Изабел Абеди
Луциан (1)

Едно

Вечерите в сряда си бяха само за нас — за Яне, Врабеца^[1] и мен.

Още от времето, когато бях малко момиченце, ние трите прекарвахме заедно тази вечер от седмицата — с изключение само на ваканциите — на едно и също място: вкъщи, в Хамбург, на улица „Райнвилетерасе“ 9.

Идеята беше на Врабеца, Янената спътница в живота. Наскоро, след като се премести при нас, Врабеца обяви вечерта в сряда за Ladies’ Night и дори за случая донесе и корона. Беше от пластмаса, с пъстри стъклени камъчета, от отдела за играчки на магазина, в който работеше тогава.

Врабеца беше и тази, която определи правилата на Ladies’ Nights: тази, която беше наред, трябваше да носи короната и да определи как да прекараме вечерта. Единствените условия бяха: трябваше да е нещо, което да правим заедно и да не струва пари.

Бях на четири годинки, когато си устроихме първата Ladies’ Night и аз първа трябваше да сложа короната. Наистина се почувствах царица и назначих Врабеца и Яне за свои камериерки. Яне трябваше да ми приготви любимото ястие, палачинки с горещ шоколадов сос. На Врабеца пък наредих да ми нарисува фантастични животни: дракони, еднорози и грифони, които накрая оцветихме заедно.

В един момент короната изчезна или просто престанахме да си я слагаме. Но Ladies’ Nights си останаха и с годините се превърнаха в ритуал, от който се лишавахме само когато се случваше нещо много сериозно.

Междувременно станах на шестнайсет и тази сряда беше ред на Яне да реши какво ще правим през тази Ladies’ Night. Мотото на вечерта беше: „разчистване“.

И двете с Врабеца силно изохкахме, когато Яне отвори огромния долап в таванското помещение, но тя почука по въображаемата си корона и оповести:

— Не е вредно да се поотървем от миналото. И така, без възражения, ladies! Захващайте се с вехториите.

Навън бушуваше есенна буря. Удряше като с ледени пръсти по стъклата, но тук горе, под покрива, беше топло и много уютно. Яне беше запалила свещи, от тонколоните звучеше Лунната соната на Бетовен, любимия композитор на Яне, а от кухнята се носеше аромат на пресен ябълков щрудел.

Таванът заемаше цялата горна част на нашето жилище и една поразклатена вита стълба го отделяше от долните стаи. Татко беше рендосал и лакирал дървения под още преди години. Всички обичахме това помещение. То беше нашата семейна дневна, а официалната ползвахме всъщност само когато ни идваха гости. Тук горе имаше по нещо от всяка една от нас. Аз си бях пожелала канапето с многото възглавници, на което бяхме прекарали безброй вечери с любимите си филми. Стайната липа, която вече беше пораснала чак до напречната носеща греда, Яне купила при раждането ми. Тогава била съвсем мъничко растенийце. Яне се грижеше също в голямата стъклена ваза всяка седмица да има свежи цветя. От Врабеца бяха старият грамофон и рафтът с огромната колекция грамофонни плочи. Мебелите ни, повечето от битака за антики, Врабеца и Яне изнамираха заедно, като Яне беше поела пазарлъка по смъкване на цените им, а Врабеца ги реставрираше. Единствената наследена мебел беше писалището, останало от прабаба ми, на което по-рано Яне си пишеше епикризите.

До писалището на тежка месингова верига висеше птичи кафез. В него живееха Джон Бой и Джим Боб. Двете вълнести папагалчета майка ми беше получила подарък от неин бивш пациент. На трийсет години папагалчетата бяха вече зрели господа, а грижите, които Яне полагаше за тях, бяха затрогващи. Врабеца, за разлика от нея, мразеше затворени в клетка животни. Тя наричаше нашите птички „пандизчиите“, при което винаги беше удостоявана от майка ми със зъл крив поглед.

