Изабел Абеди
Луциан (28)

Двайсет и осем

Кабинетът на Тайгър беше малко, старомодно обзаведено помещение с библиотека, едно тапицирано кресло и писалище от тъмно дърво, зад което се настани учителят ми по английски. Миришеше на тютюн.

Тайгър си сипа чаша чай, запали цигара и се облегна назад. Поех си въздух, за да потисна проклетото хълцане. Започна се, когато последвах Тайгър сред шушукането на съучениците си, и явно се дължеше на това, че белият ми дроб се беше заел само с вдишване, докато издишването ставаше на кратки болезнени порции.

Сложих листа с гравюрата върху масата.

— Какво правите тук? — попитах сподавено. — Какво означава този ръкопис? Защо четохте от него? Защо точно този пасаж? Какво знаете…

Поех въздух. Сега отново се разхълцах, така че последните думи успях само да ги прошепна.

— Какво знаете за мен?

Тайгър отпи от чая си, като ме погледна развеселен как скръствам ръце на гърдите си.

— Да започнем поред — каза той. — Искаш да знаеш защо съм тук. Е, да го кажем простичко: ролята на твоята скромна личност не е без значение. Що се отнася до ръкописа… — Тайгър се поусмихна, — намерих, че мястото и поводът са подходящи. Какво знам за теб… — той отново отпи от чая си, — … за това ще поговорим по-късно. Но както виждам, си направила домашното. Освен това си намерила и едно хубаво произведение на изкуството — Тайгър извъртя литографията така, че сега я виждаше на обратно. — Откъде я имаш?

Потиснах ново изхълцване и почуках с пръст върху русия мъж.

— Вие знаете кой е той — отвърнах. — Вие знаете историята, която се е разиграла между тези двама мъже.

— О, да — отвърна Тайгър. — Знам я. Русият „Сънибой“ е Уилям, а тъмнокосият — Амброуз. Двамата биха били добри приятели. И дори бяха в началото. Амброуз обичаше да пише хубави разкази, а Уилям пък обичаше да ги чете.

Тайгър замислено прокара пръст по горната си устна.

— Твоят прадядо беше изключително запленен от разказите на Амброуз и имаше значителен дял за известността му. Защото неговите първи отзиви бяха химни на възхвала, с които направи произведенията на Амброуз популярни и достъпни за широката публика. Докато накрая друг вид любов не се изпречи на пътя им.

Тайгър посочи жената.

— Амброуз се влюби в годеницата на Уилям. Годеницата на Уилям се влюби в Амброуз. — Тайгър посочи сплетените пръсти на двамата, почти незабележим детайл, който в началото изобщо не бях забелязала. — По това време беше още тайна — каза той. — Пο скоро след това те не можеха да крият повече. Бяха сигурни, че са създадени един за друг. Направиха единствено правилното. Отидоха при Уилям и му казаха истината. Емили развали годежа си с него и се омъжи за Амброуз. — Тайгър ми се усмихна. — Както хубаво го казва немският поет Хайне: „Това е една стара история, но тя си остава завинаги нова. И когато се случи някому, сърцето му бива разбито.“

— Значи е вярно — казах аз. Хълцането спря и можех отново да говоря. — Моят прадядо за отмъщение е провалил творчеството на Амброуз Довел.

— Отмъщение — сега Тайгър шумно пое въздух и си помислих, че това беше първата спонтанна реакция, която изобщо забелязвах у него. — Отмъщение за какво? Амброуз не му я отне. Уилям я беше загубил отдавна. Хората не са притежание. Амброуз и Емили бяха последвали чувствата си. Но това, което направи твоят прадядо, беше престъпление. Той провали творчеството на Амброуз по една-единствена причина — да го унищожи. Твоят прадядо беше лъжец, измамник и един изключително страхлив убиец.

Сините очи на Тайгър бяха студени като ледени кристали.

Сърцето ми силно затуптя.

— Откъде знаете всичко това? — попитах. — И преди всичко: защо това… ви вълнува толкова много? Да не сте… роднина на Амброуз Ловел?

Тайгър изпусна кълбо дим. Лицето му не изразяваше никакво вълнение, но веничките по челото му пулсираха. Имах чувството, че студенината му се пропуква. Изглежда нещо в него пламна, но това не беше омраза, а нещо друго, което го изгаряше и го глождеше дотолкова, че го подтикваше да ми каже истината, против волята си.

