих как гузната ми съвест ме загриза.

Не бях единствената, която имаше проблеми и изведнъж се засрамих, че в последно време се занимавах само със себе си.

— Сигурно е много болезнено.

— Да — Сузи със замах изсипа всички кутийки и тубички в несесера. — Ужасно боли. Снощи баща ми беше тук. Говориха пет минути за датата и после се разправяха цял час за еспресо машината. Това ли им беше проблемът? След двайсет и три години брак? Да се карат за една лайняна кафемашина?

Помислих си за Яне. Наричаше такива случаи заместващи конфликти. Един наистина сериозен проблем бива заместен с нещо банално. Защото е много по-лесно да се спори за банални неща, отколкото за тези, които те измъчват. Дали зад плесницата и домашния арест не се криеше някакъв друг, по-сериозен проблем? И ако е имало, защо аз не знам за него? По дяволите! Пак взех да се занимавам със себе си. Нали ставаше въпрос за Сузи? Очите й бяха пълни със сълзи и долната й устна подозрително трепереше.

— Толкова ми е мъчно за татко — прошепна.

Стиснах ръката й.

— Не, на мен ми е мъчно за теб — казах решително. — Ти наистина не можеш да направиш нищо. Сигурно е ад за теб да участваш във всичко това. Слушай, ако ти падне пердето, просто идваш у нас, нали? И ако искаш да изплачеш мъката си, аз съм насреща.

Сузи кимна. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Но после си пое въздух и се овладя.

— Ах, Беки — продума с крива усмивка. — Благодаря ти! А сега трябва бързо да се преоблечеш. — Тя се пресегна към торбата с костюма ми, но се сети нещо. — Почакай, нали щеше да се обаждаш на Себастиан?

Покорно извадих телефона от чантата.

— Ще му изпратя SMS — казах.

Врабеца ме пусна. Отивам на партито. Ще дойдеш ли?

Р.

Отговорът дойде веднага.

Вече съм се уговорил за друго. Приятно прекарване.

С.

— Е?

— Не може да дойде.

— Хубаво — Сузи ме погледна. — Не виждам да си много натъжена… Беки? — Тя ме хвана за лакътя. — Знаеш, че и аз винаги съм готова да те изслушам, нали?

— Разбира се — тръснах рязко глава.

— Не ме занасяй! — заяви тя. — Нещо премълчаваш. Не мисля, че е честно, но разбира се, нищо не мога да направя. Всичко е наред. Дай да видим сега какво ще направим от теб.

Тя извади костюма от торбичката. Все още не изглеждаше убедена, че изборът ми е добър, но когато след половин час се завъртях пред огледалото, ме одобри.

— Не си за този свят, бейби. Боже, много си красива!

Усмихнах се на отражението си в огледалото. И когато сложих маската на очите си, действително изглеждах като непознато същество от света на приказките.

Сузи беше направила лицето ми бледо, нанесе кървавочервено червило по устните ми и разресва косите ми, докато не паднаха равни и лъскави по раменете. След това ми забоде сребърните гребенчета и накрая с машата зави нагоре няколко кичура коса. На лявата ми буза се мъдреше мъничка рана с капчици кръв. Това беше единственият детайл за Хелоуин, за който приятелката ми настоя. На себе си Сузи си направи няколко мехура от изгаряне и една огнестрелна рана в средата на челото, от която стърчеше гилза от патрон. Очите й бяха изрисувани с катраненочерен въглен.

— Яко! — отсече Димо̀, когато го отлепихме от телевизора и го доведохме в стаята. — И двете изглеждате убийствено. Изчезваме ли? Часът е десет и половина.

 

 

Клубът се намираше на четвъртия етаж в стария противовъздушен бункер. Естествено пускаха официално от осемнайсет часа, но Димо̀ беше работил в Amptown, музикалния магазин на първия етаж, и познаваше охраната, така че влязохме безпроблемно.