Джим Боб си беше пъхнал човката под крилото с настръхнала перушина, докато Джон Бой наблюдаваше любопитно отвисоко как клечим пред планината от вехтории и спорим от кои вещи можем, или по-точно казано, от кои не можем да се лишим.

— Не! — крещеше Врабеца с пълно гърло.

Тя направи бърз скок, като се опита да изтръгне от ръката на Яне едно ухилено гумено джудже със синя шапка, което майка ми тъкмо се канеше да пусне в кашона с надпис: „Goodbye Ladies“.

— Как така не? — Яне местеше изумен поглед от Врабеца към джуджето.

— Ами защото лакомникът Антон ми носеше късмет в детството — викна Врабеца възмутено. — Само през трупа ми ще отиде на битака.

Тя хвана Яне за китката и започна да я гъделичка, докато майка ми се предаде, смеейки се, и изпусна гуменото джудже.

— Ела тук, Антоне!

Врабеца го вдигна покровителствено.

— Далеч от царицата с ледено сърце! От днес — тя се усмихна на джуджето — ще царуваш върху нашия телевизор.

— На телевизора ли? Какво ще прави тази вещ върху телевизора? — попитах слисано.

— Вещ ли?

Врабеца изчисти една прашинка от носа си и ме стрелна с такъв поглед, сякаш аз се бях превърнала в джудже, при това — зло.

— Това, което майка ти иска да прати на битака, не е вещ, а крайпътен камък в историята на немската телевизия!

Тя ми тикна джуджето под носа.

— Мога ли да ви запозная? — попита и заклати главата на джуджето. — Ребека, аз съм лакомникът Антон, другар на Майнцелменхен и звезда на телевизионната реклама от седемдесетте. Антон, това е Ребека, истинската й майка е Яне, а аз съм й втората. Кажи „добър вечер!“

— Добър вееееееееееечер — изквича гуменото джудже с преправения глас на Врабеца и аз се разсмях.

Яне изпъшка, като отметна падналите на челото й руси коси. Тъмна сянка мина през лицето й, която никак не й отиваше. Моята красива майка, с тяло на състезателка по маратон, дори и да я събудеха внезапно в три през нощта, пак изглеждаше перфектно.

— Е, добре. Докато другарите на Антон не дебнат от засада, той може да остане — каза тя и отново се наведе над кашона. — Това, какво ще го правим?

Яне вдигна един червен пластмасов тромпет и аз изписках:

— Това ми е подарък от татко, не знаеш ли?

Беше след един празник в детската градина, на който Зьорен изповръща половин пържена наденица върху дрехите ми. Смърдях ужасно и ме беше страшно срам. Вечерта, за утеха, татко ми донесе този тромпет. Да ви изсвиря ли нещо?

— Трутуту — изтръби Врабеца и ми намигна.

— Хора, така никога няма да продължим — възнегодува Яне. — Действието за тази вечер не е игра, а разчистване. Така че изхвърляме ли го, или не?

— Не — оставих тромпета настрани и отворих големия сандък с книги.

Сред специализираните книги на Яне, томовете за изкуство на Врабеца и две-три омазнени готварски книги открих няколко мои стари детски книжки с картинки.

Майка ми седна до мен и разтвори „Където живеят диваците“ от Морис Сендак.

— Тази беше любимата ти книга — каза тя. — Ти ужасно се страхуваше от чудовищата, които Макс посещаваше по време на въображаемото си пътешествие. Но искаше отново и отново да слушаш тази история. — Яне ми се усмихна. — Затваряше си очите и във фантазията си отплуваше с Макс на платнохода. Аз трябваше да се въплъщавам в ролята на диваците. Ти искаше да слушаш ужасяващия им рев и да гледаш как тракат със страшните си зъби, как страшно въртят очи и показват страшните си нокти, докато Макс не кажеше „млъкнете“ и не ги укротеше като с вълшебна пръчка. И помниш ли, Вълченце? Ти знаеше целия текст наизуст.