— Роднина — повтори Тайгър — не е точната дума. Би могло по-скоро да се каже, че бях свързан с Амброуз Ловел. Да, струва ми се, това е по-вярно. Амброуз Ловел и аз бяхме много тясно свързани.

— Какво имате предвид? Какво означава това? Приятел ли бяхте на Ловел? — питах аз и в същото време осъзнах колко глупаво беше това. Трудно можеше да се прецени на каква възраст е Тайгър, посребрените му коси заблуждаваха. В средата на четиридесетте? Или в края на шейсетте? Всякаква възраст между тези години беше възможна според мен. Но Амброуз се беше самоубил през 1928 на четирийсет и седем, ако си спомнях правилно.

— Бяхме повече от приятели — отвърна Тайгър. — Амброуз Ловел беше моят човек.

Не разбрах какво имаше предвид.

Но после срещнах погледа му и видях, че ироничният блясък в очите му беше угаснал. Тайгър показваше ново лице, от което бяха изчезнали иронията, арогантността и надменността. Бяха избледнели като цветовете на снимка.

Физиономията му беше толкова бледа, празна и гладка, както вътрешната страна на неговите длани, които той бавно ми протегна през масата. Това бяха длани без линии, длани без следи, длани без собствена история.

Бяха като дланите на Луциан.

Над покрива на училищната сграда прелетя хеликоптер. Силното му тътнещо бучене премина през главата ми и завъртя мислите ми като горещ прах по улицата през лятото. Буботенето поутихна, прахът се разстла бавно и безшумно и когато всичко утихна, аз можах да проговоря.

— Кой сте вие? — прошепнах. — Какво сте?

Съвсем бавно лицето на Тайгър започна отново да се оживява. Бузите му добиха цвят, вените по челото му запулсираха и студеният блясък в очите му се появи отново.

Той отдръпна ръцете си от масата, запали цигарата, която също беше угаснала, всмукна няколко пъти и отново се облегна на стола си.

— Да направим малък експеримент — каза той. Взе телефона и набра. От слушалката прозвуча гласът на жена. Тайгър й нареди да дойде в кабинета му. Сложи обратно слушалката, взе си чашата, облегна се в креслото си и започна да си разбърква чая.

Когато вратата се отвори, лицето на Тайгър замръзна. Той беше обърнал поглед към мен, но личеше, че по-скоро гледа през мен. Имаше същия израз, какъвто се беше появил и на лицето на Луциан на влизане в бара през онзи следобед, когато там седяхме с Врабеца и Яне — като на дете, което държи ръце пред очите си, твърдо убедено, че така ще се скрие от другите.

Една пълничка жена се вмъкна в стаята.

— Да, моля?

Тя погледна към креслото, в което седеше Тайгър. После сбърчи чело и погледна към мен. Изражението й ставаше все по-объркано. Оглеждаше ме и виждах как се опитва да свърже моята личност с гласа от телефона, което не й се удаде. Тя поклати глава.

— Мистър Тайгър беше ли тук? Той ме повика.

Думите ми заседнаха в гърлото.

Секретарката се усмихна.

— Ще дойда по-късно — каза тя и се изнесе от стаята.

Тайгър изчака вратата да се затвори.

— Приятно, нали? А и толкова практично.

— Кой сте вие? — попитах отново.

Този път той ми отговори:

— Сега — каза и усмивката му стана тъжна — съм нещо като провалил се спътник. Придружител, който не е успял.

— Какво не е успял?

Внезапно пред мен се появи следната картина: Тайгър на погребението на хамбургската артистка, който стои под дървото и аплодира.

— Да спаси своя човек — довърши той изречението. — Не успях да спася моя човек. И така, на Амброуз Ловел беше съдено да получи вечен покой, а на мен — вечен живот. И да отговоря на предишния ти въпрос: аз съм нещо като Дориан Грей от романа на Оскар Уайлд. — За момент тираничната му усмивка се появи отново, когато допълни: — Може би не така добре изглеждащ.

Не го изпусках от очи.

— Разкажете ми вашата история — казах и в гласа ми прозвуча нещо чуждо, което аз самата не разбирах. Представих си наточен нож с тънко острие. Преди малко беше в ръката на Тайгър, а сега го държах аз.

— Разкажете ми историята си — казах аз. — От началото до края.

Тайгър ме прониза с поглед чак до мозъка, но аз не отместих очи.

— В началото — започна той — човек се ражда. Но не сам. С всеки човек на този свят се появява второ същество, което го съпътства. От раждането… до смъртта. — Тайгър изпусна ново кълбо дим и проследи безмълвния му танц във въздуха, докато се стопи. Остана само горчивият мирис в стаята.

