Изабел Абеди
Луциан (14)

Четиринайсет

Когато ключът се завъртя в ключалката, аз стоях в тоалетната, притиснала устни с юмрук. Нямах време да напусна кабинета, щях да налетя право на Яне. За щастие бях заключила вратата отвътре, така че поне да не се усъмни.

Майка ми влезе в коридора, чувах стъпките й и тъпото тропане на патериците, които приближаваха. Сега се спря точно пред тоалетната.

Отчаяно сдържах дъха си, затворих очи, а в главата ми картините се вихреха. Това, което Яне беше разбрала в продължение на няколко сеанса, се стовари върху мен буквално за няколко минути. Имах усещането, че ще се пръсна. Ако сега Яне отвореше, щях да се разхвърча на малки парченца около ушите й.

Но тя не отвори вратата. Звукът от патериците се чу отново по паркета и се отдалечи в посока на кабинета. Подпрях се на умивалника, мислех трескаво дали бях поставила по местата им всички вещи в бюрото, дали нещо не бях разместила, дали нещо нямаше да ме издаде — а после се усетих, че всички тези разсъждения няма да ми помогнат.

Натиснах бързо дръжката на вратата и възможно най-безшумно излязох в коридора.

Тук вече беше безопасно. Трябваше да направя само три крачки и щях да съм навън.

Стана много по-лесно, отколкото предполагах. Веднага щом затворих вратата на кабинета, се позвъни. Стреснах се, пуснах дръжката и забързах надолу по стълбите, без повече да се оглеждам. Стигнах до втората площадка и тогава го видях. Над себе си чух бръмчене, Яне отвори вратата. „Е, откажи се — мина ми през ума, — той е вече тук.“

Луциан спря две стъпала по-долу. Втренчи поглед в мен, веждите му се събраха, но този път в погледа му не се четеше страх, а неприкрита враждебност. Без да пророни дума, той мина покрай мен и се заизкачва нагоре по стълбите.

Чух гласа на Яне, после вратата се затвори и аз останах сама.

 

 

Навън беше започнало да ръми. Дъждът не падаше на капки, а на тънички нишки. Или не. Сбърчила чело, се вгледах в сивия воал пред очите си. Не, Ребека, това не са нишки. Това са въжета. Дъждът се лее на въжета. Така поне се казва на немски. На английски казват: валят кучета и котки. Протегнах шия и подложих лицето си на дъжда. „Кучета и котки“, що за глупав израз, мислех си. Човек би усетил, ако кучета и котки му се изсипваха върху лицето. Сигурно щеше и да боли.

Друго си беше дъждът да се лее на въжета; той се плъзгаше по кожата ти и се усещаше едвам или почти никак. Просто те мокреше. Всичко ставаше мокро, улиците, колите и небесносиньото рекламно листче на тротоара пред мен, което изглеждаше така самотно. Дали буквите също се бяха намокрили? Дали се бяха размили?

Наведох се и взех листчето. Буквите все още се четяха.

Чисти прозорци от 1. 99 евро, гласеше надпис с дебел шрифт върху светлосиния лист.

Търсите компетентно решение за почистване на прозорците в помещенията на Вашето бюро или просто бихте искали прозорците в къщата ви да са чисти? Тогава позвънете! Нашите любезни, надеждни, говорещи немски чистачи, предлагат измиване на прозорци вече от 1. 99 евро, вкл. ДДС.

Чисти прозорци за 1. 99 евро — ооо, това наистина е добра оферта. Миенето на прозорци си е адска работа, при това опасна, ако живееш на по-горен етаж. Тази реклама беше важна, за нея трябва да научат повече хора, тя трябваше да виси на много, много входни врати!

Знаех как се разлепват такива рекламни листовки. Със Сузи често го правехме за майка й, когато бяхме в основното училище и нейните семинари по тайм мениджмънт още не бяха познати. Със Сузи получавахме по пет цента на листовка и гордо марширувахме из улиците, докато привършим работата си. Сега Сузи я нямаше. Значи тази работа трябваше да я свърша сама.

Прибрах листовката под якето си и се отправих към копирния център на следващия ъгъл. Включиха ми един свободен ксерокс, натиснах седем и две нули, натиснах „старт“ и загледах как машината изхвърля лист след лист в спокоен, монотонен ритъм, при това невероятно ефективно. Това беше истински дъжд от хартия. Когато всички копия бяха готови, купих и три ролки скоч. Платих с чисто нова банкнота от петдесет евро и с пълна найлонова торбичка излязох отново на улицата.