Сложих глава на Яненото рамо и се загледах в платнохода, на който седеше малкият Макс във вълчата си кожа. Хартията беше вече съвсем пожълтяла и от нея се носеше този неопределен мирис на стари книги.

— Да, още си го спомням — казах аз и погледнах към Врабеца. — А ти ми нарисува кораба. Само че в него не седеше Макс, а Ребека.

Така и продължи. Всяка вещ, която изваждахме от сандъка, се появяваше с историята си. Тук беше и убийствената носия с червената престилка, която баба ми донесе, когато тръгнах на училище. В плата, точно над лявата плешка беше забравена една безопасна игла. Първия и последен път, когато сложих тази скапана носия, безопасната се отвори и както си играехме в училищния двор, някой ме бутна и острият край на иглата се заби в кожата ми. Тук беше и усмихнато махащата котка на щастието от позлатена пластмаса, сувенир, който Врабеца беше донесла на Яне от Азия. В същия ден Яне купи билет от моментната лотария и спечели трийсет евро.

— А помните ли как с Ребека отидохме на панаира пред Хамбургската катедрала и се изгубихме в залата с огледалата?

Сред вехториите беше и Шарки, моят стар надуваем дюшек. Врабеца ми го подари, когато бях на четири годинки и още не можех да плувам. Дюшекът имаше глава на акула с отворена паст и огромни гумени зъби. Една стара дама щеше да получи инфаркт от ужас, когато в басейна се насочих с Шарки към нея.

В една кутия, върху която Врабеца беше нарисувала мъртвешки череп, бяха струпани коледните подаръци от майка й, в друга пък пазеше кутийките с насекоми. Извадих най-горната и се загледах в нея. Вътре под стъклото се виждаше едно от първите произведения на изкуството, създадени от Врабеца. Един плетен камбанообразен полип от оцветена в розово и зелено памучна прежда.

Тъкмо бях минала във втори клас, когато Врабеца започна тази серия. Нарече я „Моряшка прежда“ и месеци наред плетеше морски анемонии, коралови звезди и камбанообразни полипи, които аз след това полагах в подобни на кубчета кутийки за насекоми и ги затварях под стъклени похлупаци.

Междувременно Врабеца се беше заела с една кутия с надпис „Джунджурии“. Тя отдели настрана едно радио за баня с дизайн на радиоточка, сребърно ръчно огледалце и оцветена в розово вампирска челюст, после измъкна и една снимка в рамка.

— Вижте, малката сирена от Калифорния — каза тя и засмяна ми подаде снимката.

На снимката бях аз на около пет годинки. Две ръце ме държаха над водната повърхност на едно езеро. Бях разперила ръце като в полет, сякаш ще се пръсна от щастие.

— Това е на езерото Насименто — каза Яне. Гласът й прозвуча меко. Тя взе снимката от ръката ми и избърса прахта от стъклото. — През лятото, в което се научи да плуваш. Баща ти трябваше да те подхвърля във въздуха отново и отново, за да скачаш от ръцете му във водата.

Вгледах се в детското си личице и се замислих, че това беше единственото ми посещение в родината на татко. Всъщност, макар и смътно, все още си спомнях тази ваканция. Постоянно наричах езерото „Езеро на драконите“.

— Е, ще ме продадеш ли на битака?

— Не, мисля, че тази част от миналото трябва да си остане при нас — заяви решително Яне и отдели снимката встрани.

От кухнята се чу пронизително иззвъняване.

— Зън-зън — извика Врабеца. — Важно съобщение. Малкият ябълков щрудел много иска мамчето да го извади от пекарския рай. — И тя хвърли на Яне невинен поглед.

Прихнах, но смехът на Врабеца ме заглуши. Янената спътница в живота беше много дребничка и изключително крехка, с кафяво миша коса, винаги рошава, и с големи златистокафяви очи. Само смехът й беше пълна противоположност на външността й. Той дрънчеше като чувал, пълен с празни ламаринени кутии, който се изсипва по стълбите надолу и волно или не, повлича всичко със себе си.

