Изабел Абеди
Луциан (4)

Четири

„Мисля, значи съществувам“ — Тайгър духаше димящия чай. — Каква асоциация ви идва на ум?

Беше сряда сутрин и фактически пред нас на катедрата трябваше да е учителят ни по философия, господин Хопенкамп. Темата, която имахме, беше за Рене Декарт и днес трябваше да се занимаваме с биографията на френския философ. Но господин Хопенкамп беше болен и учителят по английски го заместваше.

— „Cogito ergo sum“ — взе думата Ленарт. Ленарт ни беше съученик — мой и на Сузи — от основното училище. И моята най-добра приятелка го смяташе за кръстоска между жираф и Хайно^[1], защото отвореше ли уста, дългият му блед врат ставаше на червени петна. А Ленарт го правеше често, въпреки това неприятно изчервяване.

— Така гласи преводът на тази сентенция — продължи усърдно Ленарт. — С това Декарт е искал да каже, че ние можем да се съмняваме във всичко на този свят, освен и единствено в собственото си мислещо „аз“. Той смятал…

— Не попитах за изложението на темата според Декарт — прекъсна го безмилостно Тайгър. — Попитах на какви мисли ви навежда вас тази сентенция.

— Способността да мислим ни прави изключителни и неповторими — обади се Лилит Хопф, момичето с носа зурла. — Тя ни отличава от по-нисшите същества, животните.

— Трябва ли това да значи, че животните не съществуват?

Сузи погледна презрително Лилит.

— Не вярвам хамстерът ми да философства, докато се върти във въртележката си, но си е съвсем жив.

В класа се чу приглушено хихикане.

— Способността да мислим е наше драгоценно притежание — обади се Супер Марио. Баща му беше говорител на родителите в нашия клас. Яне го мразеше заради безкрайните дебати, които провеждаше. — Дали сме дебели, или слаби, богати или бедни, това в края на краищата е без значение — задълбочи той своите съждения. Един умен безработен на социални помощи струва много повече от един богат дебелак, в чиято глава има само идиотии.

— Идиотите обаче също мислят — включи се Себастиан. Той беше единственият ученик, на когото Тайгър разрешаваше да говори, без да е вдигнал ръка. Жени и Паула, които седяха от дясната му страна го зяпаха в устата, дори Шейла се обърна към него. — Аз мога да мисля например колко бири ще обърна, колко жени съм свалил миналия месец или пък как да избия зъбите на съседа си турчин. Е, няма да получа Нобелова награда за целта, но в крайна сметка това също са мисли.

— Миислите са свободни — запя Шейла и застана в поза, сякаш беше пред журито на „Мюзик айдъл“. — Никой не може да ги разгадае…

— А това в някои случаи е голяма благословия — изкоментира Тайгър. — Има ли още интелигентни асоциации? Кажи, Аарон!

— Coitus ergo sum.

Клоунът на класа се огледа ухилен наоколо и пожъна бурен одобрителен смях. Дори се поусмихна. Само Шейла сбърчи чело от напрежение. Тя поиска да узнае какво е coitus и когато Аарон й обеща да й го покаже при първа възможност, класът експлодира. Засмях се и аз, въпреки че днес сутринта отново с мъка се надигнах от леглото и от умора едва държах очите си отворени.

Перспективата да имаме два часа при това хапче за сън, наречено Хопенкамп, не беше най-добрият стимул, но ако знаех, че любимият ми учител ме чака в клас, определено нямаше да се появя. В осем сутринта да заваря Тайгър, и то без предупреждение, е, това ми дойде вече твърде много.

Докато класът бавно се успокояваше, сините му очи бързо се заковаха върху мен.

— Какво става с теб, Ребека? Ще бъдеш ли така любезна да споделиш разсъжденията си по тази тема с нас?

Въртях в ръцете си молива, с който в последните минути бях надраскала поне дванайсет Carpe diems в тетрадката си. По темата? Опитах да се концентрирам, за да мога да съставя някакво що-годе сносно изречение. Невероятно, но изречението се формулира в главата ми, без изобщо да се замислям.

— Според мен тази сентенция на Декарт е само едната страна на истината — чух се внезапно да казвам.

— Аха? — Тайгър повдигна едната си вежда. — А каква е другата, ако ми разрешиш да ти досадя още малко?

Този път не обърнах внимание на иронията в гласа му. Нещо в израза на лицето му ме накара да взема въпроса на сериозно.

— Че… ние понякога сме много повече ние, когато не мислим — продължих аз. — Когато чувстваме или когато… просто… сме.

За един кратък миг очите на моя учител се впиха дълбоко в мен. Но в следващата секунда студеното изражение се появи отново.