Организаторите бяха превърнали и без това мрачния като гробница клуб, с неговите зали и тесни стаички на кулата, в каменен бастион на ужаса. В стелеща се по пода мъгла до колене ние прецапвахме край прашни криви огледала, набучени черепи и средновековни уреди за инквизиция, докато влезем в първата зала, където балът беше в разгара си. Лакът и латексът изглежда бяха модният писък на деня, или по-точно — на нощта. Сузи установи с разочарование, че не беше нито единствената, нито най-дръзката, „болна“ сестра тази вечер. Половин дузина от този тип мина покрай нас още първите минути. Лекари на ужаса също имаше в добри количества. Естествено не липсваха скелети, готик пънкари и всевъзможни видове други създания. Ужасни зомбита, върколаци, вампири. Вещици с жартиери, вещици с камшици, гривестата с мрежести чорапи, зли феи с развени поли.

В огромен кафез, спускащ се от тавана, клечеше един манекен във вид на Ханибал канибала, а на сцената гърмеше някаква нова ню уейв банда.

Шумът беше чудовищен. Музиката веднага влезе под кожата ми, завибрира в костите, усещах я дори във венците си.

Проврях се през тълпата до бара, над който висеше гигантски кръст от горящи свещи. Един келнер, пременен като пингвин, попита какво желая. Поръчах си кола и се намръщих ядосана, когато пингвинът ми се ухили състрадателно.

— Умопомрачително! — изкрещя Сузи, която се намести на табуретката до мен. — Много е яко. Да си виждала Димо̀?

— Не.

Поне сега имах причина да огледам тълпата.

— Ей го там!

Посочих към дансинга, вдясно. Димо̀ стоеше облегнат на една колона, превърната в бесилка. И обясняваше нещо, жестикулирайки с ръце и крака, на една двойничка на Amy Winehouse. Когато се приближиха, разпознах барабаниста на бандата. Казваше се Лерой. Той наведе огромния си изкуствен бюст над бара, поръча си водка с лимон и вдигна към мен наздравица.

— Абе, майка ти всъщност Марияне Волф ли се казва? — изкрещя той в ухото ми.

Това пък какво значеше? Кимнах объркана.

Лерой се засмя и килна настрани русата си перука.

— Сестра ми започна преди три месеца терапия при нея. Депресии, мисли за самоубийство, всякакви такива. Лежеше в леглото и хленчеше. Но изглежда майка ти се е справила. През последната седмица сестра ми за пръв път отново…

Края на изречението го погълна музиката. Лерой повдигна засмяно рамене, оправи си деколтето и ми посочи въпросително празната чаша. Поклатих глава. Сканирах нервно тълпата. Оттук входът се виждаше сравнително добре. Непрекъснато в залата се стичаха нови твари. Цяла войскова част от диментори^[1] се изсипа на дансинга. След тях се включиха ангели на смъртта, облечени в дрипи, крещящи черепи, цяла тумба Michael Meyers, разни монаси и разбира се, скелети — жътвари с коси, в най-различни варианти.

Но нито един Луциан. Звучи налудничаво, но точно както усещах всеки път, че е край мен, така сега усещах, че го няма.

Между две парчета Сузи ме побутна.

— Погледни там! — кресна тя. — Не е ли страхотен?

Проследих пръста на Сузи и изпухтях. Някакъв шегаджия се беше маскирал като огромен бял заек. В плюшения костюм от бяла кожа, с червените си, прилични на лъжици уши и огромни зелени мигащи очи плюшеното чудовище подскачаше по дансинга. В ръцете си държеше гигантски морков. След като известно време се кълчи между дименторите и ангелите на смъртта, той дойде на бара, сложи огромния морков на плота, бръкна в кожения си джоб и извади оттам бележник и молив. Той взе да драска нещо в бележника си, изкривил глава. После заподскача към нас и ми поднесе бележника.

Прочетох:

Искаш ли

а) да си хрупнеш от моркова ми?