— Е, милата мама тръгва — каза накрая Яне. Тя изтупа прахта от джинсите си и огледа хаоса, който бяхме сътворили през последния един час.

Врабеца изпитваше нужда от свой собствен хаос, който цареше предимно в нейната работна стая. Всекидневните неща, като данъчни декларации или общуването с компютъра, я съсипваха напълно, докато Яне определено притежаваше организационен талант, а и почти нищо не можеше да наруши спокойствието й.

С едно-единствено изключение: домашният безпорядък. Разхвърляни вещи, неприбрани съдове или трохи по плота в кухнята можеха да превърнат иначе невъзмутимата ми майка в разбит от нерви кораб.

— Без паника — казах аз, като видях ужасения израз, появил се на лицето й, — донеси щрудела и после ще разчистим. Обещаваме!

Яне кимна с благодарност, проби си път между кашоните и слезе надолу.

Не след дълго се върна с отрупана табла.

— Да ви със сладко, дами! — каза тя и нареди чиниите върху голямата бамбукова маса. — Но после никакви оправдания. Да не ми е името Яне Волф, ако тази боклукчийница не бъде оправена. Тя размаха ножа във въздуха. — След час кашонът за битака да е напълнен.

Изядохме целия ябълков щрудел с ванилов сос, като аз унищожих половината, докато Яне и Врабеца си поделиха другата половина. После коронясахме Яне като царица на щрудела на Ladies’ Night, но се провалихме ужасно с разчистването.

Докато в кашона за битака се беше събрала скромна купчинка от Янените специализирани книги, настолни игри и CD-та, то планините от вещи, които искахме да запазим, ставаха все по-високи.

Врабеца трупаше блажено своите стари видеозаписи от филми на Годар и Хичкок (непременно трябва да купим още едно видео, докато не е станало късно). Аз пък нареждах старите си книжки като табуретка под задника си. В това време Яне извади от последната кутия нещо малко и бяло и аз изведнъж усетих как нещо ме прободе. Съвсем леко, почти неосезаемо, сякаш някой ми извади с пинсета косъмче, пораснало навътре. Лек тласък, сетне отмина. Това, което остана, беше една странна празнота, която не можех да си обясня. Приписах го на късния час — беше станало вече полунощ, а и тя изчезна, когато Яне сложи в скута ми едно малко мече.

— Това беше първият ти подарък, след като се роди — каза тя.

Мечето беше от овча вълна, доста по-измърляно и не по-голямо от шепата на Яне. Очите му бяха две тъмнокафяви кръгчета от филц. Малкото носле беше от черно клъбце вълна, а на белите му бузки се мъдреше петно от шоколад.

— Със сигурност не помниш — продължи тя. — Подари ти го Мома, когато се върнахме от родилния дом. То трябваше да бди над съня ти, но ти не го изпускаше от ръце и през деня. Навсякъде го мъкнеше със себе си и когато веднъж го забравихме в гръцката таверна, ти рева толкова дълго, че накрая позвъних и събудих господин Папатрехас, който изпрати мечето ти с такси. Дори му беше измислила име. Как беше… Ли или Ла…? — Яне сбърчи чело.

— Лу — прошепнах.

Нямах никаква представа, как това име ми се изплъзна от устата. Та аз не си спомнях дори малкото мече.

От кафеза се чу потракване. Идваше от Джон Бой. Той усърдно си точеше човката върху малка тъмнокафява обелка. Бях се втренчила в зеленото вълнесто папагалче, без всъщност да го виждам, и когато изпляска с криле, кой знае защо потреперих.

— Ей — Яне ме погледна загрижено. — Много си пребледняла. Добре ли си, Вълче?

Кимнах, но не беше вярно. Изведнъж се почувствах ужасно изтощена.

— Май трябва да си лягам — измърморих. — Утре сутринта първия час имаме английски.

Врабеца ме погледна състрадателно.