— Тогава да опитаме — каза той, като се поусмихна надменно. — Един малък експеримент — Тайгър извади часовника от жакета и го отвори. — Затворете очи! — нареди той. — Хайде, затворете ги.

Отново се чу хихикане.

— Събуди ме, ако заспя — срита ме Сузи.

Изведнъж се разсъних. Направих каквото каза Тайгър — затворих очи. Почти веднага усетих спокойното пулсиране в слепоочията си.

— А сега — гласът на Тайгър прониза ухото ми — престанете да мислите! Давам ви три минути време. Започнете!

Още след първите секунди някои прихнаха. Чуваше се тропане на крака по пода, шумолене на хартия, някой нарочно похъркваше. Чак когато Тайгър се изкашля, духовете се поуспокоиха. Опитах да изпразня главата си от мисли, но мозъкът ми не се подчиняваше. И като машина, чието стоп копче е блокирало, той започна да превръща усещанията в думи и да изплюва думите една след друга.

Сузи ухае на мандарини. Пръстите ми са студени. Някой е с отвратително миризливи изпотени крака. Себастиан има право. И това също са мисли. Мисля за миризливи крака, значи съществувам? Помощ! Какво става с него в последните дни?

От понеделник почти не ми е проговорил. Дали аз нещо… Стоп, Ребека, не мисли!

Но беше невъзможно. Имах усещането, че вътрешно се стремя с всички сили да държа шлюза затворен срещу напора на връхлитащите ме мисли. Съпротивата беше безсмислена. Предадох се. Шлюзът се отвори и мислите, които исках да възпра, ме заляха.

Кой си ти? Какво искаш от мен? Защо се появяваш сякаш от нищото, за да изчезнеш веднага след това? И какви бяха тези страни неща, които ми наговори? Откъде знаеше какво е написано на обратната страна на медальона ми? Защо преведе написаното на английски? Ти каза „Seize the day“ . Баща ми говори на английски с мен, но ти не познаваш баща ми, нищо не знаеш за него. Или все пак знаеш? Защо постоянно мисля за теб? О, господи, това е лудост! Не искам да си го помисля, аз…

Изщракването на часовника, който Тайгър затвори, ме върна отново в класната стая. Въобразявах ли си, или учителят ме беше гледал през цялото време?

— Не успяхте — каза той и това не беше въпрос. — Все едно дали в главите ви са витаели бели ботуши, следващото парти или съпротивата срещу тази задача, вие мислихте. Всяка частица от секундата. Дори и желанието да не мислите беше само по себе си мисъл. Забележката на Ребека в основата си съвсем не беше глупава. Да не мислим и въпреки това да съществуваме може да е някакво спасение, но за съжаление вие не притежавате тази способност.

Учителят пусна часовника в джоба на жакета си.

— Писателят Ловел подготвил края на живота си, защото мъчителните мисли не го напускали — изрече той. — Вие съществувате, значи мислите. Вие сте единствените същества, които трябва да се борят със своето недоволство, със съмненията и страховете си. Ще престанете да мислите едва когато умрете.

 

 

— Това подтикване към самоубийство ли беше? — попита Сузи, когато в междучасието се запътихме към „Doris Diner“. — Божичко, той яко се беше задълбал, нали?

— Знам ли — промърморих. Занимаваше ме най-вече това, което Тайгър каза в края на часа. „Вие съществувате, значи мислите.“

— Направи ли ти впечатление? — попитах Сузи. — Когато говореше, че не можем да спрем да мислим, той казваше „вие“ и „вашите“. Сякаш той не е един от нас.

— Леле! — сръга ме Сузи. — Какви неща ти правят впечатление само! И то в осем и половина сутринта. Лично на мен тези неща, особено в момента, са ми твърде сложни, ако трябва да съм честна. Умирам от глад. А и ей там някой май иска да говори в прав текст — Сузи кимна към бистрото. Там, до вратата, чакаше Себастиан със скръстени ръце.

— Днес през целия ден те гледаше мрачно — прошепна ми Сузи. — Какво става? Да не сте се карали?

— Ами и аз не знам — отвърнах несигурно. Бях казала на Сузи, че сме се срещнали и тя го беше приела, сбърчвайки чело.

— Е, добре тогава — тупна ме тя по рамото. — Прималява ми, отивам да ям. Викай за помощ, ако сметнеш, че имаш нужда от мен. — Стисна ми ръката и хлътна в бистрото.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита Себастиан, когато останахме насаме. — Или по-скоро някой, за когото да знам?

Неволно се сниших при този въпрос.

— Не знам какво имаш предвид — отвърнах колебливо.