б) да подскачаш с мен на дансинга?

в) да се гушнеш в козината ми?

г) да играем на криеница?

Моля, отбележете правилния отговор с кръстче!

Боже господи! Наистина нямах никакво настроение да се занимавам с подобен род свалки.

Пък и той, бедният, сигурно се решаваше на нещо такова само защото никой не виждаше истинското му лице. Отбелязах „г“ и написах отдолу в скоби: Ти търсиш пръв. Затвори очи и брой до един милион.

Поне сега имах оправдание да се махна. Дадох знак на Сузи, че искам още малко да се поогледам, но тъй като Димо̀ и Лерой се бяха вглъбили в разговор, или по-точно, в надвикване, тя се закачи за мен.

Промъкнахме се по дълъг коридор нагоре по стълбите, минахме през разни входове и ниши, покрай натискащи се двойки, групички, самотници, изгубени, скучаещи, подскачащи, седящи, креещи.

Къде беше? Къде беше Луциан? Ставах все по-нервна.

Втората зала беше още по-голяма от първата. Вдясно беше опънат огромен екран. Вървеше Midnight Madness — видео на Chemical brothers: един Disco Ам-Гъл^[2] в бляскав златист костюм изскочи от един контейнер за боклук с надпис Commercial Waste и се залюля като някакъв побъркан супермен над покривите на заспалите къщи. Пред екрана, на дансинга се движеха духове, лордове — мъртъвци и разни други служители на злото. Дали Луциан беше един от тях? Дали изобщо беше тук? Дали щеше да се появи?

Дансингът беше като театър, обграден от високи балкони, над които само можеше да се предполага, че има таван. Затърсих стълба, която да води още по-нагоре, но Сузи ме дръпна за ръкава и ме замъкна на дансинга, зад който двама DJ пускаха своите Dance House Mix-ове.

Оглушително цъкане, едно изпъшкване, един вик, музиката си поемаше дъх, едно безкрайно дълго и дълбоко вдишване. Барабанен трилър, после само баси, заплашителни и набиващи се, увлякоха ме.

One night in Bangkok and the world is your oyster… Това беше някакъв див агресивен ремикс на стара диско песен. Затанцувах. Впуснах са в танца, затворих очи и се отдадох на този притъпяващ транс, който изключва всякаква мисъл. Набиващият се ритъм беше единственото, върху което трябваше да се концентрирам. Единственото, което имаше значение тук и сега.

One night in Bangkok, one night, one night…

Поотворих очи и погледът ми падна върху белия заек в края на дансинга. Той беше вторачил мигащите си очи в мен, след това загъделичка с огромния морков врата на една латексова вещица, която възмутена вдигна камшика си.

Аз се смеех, очите на Сузи блестяха, тя се кълчеше наоколо, къдрите й се мятаха из въздуха, перлени капчици пот падаха върху голата ми ръка. И моята коса беше влажна от пот, бях махнала гребенчетата… Пот се стичаше по гърба ми, стичаше се и в деколтето ми между гърдите.

Музиката ставаше все по-агресивна и все повече ни увличаше. По някое време Сузи ми направи знак, взе да сочи между краката си, отвори уста. Трябваше да отиде до тоалетната, аз обаче не. Аз исках да остана тук и да танцувам.

Парчето беше безкрайно. Разперих ръце, завъртях се в кръг с вдигната нагоре глава и ето, че той се появи.

Стоеше горе на балкона. Горната част на лицето му покриваше черна маска на птица с дълъг изкривен клюн. Брадичката, скулите и устата светлееха под нея. Наведе глава към мен. Беше нещо като поклон, но отново примесен с лека ирония. Той бавно вдигна ръката си за поздрав.

И аз си помислих: „Той е тук заради теб, само заради теб“.

Затворих очи и по тялото ми се разля топлина. Чувствах, че идва долу на танцовата площадка и когато отворих очи, той стоеше само на няколко метра от мен.