— Искате да кажете нещо като… ангел?

Въпросът излезе от устата ми, но прозвуча така, като че не аз го бях задала.

Тайгър направи гримаса, сякаш го бях обидила.

— За съжаление ще трябва да те разочаровам, душичко — отговори той. — Съществата, за които говоря, не размахват мощни криле в безкрайните простори. Ако трябва да съм искрен, те изобщо не летят. Не носят нито бели божествени одежди, нито заслепяват земните със сияещ лик. Те дори не се реят наоколо, за да вдигат с невидими ръце паднали от дърветата сополанковци, нито пък изпращат осеняващи послания на езотерични чудаци, с които да подхранват ежедневните си фантасмагории. Ако се интересуваш от такива същества, по-добре ще е да се запишеш на някой семинар по ангелология.

Подарих му удоволствието от една кратка пауза. После отново минах в нападение.

— Напълно разбрах какво тези същества не правят — казах бавно. — Остава да попитам: какво правят?

— Просто сме тук — отговори Тайгър. Изглежда моята реакция му допадна. Съвсем непринудено той промени личното местоимение. — Ние сме в близост до човека, с когото сме дошли на този свят. Където отива той, ние го следваме. Това е. Нищо повече. Поне доколкото си спомням.

Тайгър си наля още чай.

— Сигурна ли си, че не искаш и ти? — осведоми се той приятелски. — „Ърл грей“, истински английски, макар и нежните плодове бергамот да се внасят от Калабрия. Къде спряхме?

— На вашите спомени — отговорих.

Тайгър кимна.

— Да, това със спомените е странна работа. Поне за нас.

Гласът му звучеше още непринудено, но тонът му се промени отново. Сянка премина по опънатото му лице — израз, който не му подхождаше. Той се изкашля.

— Та какво правите вие? — попитах за втори път.

— Както казах, ние сме тук — подхвана отново той. — Придружаваме хората си от раждането до смъртта. След това си разменяме ролите. Когато смъртта настъпи, ние започваме да водим, а нашият човек ни съпътства.

— Вие водите? Накъде?

Гласът ми беше твърд, но ръцете ми започнаха да треперят, а лицето на Тайгър отново доби циничен израз.

— Вас, смъртните, този въпрос ви е занимавал винаги — отговори той. — И доколкото знам, никой не е намерил отговора. Голямото Отвъдно? Прераждането? Раят и адът? — Тайгър изпръхтя. — Това са все картини, създадени тук, на земята. Но накъде всъщност продължава пътуването, никой не знае. Ние също. Знаем само, че ние поемаме кормилото, когато сърцето ви спре да бие. И единственото, което не трябва да правим през краткото време, докато нашият човек се бори със смъртта, е — да се колебаем. Инак…

Тайгър млъкна. Надигна се от стола си, тръгна към прозореца и се загледа в двора на училището. Раменете му закриваха почти цялата гледка. Виждах само късче синьо небе и една палма, чиито листа се полюшваха от вятъра. Те ту се приближаваха, ту се отдалечаваха от бузата на Тайгър и тези две неща изобщо не си прилягаха; листата на палмата и бузата на Тайгър.

Мълчанието се проточи мъчително дълго.

Част от мен искаше да се втурне навън, далеч от непонятното. Другата, явно по-силната, се прилепваше към Тайгър като към някакъв гигантски магнит.

— Инак какво? — изкрещях му аз.

Тайгър се обърна и погледът му се плъзна по полиците с книги, после се отмести и накрая се спря върху джоба на жилетката му с часовника. Издърпа верижката, докато той се озова в ръката му.

За пръв път Тайгър заговори за себе си.

— Когато в работната си стая Амброуз поиска да се обеси — започна той с неочаквано тънък глас, — в мен се пробуди колебанието. Обзе ме страх, смъртен страх, ако трябва да съм точен. И това слабо колебание събуди други… човешки чувства в мен. Усетих, че обичам своя човек, че обожавам разказите му и че не бих могъл да понеса животът му да свърши по този начин. Беше твърде рано. Ето това си помислих. Исках да го спася, да го предпазя. Но един спътник не може да спаси никого, нито да го предпази. Това може да направи само човек.

Тайгър спря. Той пусна часовника обратно в джоба на жилетката си. Мълчанието стана пронизително.

— И после? — прошепнах едвам. — Какво стана после? Какво направихте?

Тайгър се отправи към полицата с книги. Той се спря на метър от нея и заговори с гръб към мен, сякаш не аз, а наредените книги бяха негови слушатели.

