Изабел Абеди
Луциан (21)

Двайсет и едно

Първият човек, с когото говорих след дванайсет седмици и три дена, беше малката ми сестричка.

Тъкмо бях свалила слушалките от ушите си, когато чух тихичко хленчене пред вратата. Песента от мейла на Себастиан се повтаряше безкрайно от iPod-а, а лаптопът, който баща ми ми беше подарил, стоеше отворен на бюрото. Мейлите на моите приятели бяха на екрана и гъбата на щастието от Врабеца лежеше в скута ми. Татко беше послушал нейните указанията и беше сложил коледния й подарък върху леглото ми. Това беше станало в деня, преди да ме заведе в клиниката.

Днес сутринта ме бяха изписали и прекарах седемнайсетия си рожден ден в тази стая, която за пръв път огледах съзнателно.

Беше хубава стая със светли мебели, високо просторно легло, с баня, ниша за дрехи и огромен прозорец, с изглед към морето. На една масичка пред бял диван имаше ваза със слънчогледи. Наоколо се издигаше купчина от пакетчета и пакети. През целия ден седях на бюрото, вгледана в морето или в телевизионния екран.

Междувременно морето не се виждаше вече и рожденият ми ден беше почти към края си.

Иззад вратата отново се чу проскимтяване, което този път долових съвсем ясно.

— Да?

Гласът ми ме стресна. Той скрибуцаше в гърлото ми — неприятно усещане. Аз ли бях тази, която говори? Опитах още веднъж.

— Да?

Прозорците бяха отворени и листата на дървото пред тях тихичко шумоляха. Никакъв друг шум не се носеше отвън. Къщата, към която водеше лъкатушеща, с палми от двете страни улица, беше обградена от огромен двор.

Някога баща ми ми беше казал, че това е сватбен подарък от бащата на Мишел, известен архитект. Никога не ми беше изпращал снимки. Животът му в Лос Анджелис беше останал абстракция за мен.

Плачът ставаше по-силен.

Отправих се към вратата. Натиснах дръжката и видях малката си сестричка.

Тя лежеше на пода, свита на мъничко клъбце. Беше облечена в бяла нощничка и русите и къдри бяха мокри от пот. Тя спеше и явно сънуваше. До нея имаше малък сладкиш със седемнайсет свещи, които бяха вече изгорели. Тази картина по някакъв странен начин ме развълнува повече от мейлите на моите приятели.

Вал приличаше на ангел, паднал от небето. Наведох се и лекичко раздрусах раменцата й. Но когато не се събуди от това, я вдигнах, внесох я в моята стая и я сложих на леглото.

— Хей — прошепнах тихичко, след като си поех дъх. Вал не беше много тежка, но беше минало доста време, в което не бях носила нищо, освен собственото си тяло.

— Хей. Сънуваш. Събуди се. Сънуваш…

Вал отвори очи.

— Ти можеш да говориш?

Кимнах. И не само. Явно можех и да чувам. Да чувам ясно, а не като през памук.

Вал ме гледаше невярваща.

— Кажи пак. Кажи още нещо.

— Хей. Сънуваше лош сън.

Вал се прозя, като широко отвори уста и показа редица остри бели зъбчета.

— Знам — каза тя. Гласчето й беше тъничко и напевно. — Често имам кошмари.

— Какви?

— За чудовища.

— Искат да те изядат ли?

— Не — Вал потри очи. Бяха големи и тъмносини с дълги гъсти мигли. — Аз искам да ги изям. Те са съвсем мънички чудовища. И ги е страх от мен. И когато започнат да треперят, и мен ме хваща страх. Това глупаво ли е? Да се страхуваш сама от себе си?

Поклатих глава.

— Не — отговорих.

— Е тогава всичко е наред — Вал изглеждаше доволна. — Така и така чудовищата не са вкусни. Опекох ти сладкиш.

Кимнах.

— Пред вратата е.

— Донеси го.

Напевният глас на Вал стана строг и заповеднически.

Беше шоколадов кейк с парчета банани и орехи. Вал поиска да го разрежа и всяка от нас изяде по едно малко парче. Сладкишът беше невероятно сладък и се надявах да не ме удари в стомаха.

— Сега вече оздравя ли? — попита Вал.