— Черна коса — каза Себастиан. — Висок горе-долу колкото теб. Черно кожено пънкарско яке. Е, достатъчно ли ти е? Или ти трябват още подробности?

Зяпах го безмълвна, сърцето ми се разтуптя.

— Ти си го видял?

— Шейла — отвърна кратко Себастиан. — И не е видяла него, а вас. Според думите й сте били твърде вглъбени в незначителния си флирт. Трябва да ти кажа, че го намирам твърде грубо от твоя страна. С удоволствие ще те оставя да размислиш, Бекс. Но не и с някой друг. Това можеш да го забравиш.

— Да я вземат дяволите тази Шейла Хамени — изругах аз, когато отново си я представих там, в халето, в неделя, как ме гледа, сочейки с ръка. — И ти вярваш на всичко, което тъпата крава разказва? Това не беше флирт. Това…

— Да — гледаше ме Себастиан. — Не е нужно да заекваш. Аз те слушам.

— Загубих си iPod-а, окей? — викнах неочаквано силно. — Типът го беше намерил и ми го тикна в ръката. Благодарих му и това беше всичко. Дори не знам името му. — Поне това отговаряше на истината.

— Аха. Е, щом е така… — физиономията му беше каменна.

— Да, така е. А ако не ми вярваш, не мога да ти помогна.

Себастиан повдигна рамене. Изведнъж стана някак безпомощен.

— Все едно. Забрави. Хайде да влезем.

Последвах го и почувствах как всичко в мен се стяга. Имаше право. Това, което правех, беше всичко друго, но не и честно, спрямо него.

Но пък от друга страна, бях виждала това момче, на което наистина не знаех името, всичко на всичко три пъти. И то всеки път съвсем за кратко. Тогава защо имах усещането, че Себастиан има право да ревнува?

— Бекс, идваш ли? — Себастиан се беше усмихнал, за да прикрие може би своята несигурност. Държеше ми вратата, докато влизах.

— Странно беше това, което каза Тайгър в края на урока, нали? Защо не включи и себе си, говорейки как мислите ни измъчват? Смяташ ли, че има някаква тайна рецепта? Би му подхождало.

Не съм заслужила. Просто не съм заслужила Себастиан да е така мил с мен. Но усещах почти физически облекчението. Себастиан беше най-добрият ми приятел и за нищо на света не исках да го загубя. Вкопчих се в него.

— Братко — казах, — и аз се запитах същото.

Седнахме на масата при Сузи. Тя вече си беше поръчала и поглъщаше пържените си картофи. Себастиан поръча един сандвич с пуешко за себе си и един вегетариански бургер за мен, като плати и двата. И докато дъвчехме, Сузи се грижеше за разговора. Точно след десет дена щеше да празнува рождения си ден и се надяваше денят да е горе-долу топъл, та да може да направи грил парти на брега на Елба както миналата година. Молеше се Димо̀ да дойде. Вчера бандата имаше репетиция и Димо̀ беше донесъл тениски за беквокалистките — бели, с червен кръст и надпис „Болни сестри“.

Всеки път, когато Сузи споменаваше името Димо̀, трепкаше с клепачи и Себастиан ме сритваше с крак под масата.

„Окей“, мислех си. Всичко е както си беше. Всичко си е както винаги. Въздъхнах, облегнах се назад и видях черния перчем на бара.

Задавих се от вълнение и започнах да кашлям като луда. Докато Себастиан ме тупаше по гърба, аз разпознах тясното лице с тъмните очи.

Той седеше на бара съвсем навътре, в ъгъла, и държеше чаша кола във въздуха. Изглеждаше, сякаш ми казва „наздраве“.

Хърках. Парче маруля беше заседнало в хранопровода ми. Сълзи ми излязоха на очите, но аз не отвръщах поглед.

Сега момчето се хлъзна от табуретката на бара и тръгна през пълното бистро към нас. Лицето му имаше съсредоточен израз. Въпреки че вървеше бавно, движенията му бяха леки и гъвкави като на диво животно, което приближава с тихи стъпки своята жертва. Явно нито Сузи, нито Себастиан го бяха забелязали, което се дължеше може би на моя пристъп. Момчето беше вече на няколко крачки от нашата маса. Демонстративно пое дълбоко въздух, при което не ме изпускаше от очи. Ъгълчетата на устните му се разтегнаха в крива усмивка и то отмина.

Бих се затичала след него, но в този момент най-после отново си поех въздух и когато изтрих сълзите от лицето си, той беше изчезнал зад ъгъла.

Сузи ме гледаше загрижено, а Себастиан ми подаде чашата си.