Птичата маска проблясваше призрачно в светлината на прожекторите. Носеше дългото черно палто от първата нощ. Извехтелият плат беше обшит тук-таме с бяла перушина, сякаш баба Хола беше изтръскала възглавницата си върху него.

Тръгнахме един към друг като на забавен кадър, през кълчещата се навалица, която ставаше все по-агресивна и се движеше в съвсем друг ритъм. Движехме се бавно като под вода.

Пръстите ни се докоснаха, после Луциан взе ръцете ми. Привлече ме към себе си и така останахме за момент неподвижни, опрели гърди, усещайки ударите на сърцата си.

Мислех си, че той ми е толкова чужд, толкова невъзможно чужд и в същото време — толкова ужасно близък. Вдишвах миризмата на палтото му, вдишвах праха, пръстта и някакъв дъх на изсъхнало лепило, с което по всяка вероятност Луциан беше закрепвал перата си. Заврях лице в тъмния плат и изведнъж се разкихах.

По лекото вибриране на гърдите му разбрах, че се смее. Ръцете му лежаха на гърба ми, пръстите странстваха, изследвайки и опипвайки гръбнака ми. Започнахме да се въртим бавно, въпреки че музиката изискваше тъкмо обратното. Насред лудешки танцуващата тълпа, ние се въртяхме на място в пълна хармония.

— Здравей — изшептя Луциан в ухото ми след цяла една вечност. — Здравей, Снежанке. Липсваше ми.

— И ти на мен.

Чак сега можех да си призная колко много. Признах си го за пръв път, без да се противя.

През рамото на Луциан видях Сузи. Беше се върнала на дансинга с Димо̀ на буксир. Погледът й шареше из тълпата, търсейки ме. Бързо се наведох и дръпнах Луциан в другата посока.

— Да вървим някъде другаде, а?

На най-горния, трети етаж на клуба бяха балконите. Оттук можеше да се наблюдава дансингът. Видях огромния бял заек. Безпомощен, той се луташе по танцовата площадка, където сред врящата тълпа се вихреха Сузи и Димо̀.

Разрошените къдрици на Сузи се мятаха из въздуха. Тя беше вирнала глава и се смееше. Бях доволна, че оттук тя и Димо̀ изглеждаха малки и почти недостижими. Не исках да ме виждат с Луциан, пък дори и маскирани.

От другата страна на балкона имаше различни малки помещения, където също свиреше музика, но много по-спокойна. Тук се ядеше, почиваше се, хората се целуваха, пиеха и разговаряха. На покрива имаше голяма тераса с газови топлещи лампи и високи масички, на които бяха поставени пепелници. Отидохме там, все още хванати за ръце. Две вещици, един Фреди Крюгер и три зомбита стояха вляво и пушеха. Отидохме вдясно, плътно до една лампа. Въздухът беше студен, но лампата грееше.

И Луциан топлеше.

Той пусна ръцете ми, поотдалечи се на крачка и ме загледа.

— Не мога да откъсна поглед от теб — каза тихо.

Преглътнах и усетих как топлината се превръща в плам, който изведнъж обхвана цялото ми тяло.

Аз също не можех да откъсна поглед от него.

Изглеждаше така невероятно. Възбуждащ. Красив. С маската на лицето ми ставаше още по-ясно, че трябва да го пазя в тайна.

— Не си сама тук, нали?

Кимнах, погледът ми се плъзна по него. Перата потрепваха от вятъра. Няколко се откъснаха и литнаха през парапета на терасата като бели снежинки в нощта. Гледах след тях как се носят и отдалечават, докато се превърнат в малки точици и накрая изчезнат.

Под нас минаваше улицата, която водеше към Хайлигенгапстфелд, Санкт Паули и Милернторстадион, където следващата седмица отново щяха да построят панаира. При предишните ни срещи Луциан винаги ми беше изглеждал недействителен, а сега беше обратното. Изведнъж всичко наоколо ми се стори нереално, само той беше истински.