Разтегнах уста в усмивка и с учудване осъзнах, че и усмивката изисква физически усилия. Мускулите на ръцете и краката си ги бях поддържала с лечебна гимнастика, но мускулите на устата си — не.

— Да — опитах аз. — Оздравях.

— Аз също бях веднъж в болница — оповести Вал. — Беше, когато паднах от моята къщичка на дървото върху оградата. Туп! И после бях в безсъзнание! — Вал отново се търкулна в леглото ми и отвори очи. — И ти ли беше в безсъзнание?

— Нещо такова — казах, защото може би най-добре съответстваше на състоянието, в което бях изпаднала. Бях в несвяст от болки в продължение на три месеца. Себастиан добре се беше сетил да ми изпрати песента на „Линкин парк“, въпреки че текстът нямаше нищо общо с това, което изпитвах. Самата аз не можех да намеря думи, с които да обясня какво се беше случило с мен. Болките бяха започнали в самолета и колкото по-дълго стоях тук, толкова по-силни ставаха.

Аз не отказвах да се храня и не мълчах от инат, яд или отчаяние, както предполагаха всички. Ако отворех устата си, сигурно щях само да крещя и да не спирам, така както не спираше и болката.

Болката ме държеше в ноктите си като някакво хищно чудовище, в чиито лапи бях предадена, без да мога да се съпротивлявам, и надвиваше всички други чувства и усещания, на които бях способна.

Странно е, че именно клиниката, с която всички толкова ме заплашваха, беше моето спасение. В деня, в който татко ме заведе там, болките бяха станали толкова непоносими, че бих направила всичко, само да престанат. Може би щях и да се самоубия, ако имах тази възможност. Когато легнах, превита от болка в болничното легло, забелязах как около мен настана суетня. Каквото и да ми даваха лекарите през този ден, помагаше. Оттогава започнах да се подобрявам, макар и бавничко. В началото ме хранеха изкуствено, но по някое време започнах да се храня сама. Тялото ми, макар и трудно, започна да си припомня, че има мускули и че действително е в състояние да ги използва. Във фитнес залата и в плувния басейн възвърнах физическата си сила и когато днес татко дойде да ме вземе, лекарите казаха, че съм се възстановила физически. За психическото ми състояние те не можеха да се произнесат. Аз също, защото когато физическата болка стихна, бях изнамерила друг начин да отблъсквам опасните мисли.

В това ми помогна Врабеца. Макар че по това време изобщо да не четях нейните мейли, си спомнях съвсем точно цитата за токсичната съпротива. Тя се беше превърнала в един вид „мантра“, която си казвах всеки път, когато забранените мисли заплашваха да изплуват отново на повърхността.

— Ти пак ли онемя? — осведоми се Вал.

Тя беше коленичила пред мен на леглото и изучаваше лицето ми. Гледаше с напрегнат, критичен поглед, сякаш бях поръчана стока, за която обмисля дали да я задържи, или да я върне.

— Не — отговорих и опитах да се усмихна отново. — Благодаря за сладкиша. Наистина е много вкусен.

Вал не ме изпускаше от очи.

— И така. Намирам, че си приличате с баща ми като две капки вода — заключи тя.

Замислих се дали в нейните очи това беше преимущество или недостатък. За разлика от мен, Вал никак не приличаше на баща ни.

— Мами смята, че с мен не е така — продължи Вал. — Тя казва, че от татко съм наследила само неприемливите страни. Какво означава „неприемливи страни“?

— Може би мамчето ще може да ти обясни това по-добре — казах аз, но Вал беше заета вече със следващия въпрос.

— Ще си разопаковаш ли сега подаръците? — поиска да узнае тя със светнали очи.

Погледнах камарата от подаръци. Реших да зарадвам Вал, която с разпалено усърдие се втурна да ги разопакова. Разкъсваше се хартия, панделки летяха във въздуха и Вал тържествено ми поднасяше подарък след подарък с такава радост, сякаш самата тя беше рожденичка. Аз механично ги поемах. Дигитална камера, чек за курс по шофиране и прекрасен фотоалбум за Лос Анджелис бяха подаръците от баща ми. Себастиан ми беше изпратил една червена кутия от аптечка за първа помощ, пълна с любимите ми сладки лакомства и сбирка от собственоръчно „изпечени“ CD-та.

От Сузи имах яркочервен бански костюм и сребърна гривна с едно медальонче. Беше половин сърце с гравиран надпис: Friends for ever.