— Ето, пийни нещо. Господи, Бекс, червена си като рак! Така по добре ли е?

Отпих, преглътнах, след което кимнах. Това, че пулсът ми играеше като луд, не се дължеше на задавянето ми.

— Идвам веднага — казах аз, когато Сузи и Себастиан най-после станаха и върнаха таблите си. — Трябва да отида за малко в клозета. Вие тръгвайте!

Когато вратата след тях се затвори, аз се спуснах към бара.

— Извинете — обърнах се към сервитьорката. Тя имаше яркозелена коса и татуиран саламандър на ръката. — Момчето, което седеше преди малко тук — прокашлях се, — случайно да знаеш името му или да си го виждала друг път?

Зеленокосата обърна глава към мястото, където беше седял младежът. Чашата от кола и чинията все още бяха там, макар и празни, само едно листо от салата лежеше самотно на ръба на чинията.

— Мамка му! — извика тя. — Този задник не си плати! — Когато се обърна отново към мен, лицето и беше зачервено от ярост. — Не, не му знам името. Ако му го знаех, щях да извикам ченгетата. Мръсник! И на тебе ли ти е откраднал нещо?

Когато поклатих безмълвно глава, тя смръщи чело.

— Я, чакай. Ти не седеше ли там отпред до вратата? Нали ти се задави?

— Амиии… да — заекнах аз.

— Супер! — изфуча зеленокосата. — И този тип ме питаше за тебе. Искаше да знае дали често идваш тук. И дали този рус Чико, който те тупаше по гърба, е приятелят ти.

Зави ми се свят.

— И… ти какво му каза?

— Какво му казах ли? — зеленокосата сложи юмруци на кръста си. — да не съм бюро за запознанства. Казах му да пита теб. И за благодарност се измете. — Тя поклати глава. — Мамка му! И аз въобще не загрях, че се е изнесъл!

Поех дълбоко въздух.

— Колко?

— А? — светлите вежди на зеленокосата се събраха.

— Яденето — кимнах към празното място на бара. — Колко?

— Ах! — състрадателна усмивка се появи на устните на сервитьорката. — Май много си хлътнала, момичето ми. — Но моля, вместо да си плащам от джоба… — тя протегна ръка. — Шест и деветдесет. Без бакшиша.

— Ето — отворих портмонето си и мушнах в ръката на зеленокосата седем евро. — Така е окей.

— Благодаря. И за десетте цента да те ориентирам лекичко. Стой далеч от такива. Само проблеми ще имаш.

После зеленокосата ми обърна гръб и изчезна в кухнята.

 

 

След обедната почивка имахме още един час френски, в който правихме тест (за него не бях учила) и два часа английски, в които Тайгър ни прочете една история на ужасите от Ловел, от която не схванах и дума. „Черна коса — мислех си, — висок горе-долу колкото мен. Пънкарско кожено яке.“ Трябваха ли ми още описания? Да, доста, но нямаше как да споделя това със Себастиан. По дяволите, Тайгър имаше право. Какво не бих дала, за да престана да мисля.

Веднага след училище се отправих към закрития плувен басейн в Алстер. Тук бях тренирала в продължение на седем години, три пъти седмично. Треньорът ми възлагаше големи надежди, но с всяка изминала година съотборничките все повече ме дразнеха. Нещо не се вписвах. Някак не се вписвах. Бедрата ми бяха твърде закръглени, гърдите ми твърде големи — но въпреки всичко бях сред най-добрите, което не допринасяше особено за това да ме обичат. След като навърших шестнайсет, напуснах клуба и не съжалих нито за секунда.

Но плуването беше единственият спорт, който обичах. Тренирах за себе си, измервах бързината с хронометър и подобрявах своята кондиция с всеки месец.

За щастие днес нямаше много хора, така че имах на разположение цял коридор. Започнах с бруст, после плуване по гръб, за загрявка. Сетне преминах в кроул и по някое време се потопих в истинския смисъл на думата. Тук, във водата, всичко беше по-леко, безтегловно, въздушно. Не само тялото, но и мислите ми. Най-вече мислите.

За мен плуването беше летене без криле. По едно време достигнах до онова върховно опиянение, при което не усещах собствените си усилия, а само ритъма на движенията във водата, това единство между движение и отпускане. Едва след като усетих твърдото дъно под краката си, забелязах какво съм постигнала. 6,2 километра за 72,22 минути. Сега вече усещах всеки мускул на тялото, а пулсът ми шумеше в ушите. Но в главата ми най-после се възцари спокойствие, поне за момента.