— Караха ли ти се онази нощ? — попита ме той.

Кимнах.

— Майка ме наказа с домашен арест за пръв път в живота ми.

За плесницата си премълчах.

— О! — облегна се той на перилото.

— А, ти? — попитах на свой ред. — Как прекара последните седмици?

— Без теб — Луциан наклони глава. Под маската устата му се разтегли в усмивка и открих трапчинката на бузата му. — Но поне ми беше спестен домашният арест.

— Това безспорно е огромно предимство — разсмях се, но веднага станах отново сериозна. — Имаш ли… дом? Някаква стая? С какво живееш? Къде спиш?

Луциан се поколеба.

— При някой.

Думите му ме накараха да трепна.

— Не прави това.

Казах и си знаех, че не бих могла да го понеса, ако отново започне да говори с недомлъвки.

Луциан бръкна в джоба на палтото си и извади пакет цигари, запали една, всмукна дълбоко, след това изпусна дима. Белият пушек замъгли маската.

— Не мисля, че съм бил пушач — каза той. — Първата ми беше отвратителна. Но се свиква. Ти пушиш ли?

Безмълвно поклатих глава.

Луциан всмукна още два пъти.

— Запознах се с един тип — заговори той. — Даде ми стая и ми намери работа.

— Работа? Като какъв?

Луциан изтръска пепелта от цигарата си.

— В един бар. Да чистя, да нося каси бира, да закупувам, да поправям. Разни такива неща.

Усетих как разочарованието пропълзява в мен. Защо отново се дистанцира? Защо ми нямаше доверие?

— Един бар — започнах аз. — Един тип, една стая. Това ли е всичко?

— Чуй… — Луциан взе цигарата между палеца и средния си пръст и я изтръска през парапета. — Не знам дали това е добре.

Сбърчих вежди.

— Кое?

— Това тук — Луциан извърна глава. — Което става с нас.

Гласът му прозвуча сурово.

Какво? Не вярвах на ушите си. Думите му се врязаха в съзнанието ми и в следващия миг всички страхове от последните седмици отново се появиха. Стоях с треперещи колене, с това разяждащо ме чувство в гърдите и се питах колко още бих искала да играя на „иди си, ела ми“.

— Така ли? — опитах се да преглътна топката, заседнала в гърлото ми. — Казаното преди малко ми звучеше съвсем различно.

Очите на Луциан играеха зад тесните отвори на маската. Виждах бялото на очните ябълки и се чувствах като упоена.

— Ребека, аз… — Луциан зашепна. — Страхувам се да не те въвлека в неприятности. Не е добре да знаеш много. Дори… дори вероятно не е добре, че се виждаме.

— Защо? — почти изкрещях. — Защо тогава го правим?

Луциан вдигна рамене, после ги отпусна отново, но това не беше небрежно повдигане, а по-скоро жест на безпомощност.

— Ние правим нещо, което не можем да не правим. Поне така смятам аз — добави той тихо.

Отпуснах рамене. Чувствах се изтощена.

— Слушай, Луциан — проговорих, — не мога да издържам на всичко това. Ти се появяваш в живота ми, обръщаш всичко наопаки, а после ме оставяш да се лутам в тъмница. Това е, което ме въвлича в неприятности. През последните седмици не можех да престана да мисля за теб. Притеснявах се, искам… Но, по дяволите! Хайде да спрем този разговор! Но ако не знам нищо за миналото ти, то поне трябва да науча какво става сега с теб. Искам да знам как живееш, какво правиш.

Направих крачка към него. Мразех да съм толкова откровена, но не можех да се преодолея.

— Моля те — започнах аз и се почувствах като хленчещо дете. — Поне ми кажи дали междувременно си си спомнил нещо. Или нещо, което си разбрал за себе си.

Луциан мълчеше. От другата страна на терасата се разнесе силен смях. Едното зомби беше разказало някакъв виц и другите реагираха шумно.