По „Остерщрасе“ имаше предимно магазини, докато рекламата се отнасяше повече до бюрата и частните домове. Не ми се искаше да разхищавам листовките, отправяйки ги към грешен потребител. Затова завих по по-спокойната „Бисмаркщрасе“ и се залових за работа. На нея са намираха главно къщи, красиви стари сгради с големи прозорци, някои с интересни форми. Част от къщите имаха и зимни градини, които бяха изцяло остъклени.

На задната страна имаше няколко бюра, главно на лекари, счетоводители и ерготерапевти. Тръгнах от къща на къща. Дъждът се усили и трябваше да скрия торбичката под якето си, за да не се навлажнят листовете. След като преброих колко листовки ще са необходими за всички входове, влязох в страхотен ритъм на разлепване: насочвам се към входа, намествам се под свода, свалям найлоновата торбичка, изваждам листовката и с дясната ръка, в която държа скоча, я натискам на таблото със звънците, с лявата откъсвам лентичка скоч, залепвам и продължавам към следващия вход.

Жители почти не срещнах, пък и тези, които видях, бяха заети с това да се скрият от дъжда, който бавно, но сигурно прерастваше в истинска буря. Духаше, леденият вятър гонеше като с камшик дъждовните капки, които бяха станали толкова големи, че наистина сравнението „котки и кучета“ придобиваше смисъл. Водата се стичаше от косите ми, а ръцете ми бяха толкова студени, че едва ги разтварях. Но аз решително продължавах да се боря. Бяха ми останали половината от листовките. Пред една от къщите някаква жена, която току-що беше излязла от входа, започна да ме хока. Каза, че рекламата тук е забранена, но веднага щом се скри зад ъгъла, аз лепнах листовката в средата на таблото. Няколко къщи по-нататък скочът ми се хлъзна от ръката и докато се навеждах да го взема, изпуснах найлоновата торбичка. Тя заподскача по стълбището и акостира в една кална локва. Голяма част от листовките се изсипа от нея. Понечих да ги събера, но те вече бяха съвсем мокри. Изглеждаха толкова не на място, това небесносиньо върху сивия мокър асфалт. Изритах ги, върнах се при входа и упорито започнах да се мъча да измъкна една листовка от останалите сухи, за да я залепя под таблото. Скапаният скоч не искаше да лепи, ръцете ми чак горяха от студ и когато на един от звънците прочетох името Росман, от гърлото ми се откъсна едно сухо изхълцване.

Загубих самообладание. Беше презимето на Сузи, която, разбира се, не живееше тук. Но изведнъж ми се стори съвсем невъзможно, като истинско предателство, че върша тази работа без нея. Коленичих и се загледах в изкаляните мокри листовки, които дъждът беше разнесъл по улицата и чак сега осъзнах какво всъщност правех тук.

Бях броила трийсет и пет евро, за да ксерокопирам небесносини рекламни листовки за услуга „миене на прозорци“ и да ги разлепвам по чуждите входове под проливния дъжд… Май съвсем бях откачила.

Захвърлих останалите листовки в първата кофа за боклук, извадих джиесема си и остатъка от деня прекарах в търсене на Сузи. Звънях й, но никой не вдигна. Оставих й три гласови съобщения и два SMS-a. Изчаках края на учебните часове и опитах на стационарния телефон у тях. В продължение на половин час даваше заето, после никой не вдигаше. Отидох до къщата и започнах бясно да звъня. По едно време майка й ми съобщи по домофона с рязък нервен глас, че Сузи е някъде навън и че не можело да се кача да я чакам горе.

Опитах се да открия къде е репетиционното помещение на Димо̀, но нито знаех номера му, нито пък на някой от групата му. Не знаех дори фамилното му име.

Отново опитах да звънна на Сузи и усетих, че ми затваря. Не се сърдех на приятелката си. Напротив, бях си го заслужила. Но не се предавах. Оставих още едно съобщение на телефона, който междувременно беше изключен. По-късно опитах отново на стационарния, но напразно.