— И какво имаше вътре? — попита сестра ми, като посочи отворената кутийка с надпис: Sponglia beatificae.

— Една гъба на щастието — прошепнах тихо и погледнах към бюрото, където я бях оставила. Последният пакет беше с надпис „От мама“, но когато Вал понечи да го отвори, аз здраво хванах ръката й.

— Този недей — казах решително. — Не мислиш ли, че вече е време за сън? Много е късно!

— Не още! — каза Вал и ми подаде едно малко пакетче. — Първо ще трябва да отвориш моя подарък.

Усмихнах се на сестричката си. Този път беше по-лесно.

— Но нали ми подари сладкиша?

Вал ме изгледа учудено.

— Сладкишът не е подарък. Хайде! Отваряй!

Послушах. В плика имаше портрет на Вал. Беше нарисуван с обикновен молив, но беше приказно красив. Вал седеше при отворения прозорец с бялата си нощничка и светлите къдри падаха по раменете й, големите й очи с гъсти мигли бяха вперени в мен. Изглеждаше много сериозна, тиха и напълно вглъбена в себе си. Този, който беше нарисувал портрета, беше открил нещо в нея, което от пръв поглед не можеше да се забележи. Но не само това правеше рисунката толкова необикновена. Контурите в лявата страна бяха нарисувани с двойни линии, втората беше много тънка и фина, само загатната.

— Какво означава това? — попитах Вал.

Вал вдигна рамене.

— Идея си нямам — отговори ми тя. — Фей го нарисува така.

— Фей? — сбърчих чело.

— Моята бавачка — отговори Вал. — Тя е супер. Може да направи така, че никой да не я вижда. Харесва ли ти картината? — изгледа ме строго Вал. — Трябва да ми благодариш. Знаеш ли колко дълго трябваше да седя кротко заради твоя подарък?

— Благодаря — казах и я прегърнах. — Но сега ще спим. Утре сигурно ще трябва да отидеш на училище, нали?

Вал вирна носле. За първи път прозвуча срамежливо.

— Мога ли да остана да спя при теб?

Гледаше ме така умолително, че аз се съгласих.

Кротичко, като кученце, малката ми сестричка се вмъкна при мен под завивката. Тя мушна студените си пръстчета между краката ми и моментално заспа. Вслушах се в спокойното й, равномерно дишане, което от време на време се прекъсваше от някоя тиха въздишка, и заопитвах, както всяка нощ, да преборя съня.

Почти не мога да си спомня времето, когато сънят беше означавал за мен почивка. Всяка нощ сънувах, че умирам. Това беше същият сън, който за пръв път бях сънувала през онази нощ в срядата в Хамбург. Той дойде и тук, в Лос Анджелис, и дори в клиниката не изчезна.

Лежах в непознатото помещение с плюшения зелен килим, с цветната шарена покривка върху леглото и трептящия над главата ми кристален полилей. До мен, върху корема ми и върху ръцете бяха парчетата стъкло и метално сладникавата миризма на кръв ме удряше в носа. Нощ след нощ търсех да си поема въздух, какъвто липсваше, и умолявах със същото отчаяние за живота си: Моля. Моля. Моля не… моля… не ме оставяй…

Щастливата гъба от Врабеца беше върху ръката ми и телцето на Вал ме сгряваше. Като голяма грейка, тя се беше сгушила в корема ми. Усещах мекия пух на косичките й, усещах уханието на ягодки, който се носеше от тях, и разбрах, че няма дълго да устоя на съня. Попримигвах още няколко пъти и се унесох.

Събудих се от ярката светлина, която играеше по клепачите ми. Примигнах объркано. Небето през прозореца имаше цвят на разредено мляко. Наистина ли бях спала чак до сутринта? Изглежда да.

Вал все още беше в прегръдките ми. Пред леглото беше коленичил баща ми. Той ни гледаше, сякаш бяхме някакъв мираж. В черните му къдри проблясваха сребърни снопчета, лицето му изглеждаше изтощено, очите му бяха хлътнали. Но в момента светнаха. Тъкмо искаше да каже нещо, когато от коридора прозвуча тревожен глас.

— Намери ли я?

Татко се стресна. Той бързо скочи и се спусна към вратата.

— Тук е — чух го, че извика тихо. — Тук при моята… при Ребека. Спи.