 

 

По пътя за вкъщи се заех твърдо с прогонването на непознатия от съзнанието си. Отново беше сряда и ставаше точно седмица, откакто го бях видяла за пръв път. Край на безплодните размишления, край на мъчителните въпроси, които ме караше да си задавам, или на случайностите, които отново и отново ни срещаха.

Днес царица на вечерта бях аз и с Врабеца и Яне щях гледам „Oceans Eleven“. Ще ям, ще се наслаждавам на филма и ще спя, а утре ще се опитам логично да помисля по въпроса.

Жилището ни миришеше на Хиляда и една нощ. Според думите на Врабеца Яне беше прекарала повече от четири часа в кухнята. С ориенталските предястия, които беше приготвила, би могло да се изхрани цяла армия или пък, както отбеляза Врабеца, цял харем.

Яне беше шеф готвачът на семейството и биваше ли стресирана в работата, готварските й изпълнения стигаха до извращения. Когато нейни колеги, с които двете с Врабеца се бяха сприятелили, идваха на гости, Врабеца всеки път ги умоляваше да посредничат на майка ми в по-тежките случаи. Аз обаче винаги решително протестирах. Врабеца можеше да яде, колкото си иска, без да сложи и грам. При мен обаче всеки по-тежко психясал пациент на Яне ми гарантираше преместване на колана с една дупка навън.

Днес отново трябваше да се настроя за нещо такова. Почти две дузини купички бяха наредени върху дългата маса до канапето. В кафеза Джим Боб и Джон Бой се караха за почетното място върху прясната пръчка от просо. Върху телевизора се беше настанил царствено лакомият Антон, а от екрана Даш оповестяваше на съучастниците си: „Задници, затънали сме в лайна. Ако не се изнесем в Монако, сме свършени.“

— Задник! — прозвуча Врабеца в синхрон с Даш.

Гледахме този филм за втори път през тази година, а Врабеца, що се отнася до най-глупашките и гадни вицове, имаше добра памет. Това по всяка вероятност се дължеше на втората й професия. Работеше като суфльорка в театъра.

Тя седеше с подвити крака върху широкото канапе на нашия таван. От седмица плетеше първото произведение от новата си колекция „Sponglia bcatiiîcac“. Все още не се разбираше съвсем как шантажиращите златни конци ще се обединят в едно цяло, но Врабеца беше се въодушевила страхотно и възнамеряваше с тази серия да направи първата си изложба. Кълбото прежда лежеше в скута ми и аз внимавах да не го разбъркам.

Яне седеше от дясната ми страна и докато Врабеца поне с ушите си следеше случващото се на екрана, то майка ми беше някъде другаде. Също като мен, беше й трудно да се концентрира върху филма.

Тя си изяде препълнената чиния със салата и кускус, протегна се и стана.

— Мили дами, нали няма да ми се разсърдите, ако ви оставя да изгледате филма без мен? Утре сутрин трябва да ставам рано.

Врабеца вдигна поглед от плетивото.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено и Яне кимна.

— Съвсем наред, просто имам нужда от малко сън. Лека нощ и на двете. Лека нощ, Джон Бой. Лека нощ, Джим Боб.

Тя ни изпрати въздушна целувка и се отправи към стълбата.

— Нали ще съберете съдовете? — чухме я да казва на слизане.

— Тежък случай ли? — попитах Врабеца, без да извърна поглед от прозореца.

— И аз не знам — отвърна ми тя.

Врабеца беше единственият човек, на когото Яне се доверяваше за това, какво се случва в работата. Майка ми беше радетел за служебната тайна.

Яне никога не беше продумвала и дума пред мен за проблемите на пациентите си. Но аз, разбира се, знаех какво й струваше да изслушва професионално. Нямах предвид хора като нашата съседка госпожа Дункхорст, които по всяка вероятност използваха часовете при Яне само за да описват безбройните симптоми на своите болести. Сред пациентите на Яне имаше жени, които са изнасилвани, или такива, които в детските си години са били малтретирани, а също и хора, които не можеха да обуздават агресията си. За Яне те също бяха жертви. Преди няколко години присъствах на това, как по мобилния за спешни случаи говореше с един мъж, изпаднал под влиянието на фантазии за насилие.

Не знаех кое е по-силно у мен: от една страна отвращението от това, че майка ми се отнасяше с такова разбиране към тези болни типове, но пък от друга, не можех да не й се възхищавам за същото. Често се питах как издържа.

Натиснах стопа на дистанционното. Изведнъж изгубих желание да гледам филма. Но не ми се искаше и да си лягам. Имах нужда от компанията на Врабеца, нуждаех се да ме разсее.

— Хайде да чуем твоята плоча! — предложи тя. — Чудесна е.