След това всичко стихна. Само колите профучаваха по улицата под нас, някъде в далечината прогърмя сирена и накрая зад затворената врата прозвуча нова песен.

Луциан се надвеси над парапета и се загледа надолу.

— Мразя банани — гласът му прозвуча в тъмнината. — Гади ми се от стек, но пък обичам агнешко. Обичам яйца на очи и пържени яйца, но само рохки, жълтъкът да е мек, а белтъкът — твърд. Обичам черен зърнест хляб и солено масло. Харесват ми зелените, а не червените ябълки. Черният шоколад може да ме убие. Марципанът има божествен вкус. Бирата е горчива, пяната — противна. Обичам еспресото с много захар. От уискито ми става топло и след няколко чаши забравям, че не мога да си спомня нищо. Хашишът не е толкова приятен. Струва ми се, че дрогите не са за мен.

Той вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Но най-странното обаче е, че каквото и да ям, каквото и ли пия, каквото и да опитам, имам усещането, че е за първи път. Споменът ми за вкусовете е притъпен. Нямах и спомен какво е усещането при допир, когато… — Луциан прокара пръст по бузата ми, — когато те докосвам, чувството е неописуемо. Сякаш никога не съм докосвал някого.

Пръстите му продължаваха да се плъзгат по скулите ми, по брадичката, надолу към шията.

Затворих очи. Не можех да повярвам, че толкова леко докосване може да се усети така силно. Бели светкавици преминаваха по жилите ми, проблясваха в стомаха ми и се забиваха в корема. Когато усетих, че Луциан иска да отдели пръсти от кожата ми, задържах ръката му, но той се освободи с леко движение.

— Не обичам хип-хоп — продължи той, — техно и всички тези електроники. — Той кимна към вратата. — Направо ми скъсват нервите. Скоро по радиото имаше клавирен концерт. Лудвиг ван Бетовен. Много ми хареса. Веднага изтичах до библиотеката, изчетох всичко за него и си откраднах едно CD. Деветата симфония е най-хубавото нещо, което някога съм слушал. Знаеш ли, че той написал това произведение, когато бил напълно оглушал.

— Да — отговорих. Яне ми го беше разказала. — Майка ми с абсолютно побъркана на тема Бетовен — добавих. — Има всичките му произведения, но и на нея най̀ й харесва Деветата.

— Какво съвпадение — Луциан се ухили. — Тогава ще се поканя у вас. Може и да ми заеме някое и друго CD.

Прехапах устни и се загледах през парапета към пристанището, където в болницата лежеше Яне. Утре щяха да я изпиша!

— Май това не е никак лоша идея — казах. — Може би наистина трябва да те представя на майка си. Когато се запознаете, може би ще може да ти помогне. Тя…

Луциан сложи пръста си на устните ми.

— Не — каза той твърдо. — Не смятам, че е добра идея. Не познавам майка ти, но след неприятностите, които си имала с нея в онази нощ, не мога да си представя, че ще пожелае дъщеря и да общува с тип като мен.

— Тя иначе изобщо не е такава — натъртих аз. — Нямам представа какво става с нея в последно време. Пък кой знае? След като Бетовен ти харесва толкова, може би и ти самият си бил известен композитор?

Спомних си историята за пианиста и се засмях.

— С това наистина би я впечатлил.

— Звучи примамливо — засмя се Луциан. — И на мен ми мина такава мисъл. Разгледах нотите в библиотеката. За съжаление не ми говореха нищо. Бетовен загубил слуха си, но не и паметта. Той е слушал музиката с душата си. Или със сърцето си.

Той сложи ръце на раменете ми. После се наведе, докато устата му не докосна моите устни. Много леко. Усетих дишането му, докато моето се ускоряваше.

— Не ми се иска да те плаша — каза тихичко.

— Защо го казваш? — попитах и хванах ръцете му. — Та аз не се страхувам от теб. Напротив. Чувствам сигурност, когато си при мен. В близост до теб се чувствам добре. Ти усещаше съвсем същото онази вечер на Елба. Или… — гласът ми затрепери, — или може би нещо се е променило?