Вкъщи Врабеца размахваше своята гъба на щастието и ми разправяше нещо за спечелените от Обама избори, но аз изобщо ме схващах какво ми говори. Дори когато Яне влезе в стаята и любезно попита как е протекъл денят ми — тя очевидно не подозираше нищо, аз останах безразлична. Дори не мислех за Луциан. Съобщих на майка ми, че денят ми е минал добре, но че сега имам да пиша куп домашни, като не преставах да мисля за Сузи, за това как да й се извиня и отново да я спечеля за приятелка. Написах й един имейл и в леглото часове наред репетирах думите, които да й кажа утре сутринта преди училище.

 

 

На следващия ден бях в училище половин час по-рано, но не можах да я изловя пред класната стая, защото се появи, след като часът беше започнал.

Изглеждаше ужасно. Очите й бяха страшно подути, лицето й — подпухнало и зачервено. Две момичета от класа, Ванеса и Клое, веднага се спуснаха към нея. Себастиан беше още болен и тя седна и днес на неговото място, без изобщо да ме удостои с поглед. В паузите изтичваше от класната стая и се връщаше точно преди да започне часа. Така че не ми се отдаде никаква възможност да говоря с нея. Последния час имахме химия. Трябваше да проведем един експеримент, затова бяхме разделени по двойки. Госпожа Щайнмайер, учителката ни по химия, нарече експеримента „гумено мече в пламтящия ад“. След като групите се оформиха, останахме аз и Шейла. Седнах ядосана на чина до нея. Сложих си предпазните ръкавици и очилата.

— И аз ли изглеждам така глупаво като теб? — попита Шейла, като се опули насреща ми през оцветените в жълто стъкла на очилата си.

Предпочетох да не отговоря. Вместо това поставих на статива епруветката и както ни бяха казали, сипах петнайсет грама калиев хлорат. Шейла подложи ламаринената кутия с пясъка за погасяване, в случай че при реакцията стъклото се разтопи.

— Сега слагаме мечето ли? — попита ме тя.

— Не, по-късно. Първо трябва да разтопим това тук — отговорих и приготвих горелката. Подадох й запалката. — Хайде, запали!

— Не става.

Шейла опита многократно, опипваше запалката, разклащаше я.

— Опитай ти! — каза накрая.

Взех запалката, натиснах палеца за запалване и изкрещях, когато огромен огнен език се издигна нагоре.

— О, не! — изписка истерично Шейла. — О, не, не…

Пламъкът подпали косата ми. Сега всички се разпищяха, докато аз хванах с дланите си горящия кичур и като полудяла започнах да удрям, за да потуша пламъка. За щастие бях си сложила предпазните ръкавици. Смърдеше ужасно, но огънят се поукроти. След няколко секунди нещата се успокоиха. Учителката и Сузи моментално се озоваха при мен. Сузи ме прегърна, докато госпожа Щайнмайер, бяла като тебешир, ме питаше как съм.

— Добре съм — промърморих. — Добре съм.

Попипах мястото, на което преди малко бяха косите ми.

Шейла стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята. Беше навила дългите си черни къдри около китката. Гледаше смутено, но не ми убягна язвителното потрепване в ъгълчетата на устата й. Явно Сузи също го беше забелязала. Премести напрегнат поглед от Шейла към мен.

— Някой да иска гумено мече? — обади се Аарон.

После ми се ухили, но това беше приятелска усмивка.

— Защо не? — казах. — Така или иначе, вече минахме през адския огън.

И като се обърнах към Шейла, предложих:

— Искаш ли да ти върна запалката? Сега работи много добре.

Шейла стисна устни. Не се реши да се извини. А че е постъпила преднамерено, можеше само да се предполага, доказателства нямаше.

В това време Сузи беше отишла отново на мястото си и когато след малко звънецът иззвъня, тя напусна бързо кабинета по химия, без да ми каже дума повече. Събрах си вещите, изтичах до стойките за велосипеди и след две минути вече карах по улицата.

 

 

— Здравей, Ребека — отвори ми вратата майката на Сузи. — Съжалявам за вчера, аз… — спря, загледана във вълнената шапка, под която бях прикрила косите си. — Толкова ли е студено навън?

— Не чак толкова — казах уклончиво. Явно Сузи не й беше казала за нещастния инцидент. Госпожа Росман разкърши рамене и се вгледа в очите ми, търсейки помощ.

— Вчера Сузи присъства на една неприятна разправия между мен и баща й — избухна тя. — Разказа ли… разказа ли ти?

Мълчах объркана.