— Добре ще го наредя аз твоя мистър Тайгър, ако пак те вземе на прицел. Следващия път лично ще се появя в приемния час и ще му изпълня един марш на стария ти тромпет.

— Добра идея — изръмжа Яне. — Отдавна трябваше да го направим.

Учителят ми по английски не беше любимата ни тема. Яне и Врабеца мразеха някой да ми усложнява живота, особено когато нямаше никакъв повод за това.

Аз се надигнах от пода и хвърлих на Яне изпълнен с разкаяние поглед.

— Ще може ли… само до утре… да оставя моите вехтории тук?

Напълно реторичен въпрос. Беше ми съвсем ясно, че утре няма да има следа от нашата акция. Все едно дали ще е късна вечер, или пък ранна утрин, Яне никога нямаше да си легне, докато не „подготви кораба за бой“. Това, че не участвахме в домакинската работа, на майка, разбира се, не й беше приятно, но днес тя заяви изненадващо:

— Аз ще оправя. И ще ти оставя нещата пред вратата, става ли?

— Благодаря ти!

Целунах Яне и кимнах на Врабеца, която отново се беше вглъбила в изучаването на видеокасетите си. Държеше касета с надпис „Черният Орфей“.

— Прекрасен филм — промърмори. — Наистина трябва да си купим видео. Във видеото има нещо толкова романтично.

— Лека нощ, Врабец — казах и се обърнах към птичия кафез. Междувременно и Джон Бой беше заврял човка под крилото си.

Меките му перца бяха разперени и гръдният му кош се повдигаше и отпускаше в плавен ритъм.

— Лека нощ, Джон Бой, лека нощ, Джим Боб!

Врабеца ми махна вяло, а Яне ми се усмихна.

— Лека нощ, Вълче. И сънувай нещо хубаво.

 

 

Когато в стаята си започнах да се събличам, забелязах, че още държа в ръка мечето. Взех го със себе си в леглото и изгасих светлината. Особеното чувство в гърдите ми не ме беше напуснало. Не можех точно да преценя, знаех единствено, че ме беше обзело внезапно.

Стаята ми беше на първия етаж. Чувах стъпките над мен, тежките стъпки на Яне и ситнещите на Врабеца. И дъждът не спираше. Биеше по стъклата. Обичах този шум, както и мигът преди заспиване. Тези магически секунди, в които преминаваш в друга действителност, съм ги усещала винаги като нещо необикновено. Понякога беше сякаш пропадах, друг път като че ли потъвах, но днес ми се струваше, че сънят ме тегли грубо с нетърпеливи припрени пръсти. Някъде в далечината избуча корабна сирена и аз се отнесох.

Сънят ме обори като силен наркотик. Лежах в едно помещение върху плюшен тъмнозелен килим. Стените бяха облицовани с дърво, имаше и едно легло, застлано с постелка на цветя. Над него висеше картина с отвратително кичозен планински пейзаж. Над мен мъждукаше кристален полилей, а до мен имаше парчета от нещо счупено. Те бяха навсякъде, по корема, по ръцете ми. Миришеше на нещо метално и сладникаво. Установих с ужас, че беше кръв.

Моята кръв ли беше? Мъчех се да си поема въздух, но в помещението като че ли го нямаше, или пък може би аз не можех да вдишвам. Задушавах се, стенех, исках да се раздвижа, но не можех да помръдна, дори пръстите не ми се подчиняваха.

Къде се намирах? Това помещение ми беше непознато. Какво правех в него? Сама ли бях? Не, имаше някой, усещах го, но не можех да различа никакво лице. Моля те, не, моля… не ме оставяй…

Дори думите се усещаха като счупени парчета, студени, остри, внушаващи страх. Едва сега осъзнах, че се молех за живота си. Помещението, чуждо, грозно и безлично, се разтегли, а после се сви, стените все повече ме притискаха. Стана ми студено, замириса на пот.

Събудих се от собствения си вик.