Кимнах. Врабеца остави нещата за плетене и взе плочата на Джоан Арматрейдинг, която й донесох от битака в неделя. Не бих казала, че това е моята музика, но в тихото изпукване на плочата имаше нещо успокояващо, а и певицата имаше прекрасен звучен глас.

Песента се казваше „Save те“. Врабеца ме погледна и изражението на лицето й се смекчи.

— Слушах тази песен вечерта, когато се запознах с майка ти — продума тя с тънкото си гласче. — Звучеше по радиото, когато в кафенето до детската болница взимах нещо за хапване.

Кимнах. Нямах спомени за този ден, била съм много малка, но естествено знаех тази история. Като дете исках да я слушам отново и отново. И до ден-днешен се удивявам, че тъкмо аз съм била причината те двете да се срещнат.

Врабеца затвори очи и ние се вслушахме в песента на Джоан Арматрейдинг.

Like a moth, with no flame to persuade me

Like blood in the rain, running thin

While you stand on the inside, looking in

Save me…

— Разкажи, разкажи ми още веднъж тази история — замолих Врабеца.

Тя обви колене с тънките си ръце и ми се усмихна.

— Наистина ли искаш?

— Да — отвърнах аз.

Историите от моето детство, и особено тази, винаги ми въздействаха по един и същ начин — те излъчваха нещо, в което намирах разтуха. А именно от такава имах нужда тази вечер.

— Е, добре тогава. Ти беше на три годинки…

Взех си още една скаридка и отново се облегнах на дебелите възглавници.

— … и седеше в люлката на голямата детска площадка в градския парк. Беше чудесен есенен ден. Яне, облечена в синьото си вълнено палто, те люлееше. „По-високо, мамо“, викаше ти все по-силно и по-възбудено. „По-високо, по-високо! Чак до небето!“ Яне стоеше зад теб и тласкаше люлката все по-силно, докато ти ликуваше. Седях на поляната и рисувах, но вие двете ме разсейвахте, не, разсейваше ме Яне.

Врабеца се усмихна.

— Тя не виждаше нищо и никого, само теб. Радостта ти я правеше щастлива. Слънцето падаше върху косите й, трептеше в тях, а очите й блестяха. И изведнъж като гръм от ясно небе изпусна люлката ти. Беше литнала високо във въздуха и ти падна. Изведнъж времето сякаш спря. Беше един от тези моменти, в които всичко беше като на стоп кадър: ти във въздуха, Яне зад теб, протегнала ръце, за да те хване. Което, разбира се, беше абсолютно невъзможно. Ти се строполи и главата ти изкънтя върху каменната плоча. Чу се ужасно тупване, след което ти повече не помръдна.

Врабеца затвори за миг очи и лицето й се удължи.

— Яне извика и викът й беше още по-страшен от твоето тупване. Беше някакъв пронизителен, сърцераздирателен, нечовешки стон. Видях струйка червена кръв изпод главата ти, а на мен ми мина една абсолютно идиотска мисъл, че червената кръв и белият камък никак не си пасват.

Врабеца поклати глава.

— Какви глупости ражда мозъкът в такива моменти. Както и да е. На площадката имаше много народ и за секунда около вас се събра цяла тълпа. Някой извика „Бърза помощ“. Когато се промъкнах през тълпата, Яне те държеше в ръцете си. Никога дотогава и никога оттогава не бях виждала толкова ужас, изписан по лицето на човек. Ръчичките ти висяха безжизнени надолу и беше ясно, че ако ти умреш, тя също нямаше да може да живее.

Врабеца помачка замислено гъбата на щастието.

— Никой бездетен не може да разбере истински, какво чувства една майка в такива моменти — промълви тя тихо. — Но аз го разбрах.

Тя направи малка пауза и ме побутна.

— Знаеш ли, понякога ми става мъчно, че не мога и аз да почувствам нещо такова…

Кимнах. Врабеца си нямаше свои деца. Не го правеше на голям въпрос, но знаех, че й беше болна тема.

— Ти и майка ти бяхте обградени от хора, които без съмнение бяха добронамерени — продължи тя. — Мъжът, който беше повикал от джиесема си линейката, се чувстваше ужасно важен. По онова време малко хора имаха джиесеми и той през цялото време го размахваше, за да го види всеки.

Врабеца остави гъбата настрани и ми се усмихна.

— Този тип беше ужасно неприятен. Носеше най-ужасния костюм, който някога бях виждала. И малко преди линейката да дойде, телефонът внезапно иззвъня и той, моля ти се, започна да говори на висок глас с някакъв свой клиент.

Врабеца се наежи и започна да имитира мъжа: „За да бъда честен, Вашето позвъняване ме сварва в малко неудобен момент, тъй да се каже, зает съм по лична работа…“ — Врабеца извъртя очи.