— Тогава я събуди! Хайде, по дяволите, вече е пропуснала първия час…

Баща ми затвори вратата.

Той отново дойде при леглото, целуна ме по челото, после погали Вал по русите къдрици.

— Успахме се, малката ми — каза татко. — Трябва да станеш. Много сме закъснели.

Вал измърмори сърдито, проскърца със зъби, после се обърна към мен и зари глава в рамото ми.

Татко внимателно отметна завивката.

— Вал. Малката ми. Ставай. Трябва да тръгваш за училище.

— Не искам — запротестира Вал, все още полусънена. — Болна съм и ще си остана тук.

Татко въздъхна.

— Хайде, съкровище.

Той пъхна ръката си под телцето на Вал и я вдигна от леглото. Тя се извъртя, съскайки. Малкото юмруче удари татко по носа.

— Хей — казах, — така не се прави.

Татко ме гледаше с увиснала челюст.

— Ти… ти… каза нещо — промълви той.

Вал отвори очи. И се ухили.

— Но говори първо с мен.

Лицето на татко се промени. Той започна да плаче като малко момче. Вал го целуна.

— Недей да тъгуваш — каза тя. — Сега ще говори и с теб. Нали?

Баща ми ме гледаше така, като че не можеше още да повярва.

Някъде в къщата прозвуча пронизителният глас на Мишел.

— Алек, часът е осем и петнайсет. Ако не тръгнем до десет минути, Вал ще пропусне и втория час.

— Ще заведа Вал при Мишел и веднага се връщам — каза баща ми.

Поклатих глава.

— Не е необходимо, татко. Аз… аз, струва ми се, бих искала да остана още малко сама.

— О, естествено. Няма проблем, напълно те разбирам.

Той ми се усмихна сияещ. Изглеждаше толкова поразен, че чува да излизат думи от устата ми, та дори и да го наругаех, щеше да е доволен.

— Но ще си остана вкъщи, в случай че имаш нужда от мен.

Отново поклатих глава.

— Недей, моля те — казах с усилие. — Ще се оправя.

Баща ми видимо се бореше със себе си.

— Окей. Ще ти оставя номера на мобилния си — каза. — Ако се събудиш и ти се прииска компания, или каквото и да било друго, позвъни ми. Идвам на секундата, окей?

Кимнах.

— Окей.

Най-накрая вратата след баща ми се затвори. Поех си дълбоко въздух, но не от облекчение. Просто всяка сричка от нашия разговор ми струваше усилие. Сетивата си усещах така, сякаш някой беше вдигнал от тях предпазната обвивка. Шумовете бяха по-ясни. Контурите по-остри. Миризмите по-силни. Бях се събудила в истинския смисъл на думата и изведнъж осъзнах, че не искам да остана и секунда повече в тази стая.

Гъбата на щастието от Врабеца вече не беше достатъчна. Трябваше да изляза оттук, преди забранените мисли да започнат отново да се промъкват в съзнанието ми.

Изведнъж ми се стори, че трябва да се задействам по-бързо. Изтичах в банята, хвърлих си един душ и разтворих вратите на гардеробното помещение. Погледът ми се плъзна по рафтовете. Видях блузата със секретните копчета, която облякох за последен път!

Смъкнах я от закачалката и я набутах зад куп пуловери. После измъкнах една лилава тениска. Обух си джинсите, но те веднага се свлякоха по бедрата ми. Намерих един колан, стегнах го с три дупки по-навътре от обикновено и излетях навън. Спрях се в коридора и се ослушах за баща ми, Мишел и Вал. Но цареше тишина, явно вече бяха потеглили. Цялата къща беше на мое разположение.

Минах по всички етажи, отворих всяка врата и надникнах във всяко помещение.

Колко ли дълго съм била тук, преди да постъпя в клиниката? Пет седмици? Или може би шест? Нямах никаква представа.

Действително бях като откъсната, откъсната от всичко, което се беше случвало, и така беше добре. Всичко, което беше ново, беше хубаво. А тази къща във всяко отношение беше съвременна. Някой архитект я беше проектирал като реализация на своя мечта; модерна, от стъкло и светлина. Всички помещения бяха с огромни панорамни прозорци, които се издигаха от дървения под и достигаха до високите тавани.