При мен седеше мама, държеше ръката ми и отмахваше кичурите коса от челото ми. Бях вир-вода и сякаш през мъгла чувах шептенето на Яне:

— Сънувала си, Вълченце. Хей! Всичко е наред. Свърши се.

Опитах се да поема въздух. Не. Не беше свършило. Огледах стаята, моята стая, която ми беше толкова позната. Сякаш за да се убедя, очите ми зашариха наоколо. Черният чувал за сядане. Трофеите от състезанията ми по плуване върху рафтовете. Яркочервената бонбониера, която Себастиан беше напълнил за мен с дражета „Смартис“. Бюрото ми със стария „Apple“ на татко, голямата табела, на която една госпожа от петдесетте беше повдигнала синия си комбинезон. „We can do it“, беше написано отгоре с големи букви.

Окей, това наистина си беше моята стая и до мен седеше моята майка, която говореше, успокоявайки ме, сякаш бях малко дете. Вдъхвах парфюма й, който се смесваше с топлината на нейната кожа. Но защо сърцето ми не преставаше да тупти бясно? Почти ми прилоша от миризмата на собствената ми пот. Нещо се беше впило в гърдите ми. Усещах го като желязна ръка, която ме душеше. Страхът, че не мога да дишам, ставаше все по-голям, толкова силен, че аз панически се борех за глътка въздух. Вече не чувствах ръцете си, а лицето на Яне изглеждаше така странно отдалечено, въпреки че седеше пред мен.

— Ребека? Ребека…

Опитвах да се концентрирам върху гласа на Яне, но и думите й звучаха в ушите ми някъде отдалеч.

— … Съкровище, чуй ме…

Опитвах се трескаво, отварях уста, но не можех да отговоря.

— Окей, Ребека. — Гласът на Яне стана по-висок, по-професионален, но все още спокоен.

— Иска ми се да издишваш. — Тя сложи ръка на гърдите ми. — Усещаш ли? Остави дъхът ти да достигне тук, така, добре, още малко, издишай. Изтласкай въздуха надолу. Става. Виждаш ли? Още веднъж. Да, така е добре.

— Аз… — най-накрая гласът ми се възвърна. Беше горко изхриптяване. — Сънувах, че… умирам. Май че беше някакво помещение. Със зелен килим. Имаше легло. Кристален полилей. Всичко беше… толкова истинско.

Отново се опитах да поема въздух, впивах поглед в лицето на Яне.

— Имаше парчета стъкло. При мен имаше… някой, точно до мен. Той… то… не можех…

Спрях се. Приказките не помагаха. Напротив, дишането ми ставаше все по-ускорено. Яне стисна ръката ми, опита се да стане. Чух я да пита дали да отвори прозореца, но аз поклатих глава и впих нокти в ръката й.

Яне отново сложи ръка на гърдите ми, но този път не почувствах облекчение. Ръката й беше твърде тежка.

— Милинко, та това е било само сън, чуваш ли?

Чувах какво ми казва, но нищо не чувствах.

— Ребека — сега гласът на Яне звучеше нежно и настойчиво. — Потиска ли те нещо? Това, което стана със Себастиан ли? Или има нещо с баща ти и Мишел? Сънищата са следствие на нещо, Вълченце и понякога помага да се разбере, какво ги е предизвикало.

„Не — крещеше нещо в мен. — Няма нищо такова“. Това със Себастиан беше преди около шест седмици, а с татко всичко беше наред. По дяволите, всичко при мен си беше супер.

Яне се вглеждаше в мен. Този изучаващ поглед беше изпълнен със загриженост, но изведнъж ми се прииска да престане да се взира в мен така.

Майка ми е психоложка и що се отнася до сънищата, е абсолютен специалист. Въпреки че навикът й да търси причината за всяко нещо ме изнервяше, знаех, че винаги ме подкрепя, и то не по начина „аз съм твоята най-добра приятелка“, а наистина майчински. Исках да попитам дали е нормално да сънуваш собствената си смърт и дали един такъв сън може да въздейства толкова реално. Но не проговорих, защото изведнъж нещо ми подсказа, че майка няма да може да ми помогне.