Майката на Сузи си пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли как е?

Нима не чуваше? Откъм стаята на Сузи се носеше пънк музика на високи децибели. Басите бумтяха по коридора. Наистина ли майката на Сузи чакаше отговор от мен?

— Защо вие не попитате дъщеря си? — отвърнах й аз.

Госпожа Росман изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше избухне в сълзи.

— Тя изобщо не иска да разговаря — завайка се тя. — За бога, разбирам, че всичко, което се случва, никак не е леко за нея, но какво мога да направя? Трябва ли да продължавам да живея по този начин?

— По-добре попитайте някой друг — отговорих възможно най-учтиво. — Сега ще мога ли да отида при приятелката си?

— Ами, да, разбира се… — Майката на Сузи широко разтвори вратата. — Отивай. Тя е в стаята си.

Нима? Наистина ли?

Без повече приказки минах покрай нея.

Със звуците, които се носеха от тонколоните на Сузи, можеше да бъде привлечен на повърхността дори и глух, намиращ се под вода водолаз. Приятелката ми беше седнала на холивудската люлка, подгънала колене, с Ози в ръце. Запитах се дали хамстерите са устойчиви на силен шум.

— Може ли да понамаля? — извиках.

Сузи вдигна рамене, без да ме погледне в очите. Определено не ме беше чула, но може би го беше разбрала по движението на устните ми.

— Хей, здравей! — казах, след като намалих музиката, свалих шапката от главата си и приседнах пред Сузи на килима. — Бях лоша с теб, просто невъобразимо лоша. Знам, че това е глупаво оправдание. Но бях толкова зле с нервите, че се занимавах само със себе си. Ти, Сузи, си моята най-добра приятелка. Най-добрата на света! — Сложих длан върху ръката й. — Толкова съжалявам! Наистина!

Сузи гледаше в пода, а аз — Ози. Мъничките му мустачки потрепваха. Мина цяла вечност, докато Сузи най-накрая вдигна глава и ме погледна. Очите й бяха кървавочервени.

— Прическата ти е като на излязла от горящия ад — каза тя и се усмихна криво.

Засмях се облекчено и в същото време сълзите рукнаха от очите ми.

— Хей, няма никакъв повод за циврене — каза Сузи и стана. — Идваш точно навреме, та да мога да си поуспокоя нервите. — Тя изчезна в банята и се върна с гребени и фризьорската си ножица.

Изтрих сълзите от лицето си. Приятелката ми, която още като дете подстригваше куклите Барби, беше карала ученическата си практика при една фризьорка и през последните години практикуваше и върху живи модели. Подстригваше краищата на косите ми още от тринайсетгодишна. Но всъщност нищо повече, защото не исках да се разделям с дългата си коса.

Когато минутка по-късно чух шума от ножицата, стиснах здраво зъби. Кръц, кръц, кръц… Пред мен заваляха снопчета коса.

Сузи работеше бързо и съсредоточено и ние заговорихме отново едва когато приключи.

— Е, успокои ли се? — попитах внимателно. Но все още не бях в състояние да погледна в огледалото.

— Суперсекси! — изкоментира тя произведението си и прибра ножиците.

— Чух, че вчера тук имало стресова ситуация — започнах аз, като я погледнах. Веднага лицето й помръкна.

— А, успя ли майка ми да се изплаче пред теб? — изфуча тя.

— Щеше с удоволствие да го направи — отвърнах. — Но не я оставих. Какво се случи?

— Просто не можеш да си представиш колко ми е безразлично случилото се вчера. — Не виждах лицето й, защото стоеше наведена над фризьорската си чантичка, но гласът й прозвуча задавен от сълзи: — Сами да си се обясняват. Аз имам други грижи.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Последва рязко поклащане на глава и когато поисках да я прегърна, тя се отдръпна.

— Не, остави. Нали и ти винаги казваш, че проблемите не се оправят с вайкане.

Но веднага по зачервените й бузи започнаха да се стичат сълзи. Тя се хвърли на леглото.

Последвах я.

— Димо̀ ли? — попитах тихо и седнах на пода пред леглото.

Кимна. Не можеше да говори от плач. Ози, който тя отново беше върнала в клетката, цвърчеше на пресекулки, сякаш искаше от разстояние да я избави от страданията.

Станах, наведох се и силно я прегърнах. Този път не се възпротиви. Така останахме прегърнати задълго, без да продумаме. Каквото и да кажех, щеше да е излишно.