Луциан се откъсна от мен. Направи крачка назад и ме загледа. Крайчето на устата му потрепна отчаяно.

— Не, нищо не се е променило — промърмори. — Само че… има още нещо. Не мога да го обясня. Това, което чувствам към теб е… твърде силно, Ребека! Страхувам се от самия себе си и от това, което съм забравил. Какво ще стане, ако е било нещо ужасно?

Той направи още една крача назад, докато не опря гърба си на парапета.

— Може би съм някой лош човек — шепнеше. — Опасен, с болен мозък може би… — изглежда не намираше как да завърши и изречението. — Можеш ли да разбереш?

— Не — избухнах аз. После додадох: — Не знам. Може би.

Отново се сетих за статията от вестника и за теорията на Яне, че тялото се предпазвало при шокови случаи, като изключвало мъчителните спомени.

Дали беше прав? Какво би било, ако при Луциан този шок се е получил от това, че самият той е извършил нещо ужасно? Че той, да се изразим с думите на Яне, е станал жертва на собствената си агресия?

Наведох глава.

— Да — прошепнах накрая, — разбирам.

Луциан ме погледна. Дори и през маската забелязах колко се натъжи.

— Виждаш ли? — промълви тихо.

— Не! — Направих крачка към него и отново хванах ръцете му. — Нямах точно това предвид. Аз разбирам какво си мислиш ти. Но се заблуждаваш. Ти не си лош. Знам това. Чувствам го.

Преди да успее да ми отговори, продължих припряно.

— Трябва да потърсиш помощ. Да намериш някой, на когото да се довериш. Някой, който разбира от тези работи.

Потиснах въздишката си. Майка ти много я бива, беше казал Лерой. Да, без съмнение. Но да разкажа на Яне за проблемите на Луциан или да го изпратя при нея, изведнъж ми се стори абсолютно немислимо.

Почувствах невероятно облекчение, че пред нея не бях споменала и дума за Луциан.

Ако Луциан беше някой си, някой чужд, да кажем съученик или пък познат… Но не беше. Той ме вълнуваше много повече от всеки друг, когото бях срещала в живота си. А изглежда имаше към мен същото усещане. Ако Яне започнеше да нарежда пъзелите в неговата история и я разгадаеше, щеше да разбере как се бяхме запознали, как беше стоял посред нощ под прозореца ми и какви страхове го обземаха, и първо повече нямаше да ме пусне да мръдна от къщи, а за него щеше да съобщи в полицията.

— Има някой — прекъсна Луциан мислите ми.

Уплашена, погледнах през рамо. Трите зомбита си бяха тръгнали и там бяха останали само Фреди Крюгер и двете вещици. Едната се беше облегнала на перилото, докато Фреди Крюгер се натискаше с другата.

Луциан се разсмя.

— Нямах предвид тези — каза той. — Има някой, на когото съм разказал за себе си. И няколко неща, които успях да разбера.

Имал някой? Кой? Имаше предвид типа с бара ли? Не, определено не. Или пък? Започнах да не разбирам дали чувствам облекчение, или ревност. Защо се е доверил на някого си, а не на мен?

— И кой е той? — попитах. — И какво откри?

Луциан си пое дълбоко въздух. Наведе глава. Заприлича на маска. После ме погледна.

— Мога ли… да те попитам нещо?

Едва чувах гласа му.

— Да — отговорих бързо. — Да, разбира се.

— Баща ти — започна той — на английски ли говори с теб?

Стъписах се.

— Да. Е, и?

Вече му го бях казала.

Луциан сложи пръста си върху малкото слънце, което и днес, носех на врата си.

— Това украшение — продължи той — по случай тръгването ти на училище ли ти го подари баща ти?

Преглътнах. Това не му го бях казала. Или? Нямах представа.