— Държанието му беше наистина неадекватно, но въпреки това ми идваше да го целуна по пооплешивялото теме. Та нали в крайна сметка беше спасил живота ти? Жалко, че беше такъв смотан маймуняк. — И Врабеца започна звънко да се смее. — Полуплешивата целувка — продължи тя — естествено си я спестих.

Вместо това вдигнах малкото ти бяло мече, което лежеше до люлката.

— Мечето от Мама — казах аз и си спомних последната сряда, когато Яне го измъкна от сандъка. Оттогава то отново лежеше в кревата ми.

— Точно така — кимна Врабеца. — Най-сетне линейката пристигна. Ти все още беше в безсъзнание и когато санитарите те взеха от ръцете на Яне, за да те сложат на носилката, майка ти изглеждаше така, сякаш й бяха изтръгнали сърцето. Беше се вцепенила от болка. После погледите ни се срещнаха. Аз стоях с малкото мече в ръцете. Яне протегна ръка, за да го поеме. И по някакъв начин разбрах, че нямаше предвид само мечето.

Врабеца замълча за миг.

— Без да пророня дума, аз тръгнах с нея. Качихме се в линейката, която тръгна с виеща сирена. Ти лежеше на носилката, санитарят ти беше сложил кислородна маска на носа и устата. Ти изглеждаше толкова мъничка, а Яне така объркана.

Врабеца се покашля.

— В болницата всичко стана много бързо. Откараха те в интензивното отделение, където Яне не можеше да те придружи. И когато вратата след теб се затвори, тя рухна. Просто се свлече на колене, без да издаде звук, без да каже нещо. Не изглеждаше толкова театрално, колкото звучи, а така, сякаш буквално подът се изплъзна изпод краката й. Отидох при нея, седнах и така чакахме цяла вечност. — Врабеца сплете пръсти. — Яне държеше малкото мече, гледаше го през цялото време и шепнеше, че трябва да е при теб, че не бива да си сама. След това започна да повтаря името на баща ти. Алек, Алек, Алек… — Попитах дали да му се обадя, но тя знаеше само, че е на снимачната площадка и няма номера.

Врабеца нави кичур коса на пръста си.

— Продължи цяла вечност. Ядосвах се на всички сестри, но накрая вратата се отвори. Лекарят, млад човек с червена коса и лунички, коленичи пред нас. Още си спомням колко ме развълнува този жест. Той взе ръцете на майка ти в своите и каза, че всичко ще бъде наред. За няколко секунди положението ти е било критично, но си била вече вън от опасност. — Тя тръсна глава. — В този момент майка ти затрепери с цяло тяло и не престана, докато не се озовахме при теб в реанимацията. Приличаше на мъничка Снежанка в леглото, с бледа кожа, черна коса и тъмни устни. Но ти се усмихваше, Ребека.

Затворих за миг очи.

— По-късно се събуди, но за малко. И първото, което каза, беше: „Къде е Ду?“ Яне сложи мечето на гърдите ти, но ти още беше замаяна и не преставаше да питаш за него, всеки път, когато се стряскаше в неспокойния си сън. „Патриция прибра Лу“, все повтаряше майка ти нежно и стискаше ръката ми. По едно време ти наистина дойде в пълно съзнание и ме видя за пръв път. — Врабеца остави кичурите да се изплъзнат от пръстите. — И каза: „Патц^[2] се грижила за мама.“

Тя скръсти ръце и вдигна поглед към тавана.

— От Патц стана Шпац. Така и си остана името ми.

 

 

Когато си отидох в стаята, отдавна беше минало полунощ. В седем будилника ми щеше да звънне, но аз бях отдавна будна. С Врабеца бяхме останали още дълго на тавана, слушахме стари плочи и аз се молех да остана, да не си лягам още. Но по едно време, малко преди тя да задреме на дивана, сама се предадох.

Трябваше да си изясня нещата.

Поседях още малко, обмисляйки какво бих могла повече да направя, за да прогоня измъчващите ме мисли. После грабнах слушалките, надух iPod-а докрай и седнах на компютъра да си проверя мейлите.

Имах два непрочетени. Първият беше от татко, вторият от Себастиан. Беше пристигнал преди няколко минути.

Отворих първо този от Себастиан.

„Мислих над думите ти, това, което каза в час. Че понякога сме повече живи, когато чувстваме. Убеден съм в това. Вече съм го преживявал. С теб. Приятни сънища.

С.“

Кликнах на „отговор“.