Когато най-сетне се наплака, Сузи бавно се освободи от прегръдката ми. Пуловерът ми беше станал вир-вода, а лицето на Сузи беше толкова подпухнало, че очите й бяха като две резки.

Тя стана, отиде при прозореца и се загледа навън.

— Вчера — започна тя, — когато родителите ми започнаха да се плюят, аз избягах. Видях, че си ми звъняла, но… — Тя замълча, аз започнах да хапя устни. — Отидох при него — Сузи не изговори името на Димо̀. — Родителите му бяха отишли на кино. Бяхме в стаята му, той беше ужасно мил, успокои ме и после… — тя сведе поглед. — … После ме целуна. И започна да ме гали. По едно време пръстите му заопипваха сутиена. Извърнах се и измънках, че трябва да почака, но той стана нетърпелив. И тогава аз просто… просто си свалих панталоните. И гащите. Но фланелата си оставих. Той също си събу джинсите и после ние… ние се… е, знаеш какво.

Сузи все още гледате през прозореца.

— Всичко стана толкова бързо. Когато влезе в мен, той отново пъхна ръка под фланелата ми и аз повече не можах да издържа. Оставих го да действа. Докато той…

Сузи се обърна към мен. Държеше ръцете си пред гърдите като предпазен щит.

— … докато накрая стигна… първо до лявата… после до дясната… и после… — тя млъкна.

— И после? — поех дълбоко въздух. — Какво стана после?

— После… после… — Сузи поклати глава и зари лицето си в дланите. — После… му стана малък. Просто му омекна. Ако разбираш какво имам предвид. — Тя не изчака отговора ми.

— Седна в леглото — надникна тя през пръстите си — и ми обърна гръб. Каза, че трябвало да го предупредя. Че сега трябвало тепърва да го асимилира и че може би е по-добре да си тръгна. Така и направих.

Сузи свали ръце от лицето си и ме погледна. Приличаше на малко момиченце.

„Задник — помислих си. — Противен, мръсен, нищожен задник.“

— Толкова се срамувам — прошепна Сузи. — Господи, колко ме е срам! Димо̀ има право, аз…

— Ти ли? — изкрещях и скочих. — Този тип с микроскопичния червей в гащите трябва да се срамува. Трябва да се завре в миша дупка и никога повече да не изпълзи от нея, защото инак ще му отрежа лайнените ташаци, за това можеш да го предупредиш! Или може би не. За мен ще е удоволствие да го изненадам. Случайно във фризьорските принадлежности да ти се намира ножица за рязане на тестиси?

За секунда Сузи се засмя.

— Като те слуша някой, със сигурност ще си помисли, че си дъщеря на яка лесбийка.

— Вярно си е — избоботих аз и изведнъж се почувствах още по-виновна. — Съжалявам, че вчера не бях до теб. Само да знаех…

— Сигурно щеше да му дадеш да се разбере — тя вирна носле. — Странно, нали? — каза внезапно. — Обикновено аз съм тази, която лети из облаците, а ти ме приземяваш. Сега става обратното. — Тя плъзна ръка по лицето си. — Просто така боли. Не толкова от това с него, а от този страх, дали аз изобщо… някога…

— Сузи, хей, Сузи — спуснах се към приятелката си и здраво стиснах раменете й. — Кълна ти се, че Димо̀ е един безподобен, изключителен гъз. Не всички са такива. Съвсем сигурно, определено не всички са такива! Трябва да ми повярваш! Окей?

Сузи отново вирна носле.

— Не — каза тя. — Но що се отнася до Димо̀, беше напълно права. Още от самото начало нямаше добро усещане. И въпреки това стоеше твърдо зад мен. Такава трябваше да бъда и аз спрямо теб. Съжалявам, Беки!

Разтърсих я леко.

— Недей да говориш глупости! Ти нямаше как да го направиш. Та аз почти нищо не ти разказвах.

— Именно.

Сузи изтри с опакото на ръката сопола от носа си. Дланта й беше пълна с моите коси, които сега полепнаха под носа й като малки мустачки.

— Хей, Адолф, ще разрешиш ли?

Махнах космите с показалец. Сузи се разсмя, но после веднага отново стана сериозна.

— Разкажи ми за него. Моля те. Иска ми се да те разбера, наистина.