— Всъщност, беше просто. — промълви той тихо. — една обикновена, човешка мисъл: какво би било, ако…?

Тайгър си пое въздух, видях как плешките му се разтварят.

— Какво би било, ако станех човек? Какво би се случило, ако времето се върнеше? Ако Ловел и аз получехме втори шанс? Какво би се случило?

Този път замълчахме и двамата. Стори ми се, че очаквах заедно с него невъзможния отговор.

Тайгър се обърна.

— Всички тези писатели — той посочи с ръка книгите на рафта — можеха да си направят живота по-лек, ако пишеха истории за пътуване във времето. Никакви хапчета. Никакви машини. Никакви скокове от покривите, никакви падания по майката земя нямаше да са нужни. — Той отпусна ръце и щракна с пръсти. — Просто се случи. Времето се върна назад и аз станах човек.

Той наведе глава и изглежда очакваше да види ефекта от думите си върху мен.

„Времето се върна назад“, мислех си. „Той се превърна в човек“, мислех си. „Времето се върна и той… Луциан… стана човек?“

Не. О, не. Това, че Тайгър ме мразеше и за какво ме мразеше, го бях разбрала. Но това, че сега искаше да ме забаламоса, беше прекалено. Този човек не беше в ред, а сега искаше да побърка и мен. Искаше да ми внуши, че този налудничав недовършен роман от Амброуз Ловел се базира на действителна случка. Беше подбудил дори секретарката да вземе участие в евтината му игра. И почти беше успял да ме накара да му вярвам. Но аз ще му покажа, че няма да се хвана на болните му брътвежи.

Погледнах го твърдо в очите.

— Щом наистина е толкова… просто, както твърдите — казах, — защо тогава не го прави всеки? С целия си респект към вас, но има много по-лоши, много по-страшни случаи на смърт от тази на Лове… от тази на вашия човек. Как беше, когато Емили кървеше в ръцете му? Как беше и със сина на Ловел, който трябваше да умре още съвсем малък? Защо техните спътници не се усъмниха. Защо не решиха да спасят своите хора?

Тайгър се усмихна състрадателно.

— На този въпрос има прост отговор: не го прави всеки. Или по-точно, не го прави почти никой от нас. Дори по простата причина, че ние, спътниците, дори не знаем, че въобще можем да изпитаме такива човешки чувства. В живота на Ловел имаше безброй случаи, които биха могли да събудят у мен желанието да го предпазя от съдбата му. Присъствах, когато баща му го беше го беше бил така, че беше изпаднал в безсъзнание. Бях и когато Ловел беше намерил своя брат, който, в страх от баща им, се беше хвърлил от прозореца. Бях с него и когато напусна дома си и се опитваше да преживява практически с нищо. Бях при него и когато пишеше, когато изграждаше своите истории като къщи, които понякога се срутваха, защото основите им не бяха достатъчно здрави, но той отново ги издигаше. Четях всяка негова дума, дори и тези, които задраскваше, за да създава други.

Тайгър се върна обратно при бюрото. Той подпря ръце върху облегалката на стола и ме погледна в очите.

— С две думи, споделях неговите радости и скърби. Но аз нямах чувствата, които изпитват хората. Аз не мислех, както мислят те. И никога не се усъмних и най-малко в призванието си. Бях около него невидим и безмълвен — и така трябваше. Но когато поиска да се самоубие, изведнъж се случи — чувствах като човек. И поисках да съм човек, за да мога да го спася.

Лицето на Тайгър се проясни.

— Не мога да говоря за други спътници. Говоря само за това, което ми даде тласък в тези няколко секунди. Въпреки че знаех цената, която трябва да се плати.

Усещането ми за триумф се стопи.

— Каква цена? — попитах беззвучно. — С какво трябваше да заплатите?

— С паметта си — отговори ми той. — Когато дойдох на себе си, бях един човек без минало, без дрехи, без линии на дланите. И усещах болка в гърдите си, която не можех да си обясня. Тя ме напускаше единствено когато бях в близост до един човек — Амброуз Ловел. Беше като невидима връзка.

Тайгър разтри дългите си добре поддържани пръсти. Забелязах, че полумесеците на ноктите му бяха добили синкав блясък, като че ли беше премръзнал.