Беше на три етажа. На най-горния се намираше царството на татко и Мишел, с много гардеробни, едната — само за обувки. Обиколих ги всичките, една по една. После влязох в мраморната баня и спалнята, от чиито прозорци се виждаха планините. Зелени хълмове, прорязани от малки пътечки.

Моята стая беше на втория етаж, където се намираше стаята за гости, както и владението на Вал, в което имаше шведска стена, огромен аквариум и безброй играчки.

На първия етаж беше холът. Тук имаше прозорци и от двете страни. От левия гледката беше към планините, а от десния се виждаше подобната на парк градина и морето. Мебелировката беше скъпа и безлична. Пред черни кожени кресла и дивани имаше стъклени масички с поставени върху тях дебели илюстровани томове за модерното изкуство, фотографията и вътрешната архитектура, които изглеждаха така, сякаш не бяха отваряни. В единия ъгъл имаше роял „Steinway“. В друг ъгъл пък беше поставена гигантска статуя на Буда от черен бронз. Върху висока маса, над която висеше огледало в рамка, имаше ваза от благороден метал с бели лилии. Липсваха библиотеки, затова пък имаше огромен плосък телевизор и черни рафтове, препълнени с DVD-та. Те бяха подредени по азбучен ред, от „American Beauty“ до „Zorro“.

Беше неуютно, като изблизано, и тук човек сякаш се задушаваше. Като изключим стаята на Вал, само кухнята напомняше, че тук живеят хора. В нея имаше огромни хладилници, барплот, огромна кухненска печка и столова. Върху лъскавата повърхност от благородна стомана открих полупразни чаши с кафе и една паднала кутия с корнфлейкс. Зад кухнята се простираше градината. Беше обградена с високи дървета и напомняше на идеално поддържана паркова площ. В средата й се намираше басейнът. Сузи имаше право. Струваше си наистина да си потопиш пръстите на краката в него. И изведнъж ми се прииска да го направя.

Плуването щеше ме спаси, защото бях вече разгледала къщата, а още нямах представа, къде бих могла да избягам. Единственият проблем беше, че басейнът беше празен.

В този момент разбрах, че нямаше къде да се дяна. Преди клиниката се занимавах с болките си. По време на престоя си там пък се занимавах с това, да възстановя физическите си сили. Сега болките ми ги нямаше и физически бях във форма. През последната нощ Вал успя дори да ме извади от мълчанието. И ето че сега забранените мисли напираха отново да излязат на повърхността.

Открих градинската къщичка чак накрая. Намираше се в другия край на градината, сред цъфтящи лимонови дръвчета.

Още докато натисках дръжката на вратата, разбрах, че това е убежище на татко. Беше едно помещение на две нива. Горната част, към която водеше тясна вита стълба, се състоеше от огромен, проснат на пода матрак. Намачканите върху него чаршафи даваха ясно да се разбере, че напоследък са били доста използвани.

В долната част имаше камина, а пред нея дебел мек килим с огромни възглавници, разпръснати наоколо вестници, купчини книги и татковата китара, подарена му преди години за рождения ден от Яне. Най-масивната мебел беше писалището, дълго повече от четири и широко около два метра. Върху него беше компютърът, а около него беше пълно с дузини камъни, миди и снимки в рамки. На една от тях беше Мишел. Тя седеше върху кончето на една въртележка, с развени руси коси. Беше протегнала ръка за целувка към обектива и се усмихваше. Нямаше съмнение, кой е бил фотографът.

Три от фотографиите бяха на Вал. А останалите, някъде около десет, бяха мои и на почти всички бях усмихната. Бързо отместих поглед, защото не можех да понеса радостния израз на лицето си. Навлизах в опасни води. Погледът ми се спря върху една пожълтяла гравюра, която не беше в рамка и стоеше облегната на компютъра. Изглеждаше доста стара. Лондон, 1912, беше написано в десния долен ъгъл, избледнелият автограф отдолу не се четеше. На картината се виждаха двама мъже на около четирийсет, а между тях стоеше млада, определено красива жена. Те позираха пред една градинска беседка, а фонът беше съвсем леко загатнат. Жената беше прелестна. Черната й коса беше събрана в конска опашка и големите й тъмни очи блестяха. Малко ми напомняше на младата Одри Хепбърн от филма „Закуска в Тифани“. Изглеждаше крехка и грациозна. Стойката й беше изправена. Мъжът от дясната й страна, рус и добре изглеждащ, ми се стори познат, но не можех да се сетя откъде. Беше обвил с ръка талията на жената с жест на покорител и гледаше гордо усмихнат. Мъжът от лявата страна на дамата беше тъмнокос. Имаше високо чело, будни, много сериозни очи и поглед, насочен напред.