Безпомощно поклатих глава. Първо, сега действително не беше моментът да обременявам Сузи с проблемите си. Второ, започнех ли, не знаех докъде ще стигна. След вчерашната акция успях в едно: оставих на заден план това, което разбрах в кабинета на Яне, както и последвалата среща с Луциан. Усетих силен спазъм. Изпъшках и паднах превита на колене, сякаш някой ме беше изритал в корема.

Сузи се приближи, коленичи пред мен и ме взе в прегръдката си. Очите й все още бяха подпухнали, но гласът й звучеше енергично, а тонът й не търпеше възражение.

— Започвай, изплюй камъчето — каза тя. — Кой те е насолил пред Яне? Не е Себастиан, нали?

— Не е — изшептях. И усетих как натрупалите се в главата ми мисли и потиснатите ярост и страх се отприщиха. — Не е бил Себастиан. А Луциан.

— Луциан ли? — Тя пусна ръцете ми. — Така ли се казва? Луциан? Той… — тя се засмя. — Изглеждаше супер с тази птича маска. Странен, но секси. Струва ми се, че разбирам какво намираш в него.

— Не — вгледах се в нея. — Струва ми се, че нищо не разбираш. Но и не би могла.

— Тогава ми обясни.

Загледах се в холивудската люлка.

— Луциан е на терапия при майка ми — казах аз без никаква връзка.

Сузи зяпна. Но не започна да ми задава въпроси. Само ме гледаше и аз нямах идея откъде да започна. Изведнъж всичко се стовари върху мен.

— Аз не знаех — избухнах. — Събирах парченце по парченце и започнах да ги нареждам, след като дочух един разговор между Яне и Врабеца. Явно Яне знаеше за маскения бал и аз реших, че един от двама ви ме е издал. Но беше обратното. На последния сеанс при майка ми Луциан й беше разказал за вечерта, както и за всичко останало, и за сънищата си, и… и… когато вчера се измъкнах от кабинета на Яне, налетях в коридора на Луциан. Той няма представа, че Яне е моя майка, той сигурно си помислил, че съм го… О, божичко, Сузи. Той изглеждаше страшно ядосан и сега…

Закрих лицето си с длани.

— Какво ще стане, ако той вече престане да се интересува от мен?

— Хей, почакай, спри! — тя разтърси раменете ми. — Sorry, Беки, но не мога да разбера нищо. Би ли се опитала… да започнеш някак отначало?

Тя се позамисли.

— Може би от метрото? Това е последното, за което знам. Беше го видяла в метрото. Мисля си, че от тоя ден досега са станали сума ти неща. Например на фалкенщайнския бряг не си правила просто самотни разходки, нали?

Кимнах и не можех да повярвам, че бях държала Сузи настрана от всичко това. Поех дълбоко въздух и започнах да разказвам.

Сузи отваряше все по-широко очи, от време на време покашляше или слагаше ръка на устата си, но не ме прекъсна, докато не стигнах до нахлуването ми в кабинета на Яне. Когато стигнах до касетите със записите, които Яне беше правила, тя изпухтя. За мое голямо учудване не изкоментира това, което бях научила за Луциан в кабинета. Това, което я ужаси, беше Яне.

— За това, което през последните месеци ми причини майка, ми идва да я пратя по дяволите — започна тя наежена. — Но поне беше честна. А това, което ти е направила Яне, преминава всякакви граници, Беки. Яне е знаела какво става с теб, какво става и с Луциан и въпреки това седмици наред се е правела, че нищо не знае, без дори да й мигне окото. И за да може да шпионира по-добре Луциан, ти е наложила домашен арест. Е, браво, поздравления!

Сузи говореше бързо и много ядосано.

— А ти си тръгнала да търсиш ножици за ташаците на Димо̀. Какво да кажем за майка ти? Как си успяла вчера спокойно да я погледнеш в очите? Искам да кажа, без да я… sorry… да я праснеш с патерицата?

Вдигнах рамене, без да отговоря. Не знам как, но бях го постигнала. Бях напълно спокойна. Може би защото мислите ми след вчерашния шок се въртяха изключително и само около Сузи. А вероятно защото…

— … защото и аз се чувствам като теб, Сузи — прошепнах. — Толкова съм наранена. И толкова се страхувам. Откъде Луциан знае всички тези подробности за мен? Как е научил за синята ми рокличка? Откъде е научил за баща ми, за нашите разговори, които цитира дума по дума? Как така знае за стаята с кривите огледала, за надуваемия ми дюшек с глава на акула, за любимата ми книжка с картинки? И още… — последните думи изговорих с усилие… — И другите неща, които е сънувал. Маймуната от папиемашето и последния сън с понито, и жената на тавана, и Джон Бой. Защо Луциан сънува, че яздя и че папагалчето ми умира?