За пръв път в живота си се почувствах сама.

— Всичко е наред, майко — с усилие казах аз. — Оправих се… благодаря. Струва ми се, че просто трябва да се опитам да заспя отново.

Концентрирах всичките си сили, за да започна да дишам по-спокойно, и постепенно това ми се удаде.

— Добре съм — казах най-накрая по-уверено. — Наистина.

— Е, хубаво — каза колебливо Яне. — Ще оставя отворена вратата на стаята си. Ако има нещо, само ме викни, окей?

— Благодаря, мамо. Приятни сънища.

 

 

— Приятни и на теб. — Яне остана още малко на вратата, после бравата тихо изщрака.

Свих ръцете си в юмруци. Не беше окей. Паниката обаче все още дебнеше съвсем наблизо, като тигър, готов за нападение. Мислех отчаяно какво да направя. Яне беше оставила лампата в стаята запалена. Никога не съм могла да спя на светло, но само при мисълта да я изгася страхът моментално изваждаше нокти.

Отметнах завивката със замах и реших да отворя прозореца. Нощният въздух най-малкото щеше да прогони отвратителния мирис на пот. Ставайки от леглото, стъпих върху нещо меко. Беше малкото мече. Сигурно беше паднало, докато съм спяла. Вдигнах го, притиснах го към гърдите си и се заклатушках към прозореца.

Бурята беше отминала. Нямаше и най-малък полъх. Затова пък се беше спуснала мъгла и въздухът беше сивкав и влажен. Домът ни беше в края на улицата, от прозореца си виждах Елба. В далечината проблясваха светлините на „Queen Мегу“ големия круиз кораб, който вчера беше пуснал котва в Хамбургското пристанище. Бях там със Сузи и още около хиляда други любопитни.

Ядохме сандвичи с риба, пихме горещ шоколад и аз едва не умрях от смях от глупавите вицове, крито Сузи разказваше. Това, което бих искала най-много, беше да се обадя на най-добрата си приятелка. Или на Себастиан. Изведнъж усетих копнеж по него.

Улицата под мен беше замряла. Сигурно беше много късно. Всички прозорци на къщите бяха тъмни и даже изпод паркираните коли пълзеше мъгла. Само уличният фенер пред нашата къща, излъчваше мътна, потрепваща светлина.

И тогава го видях.

Облегнат на фенера, една подобна на сянка фигура. За секунда ми мина абсурдната мисъл, че е Себастиан. Но не. Беше някакъв непознат, възрастен или младеж, не можех да различа, но бях сигурна, че е мъж.

В тъмнината изглеждаше много слаб. Стоеше облегнат и гледаше нагоре към мен. Лицето му беше като бледо петно, а косата му — по-черна от нощта. Дългото палто изглеждаше твърде голямо върху тесните рамене.

Стоеше като закован. Единственото, което се движеше, беше мигащата светлина на фенера, която ту светваше, ту гаснеше, трепкаща и мъждукаща. Дори когато погледът ми се спря на него, непознатият не помръдна, продължаваше да гледа право към моя прозорец, сякаш ме чакаше.

Беше невероятно странна картина, но още по-странно беше, че аз не изпитвах абсолютно никакъв страх. Напротив, гледах фигурата под фенера и усещах, че нещо в мен се успокоява. Паниката прибра нокти и се оттегли, а аз изведнъж се почувствах страшно уморена.

Стоях неподвижна, не правех нищо, не мислех нищо, само гледах непознатия. После се върнах обратно в леглото, свих се под завивката и затворих очи.

Този път сънят дойде съвсем кротко. Зави ме с нежните си невидими пръсти. Прозорецът беше широко отворен и последното, което усетих, беше дъждът, който започна отново, шепнейки и ромолейки като приспивна песен.