Погледът ми се върна отново на русия мъж и сега знаех къде го бях виждала. Беше моят прадядо Уилям Ал.

— Не се стряскайте — чух ясен глас зад гърба си.

Обърнах се така рязко, че изпуснах гравюрата. В първия момент помислих, че е Мишел.

Но на вратата стоеше едно момиче. Беше нежна и бледа и в първия момент я взех за приятелка на Вал. Но като се вгледах, забелязах, че момичето е по-голямо, може би на моята възраст или малко по-малко. Облеклото й беше доста странно. Носеше черно таке и старомодна рокля, която беше с цвета на очите й, сребристосива.

— Ти коя си? — чух се да казвам, все още чудейки се, че думите сами излизат от устата ми. — Казвам се Фей — отвърна момичето и вдигна гравюрата. — Аз съм бавачката на Вал. — Гласът й имаше странен акцент, не личеше, че е американка.

Тя усмихнало ме изгледа.

— А ти си Спящата красавица?

Спяща красавица? Потръпнах и усетих в мен да припламва искрица от човека, който бях преди, който не би позволил да му говорят така.

— Ребека — изсъсках аз. — Името ми е Ребека.

Момичето, което се нарече Фей, се усмихна отново. После се приближи и ми подаде гравюрата.

— Забеляза ли това? — попита ме тя. Сочеше тъмнокосия мъж или поне така помислих аз. Но после видях това, което искаше да ми покаже. Опакото на дланта на този мъж беше допряно до дланта на младата жена, а малките им пръстчета бяха вплетени. Беше като в ребусите, в които трябва да се намерят разликите. Малкият детайл забелязва само онзи, който внимателно наблюдава. Но това естествено представяше картината в съвсем различна светлина.

Не е ли интересно да се разбере какво е станало от този момент нататък? — попита Фей.

— Какво? — вгледах се в момичето. — Какво означава това? Какви ги говориш?

Фей вдигна рамене.

— Можем да си говорим и за нещо друго — каза тя. — Чух, че си била в клиника. Как беше там? Добре? Запозна ли се и с други луди?

Тя наведе глава настрани. Най-малко изглеждаше враждебно настроена, а по-скоро любопитна, сериозно интересуваща се.

Стоях с отворена уста.

— Ти с всичкия ли си? — изстрелях. — Какво изобщо правиш тук? Ако съм разбрала правилно, си детегледачка на Вал, а не моя. Или — отстъпих недоверчиво крачка назад — да не си тук заради мен? Баща ми ли те накара да ме следиш?

— Не — отвърна тя непринудено.

— Е, тогава — изръмжах — изчезвай и ме остави на мира.

— На мира? — Фей се засмя. Този път сякаш се забавляваше. — Наистина не съм искала да те безпокоя. Исках да оставя една бележка на Мишел и после да отида на плажа, но видях вратата на къщичката отворена. Е, тогава… — тя отново се засмя — довиждане. Оставям те на „мира“.

Преди да излезе, Фей с леко движение махна черното таке от главата си. Това, което видях, ме удари като електрически ток. Дългите й до кръста къдрици бяха огненочервени.

— Почакай — заговорих. — Чакай. Искаше да ходиш… на плажа ли?

Фей отново се обърна към мен.

— Да? — каза тя.

Прозвуча като въпрос.

Последната нощ сънувах, че седим на плажа. Не знам къде се намираше този плаж. Но имаше доста хора. Във водата някои караха сърф, двойка младежи играеха волейбол и до нас седеше едно момиче. Имаше дълги огненочервени къдри и беше облечена в старомодна рокля. Сребристосива. Рисуваше малко момченце и ние я наблюдавахме.

Сетих се за подаръка на Вал. Гледачката я беше нарисувала.

Вгледах се във Фей. Енергията, която преминаваше през мен, можеше да се сравни със свръхдоза адреналин.

— Ако не е неудобно — с мъка си поемах дъх. — Бих ли могла… да дойда с теб?

Фей повдигна равнодушно рамене.

— Разбира се — отговори.