— А защо ти не го попита? — прозвуча веднага в отговор. Рядко приятелката ми биваше толкова прагматична. — Защо не го изчака пред кабинета на Яне?

„Защото разпространявах листовки по кофите за боклук“, помислих си и изстенах.

„Защото повече не можех да издържам. Гръмнаха ми предпазните бушони.“

— И нямаш никаква представа, къде може да се намира сега? — Сузи погледна към телефона. — Не знаеш нито телефон, нито адрес.

Поклатих глава и пуснах кичур отрязана коса на пода.

— Знам само, че работи в бар. И че този тип, барманът, го е приютил в къщата си. Мога ли да обиколя всички жилища и барове в Хамбург?

Сузи въздъхна.

— Имаш право — съгласи се тя. — Не е добра идея. А обява във вестника? В новините? Никакъв начин ли няма да се свържеш с него?

— Никакъв — погледнах Сузи. — Ами ако наистина е психо? Или пък престъпник, или…

— Досега не съм чувала за престъпник ясновидец — каза Сузи. — Ако Луциан наистина е сънувал, че е бил с теб под една завивка, когато си била още малко момиченце, или момента в болницата, то на мен по-скоро ми се струва да е твой възкръснал близнак.

— О, супер! — засмях се, въпреки че се чувствах напълно объркана. — Тази мисъл вече ми мина през ума и накрая стигнах до там да напиша сапунена опера със заглавие „Desperate Dauthers“, която може би ще ми донесе почит, слава и много пари, но в момента няма да помогне.

— Окей. Не уцелих — Сузи се усмихна леко и притисна пръсти върху подпухналите си клепачи. — Може да е някой медиум — продължаваше да рови приятелката ми. — Ако наистина сънува неща, които ще се случват в бъдеще, това съвсем не е толкова лошо. Или…

Тя щракна с пръсти.

— Открих! — извика възбудено и посочи кошчето за боклук, от което се подаваше броят на „Щерн“, който лежеше миналата седмица върху нощното й шкафче. — Вътре имаше една статия за масажистка, която твърдяла, че в предишния си живот е била ковач, подковаващ коне, и се казвала Йозеф. Тя дори можела да си спомни как пипала с ръце наковалнята.

— Точно така — отговорих сухо. — И аз в миналия си живот бях малкият Исус в яслата и чувах магаренцето да реве. Наистина, Сузи! Луциан сънува сънища, в които се появявам аз. Той ясно си спомня за мен дребни подробности и всички те са верни.

— Е, не съвсем. Досега са верни нещата от миналото ти — каза Сузи успокоително. — За тези от бъдещето още не се знае.

Тя ме сръга.

— Какво беше? Кървава маймуна от папиемаше? Пони с къси крака?

— Не, не с къси крака.

Несъзнателно започнах да изтръсквам крайчетата коса от джинсите си, когато изведнъж Сузи наддаде силен вик.

— Какво става? — подскочих уплашено. — Какво има пък сега? Защо ме гледаш така?

Сузи не каза нищо. Стана и донесе едно огледало от тоалетката си. Вдигна го пред лицето ми и когато се видях в него, цялата се разтреперих.

Огледах новата си фризура. Косата ми беше значително скъсена и имах пони.

— Боже господи! — прошепнах.

Сузи отпусна огледалото. Но аз бях вече при вратата.

Когато влязох вкъщи, чух Врабеца да вика:

— Яне? Ти ли си?

Не отговорих.

— Ребека? — гласът й звучеше панически. — Можеш ли да се качиш горе?

Изтичах по стълбата и видях Врабеца да стои пред клетката, от която се чуваше силно отчаяно цвърчене. Джим Боб стоеше на люлката и лудо пляскаше с крила.

Врабеца се обърна към мен. За момент се загледа в косата ми. Направи физиономия, сякаш беше в шок. После погледна дланта си.

— Истина е — промърмори тя. — Случи се. Джон Бой е мъртъв.