„Мили Себастиан, толкова съжалявам, че в последно време…“

Пауза, блекаут, засечка в мисленето. По случайно избраната станция вървеше песен на „We Are Heroes“.

„Не зная как ще е нататък, не знам къде сме точно.

Не зная как ще е нататък, оттук нататък слепешката…“

Натиснах „отказ“.

В мейла си татко пишеше:

Здравей, малко вълченце, как я караш? Защо не ми пишеш? Всичко наред ли е там, от другата страна на земното кълбо? Приключих изморителни снимки с един опърничав модел и изнервени клиенти, а вкъщи малката ти сестра също се погрижи атмосферата да е нервна. В понеделник учителката й позвънила на Мишел. Вал накарала съседа си по чин да изпие мастилото от нейната мастилница. По-точно му разказала, че мастилото е вълшебно и може да го направи невидим. Мъникът бил откаран в болница, а майка му искала да подаде иск срещу нас. Радвам се, че поне едната ми дъщеря е свястна. Инак тук всички са в предизборна треска. Стискай палци за Обама. И „Seize the day“.

С обич, твой тати „хххоооххх“.

Прочитайки историята за моята полусестричка, не можех да не се разсмея. Вал приличаше на русо ангелче, но само външно. В душата й обаче се криеше поне един малък демон, да не кажа цяла гвардия. Яне твърдеше язвително, че това нейно характерче не е наследено от баща й, но аз знаех, че го казва само защото беше наранена. Татко си беше мълчал за бременността на Мишел. Когато ни изпрати съобщението за раждането на сестра ми, Вал беше вече на няколко месеца и Яне ужасно му се разсърди. От този момент говореше за Мишел с още по-голяма неприязън и приятелството й с баща ми вече не беше същото.

Да си призная, аз също бях наранена. Но сега вече баща ми изпращаше редовно снимки по мейла и ми разказваше какви ги върши Вал. Още в детската градина Валери беше кошмарът на всички възпитателки. Тя пускала пантофи в тоалетната и мъртви голи охлюви в тенджерите със супа. А на по-свитите и страхливи деца в деня, в който идвали за пръв път, разказвала, че възпитателките са зли вещици, които по време на следобедната почивка си избират някое от спящите деца, за да го изпекат във фурната.

Питах се от време на време дали пък начинът на възпитание от страна на Мишел и татко имат нещо общо с това, но по този въпрос баща ми упорито мълчеше. А темата „Мишел“ и без това биваше винаги заобикаляна.

Изпратих отговор на татковия мейл и веднага получих отговор.

„О, вълче, ти си още будна? Тъкмо си мислех за теб! Получавам мейла ти на езерото Насименто. Наслаждавам се на кратка почивка и ти изпращам няколко снимки. Котката, която виждаш на първата, сама пристигна при мен, макар че всъщност като че ли аз се настаних при нея. Когато пристигнах тук в понеделник вечерта, котката вече спеше върху люлеещия се стол, чувствайки се като у дома си. От време на време излиза, но отново се връща. Малко ми напомня на теб, с черната козинка и блестящите очи.

Помниш ли още лятото, когато бяхме тук? Ти се научи да плуваш и постоянно повтаряше, че когато пораснеш, ще преплуваш цялото Драконово езеро от главата до края на опашката. Как мислиш? Достатъчно ли си голяма вече?“

„Wish you were here. Love, Dad“

Аз измислих името „Драконово езеро“ за езерото Насименто, когато татко ми го показа на картата за пръв път. То наистина имаше формата на дракон, с дълга назъбена опашка. „Нашата къща е тук“, беше казал тогава татко, като посочи гърдите на дракона.

Заразглеждах снимките, които ми беше изпратил. На първата се виждаше верандата на татковата вила. Котката спеше върху люлеещия се стол. Беше се свила с гръб към камерата и приличаше на черна рошава топка.

На следващата снимка се виждаше езерото през нощта. Атмосферата на снимката беше недействителна и някак мистична. На черно-синьото небе, между белите воали от мъгла светеше пълната луна и лъчите й се отразяваха някак царствено върху повърхността на водата. Тръстиките край брега просветваха сребърни и една дъсчена пътека между тревите водеше към езерото. Беше боядисана в яркочервено и приличаше на дълга стрела. Докоснах екрана с мекото на пръстите си. Когато ги отдръпнах, бях оставила отпечатък върху огледалната повърхност на водата. Можеха да се различат дори фините браздички на пръстите ми.

Станах, взех малкото си бяло мече от леглото и тръгнах към прозореца. Музиката беше спряла. В стаята беше тихо.

— Лу — прошепнах аз и отместих поглед от черните му очички към празната улица. — Какво става с мен, по дяволите, Лу?