— С рокличка ли беше? — шепнеше Луциан. — Синя? От светлосин хавлиен плат? И щампована златна рибка?

Гърлото ме стегна.

— Не знам.

Сега вече шептях и аз. Наистина не знаех. Но ми се стори познато. Сърцето ми заби по-учестено.

— Защо ме питаш за това?

— А ученическата ти кесийка? — продължаваше Луциан, без да ми отговори. — Червена ли беше? На бели точици?

Сърцето ми спря, после отново затупка.

— Не помня. Почакай. Ти не си ли, не сме ли…?

Като светкавица ме прониза мисълта за възможно обяснение.

— Да не си Леон?

Изведнъж пред очите ми се появи образът на слабото чернокосо момченце, с което ходех в основното училище. За първия учебен ден го бяха облекли в сив костюм на тънко райе. Водеше го винаги баба му, сандвичите му бяха с варени яйца и гъсти пикантни сосове. Цялата класна стая се умирисваше.

— Възможно ли е — повторих аз и започнах да се смея глупашки — да сме ходили на училище заедно и ти?

Луциан отмести поглед от мен и застина. Този път се обърнах съвсем бавничко с надеждата, че така моите опасения ще се изпарят във въздуха. Но не беше така. Сузи ме беше открила. Тя стоеше на вратата на терасата и от ужасения й поглед разбрах, че е познала Луциан. Но това, което беше по-объркващо, беше този тип в заешкия костюм. Той напираше да застане пред Сузи. И ето че си махна маската.

Беше Себастиан.

Почувствах се, сякаш някой ми беше изкарал въздуха с кроше в корема.

— Какво правиш ти тук? — успях да кажа.

Себастиан се изсмя. Трябваше да прозвучи ехидно, но вместо това смехът му беше по-скоро жален. Лицето му беше червено и запотено. Косата му беше залепнала на челото. Изглеждаше гротескно в белия плюшен костюм и ужасно наранен.

— И аз това се питам — отговори той. — Не можех да зная, че вече си си избрала друг съиграч за криеница. Себастиан премести погледа си от Луциан върху мен.

— „Не разваляй всичко, хм! Дай ми още малко време“. По дяволите, Ребека! За какъв ме смяташ? За пълен идиот ли?

— Не — проговорих смутено. — Себастиан, моля те. Мога да ти обясня!

Себастиан тръсна глава и се хвърли напред. Докато Луциан се наведе, Себастиан дръпна маската от главата му. После се обърна към Сузи, която досега стоеше като вкаменена.

— Той ли е?

Очите й се плъзнаха по лицето ми. „Моля те — умолявах я безмълвно. — Моля те, не прави това.“

— Да — отговори тя. — Това е психопатът, който преследва Ребека навсякъде.

До мен Луциан се мъчеше да си поеме въздух. Ръката му лежеше върху парапета и за миг ме обзе панически страх, че ще се хвърли долу.

Себастиан сви ръцете си в юмруци.

— Не! — изкрещях аз и понечих да се вмъкна между тях. Но Себастиан ме отстрани.

Той бутна с пръст Луциан в гърдите.

— Би трябвало да ми е безразлично. — Той едвам се сдържаше. — Но не е. Това, което ще ти кажа, няма да го повторя: Остави Ребека на мира! Да не си се мярнал повече около нея. Инак ще извикам полиция. Разбра ли ме?

Луциан кимна.

— Напълно — отвърна той. — А сега бихте ли ме извинили?

С тези думи той си взе маската от ръката на Себастиан, плъзна се покрай него и изчезна.

Стоях като прикована.

Сузи дойде при мен.

— Беки — каза тя, — не се сърди, моля те. Не трябва да се сърдиш и на Себастиан. Загрижени сме за теб. Искахме да ти помогнем.

Не й отговорих. Просто я оставих и побягнах.

Пред бункера, в една осветена локва, лежеше птичата маска на Луциан. От него самия нямаше и следа.