— Ловел се появяваше в живота ми — продължи той — отново и отново. В началото си мислехме, че е съвпадение, но по някое време тази илюзия се разби. Където беше той, там бях и аз. Където бях аз, там беше и той. Заедно ни беше добре. Разделени се чувствахме зле. При нас… — Тайгър ми хвърли един страничен поглед — нямаше страст, и това донякъде правеше нещата по-лесни. И въпреки това ние не можехме един без друг. Не разбирахме това привличане. То се обясняваше само подсъзнателно.

Още преди да продължи, аз вече знаех какво има предвид.

Той каза:

— Във всички възможни и невъзможни ситуации Амброуз се явяваше в сънищата ми. Но това винаги бяха само фрагменти, откъслеци. Загадки от миналото и бъдещето. — Тайгър взе гравюрата, повъртя я в ръцете си, после я остави отново. — По едно време сънувах смъртта на Амброуз. Видях го да виси на корниза.

Нещо ме бодна в гърдите, сърцето ми се разтуптяваше все по-бързо. Едновременно мозъкът ми възпроизвеждаше картини. Всеки удар извикваше нова картина.

Туп — моят кошмар за смъртта ми. Туп — Луциан под прозореца ми. Туп — Луциан в магазина за осветителни тела, туп — Луциан на битака, туп — Луциан пред маяка на фалкенщайнския бряг. Туп — Луциан на маскения бал. Туп — Луциан в жилището, в Хамбург. Туп — целувката му, туп-туп-туп…

Стиснах здраво ръце и впих пръсти един в друг.

— Оттогава се заредиха удар след удар — продължи Тайгър. — Умря синът на Ловел. Малко след това и жена му. Бях сънувал тези събития, но не можехме да ги предотвратим. Те се превръщаха в реалност, някои с малки промени, но се случваха. Амброуз, който междувременно беше започнал много да пие и да се бори с първите помисли за самоубийство, ме заклеваше да остана твърд, докато открихме кой бях аз. До този момент все още не бях го разбрал. Не го разбрах и когато след седмици прочетох във вестника, че издателят му се отказал от него. Междувременно Амброуз се беше барикадирал в стаята си. Той ме пусна един-единствен път при себе си. Беше пиян, почти до несвяст. Нарече ме своята смърт, своя последен посетител, но и ми обясни, че нямал нужда от мен и че без мен щял да се оправи. След това грубо ме изхвърли.

Тайгър се отдалечи от стола. Сега изглеждаше много стар, сякаш някой беше свалил маска от лицето му.

— Успях да намеря помощ, — каза той. — Разбрах кой съм и че съм единственият, който би могъл да спаси Ловел. Втурнах се обратно към стаята му. Но стигнах твърде късно.

Тайгър отново извади златния си часовник от джоба на жилетката. Този път го отвори и лявото му око запримига много силно.

— На 17 октомври 1928 година в 23:45 разбих вратата на Ловеловата стая. Бях закъснял само с минута. Ловел беше мъртъв. Часовникът му лежеше на пода. Беше спрял.

Тайгър ми подаде часовника. Стрелките му сочеха 23:44.

— На бюрото му лежеше недовършеният роман. Не се беше стигнало до истински край нито за Амброуз, нито за мен.

Седях на стола си, без да помръдна. Имах усещането, че никога вече няма да мога да го направя.

Тайгър затвори часовника и отново седна на бюрото си.

— Е, да приключваме вече с този кратък частен урок — каза той. Лицето му отново беше опънато, изглеждаше както винаги и емоциите бяха изчезнали в гласа му. — Връзката беше прекъсната. Знаех кой съм, знаех също, че се бях провалил. Моят човек беше мъртъв, а аз живеех. Разбрах, че отсега нататък никога няма да остарея и никога няма да умра. Аз…

— Стоп! — изкрещях. — Стоп. Как разбрахте това?

— От една страна, защото опитах да се самоубия — отвърна ми сухо той. — От друга, намери се някой, който ми го изясни. За щастие или нещастие, не бях единственият спътник на този свят, който се беше провалил. Когато някой нов член постъпи в клуба — Тайгър се засмя горчиво, — старите правят всичко възможно да му помогнат да преодолее най-страшната болка. — Той махна с ръка, сякаш искаше да отпъди муха. — Не можех да се примиря със загубата, но се научих да живея с нея. И забогатях. Някои сънища носят и нещо хубаво. Борсата е чудесно откритие, когато разполагаш с определена предварителна информация, не е ли така? Фирмата ми Етериал фопде наистина е много успешна.

Втренчих се в Тайгър, но той отбягна погледа ми.

— Не — изграчих.

— Да — Тайгър кимна. — Безкористният хазаин на Луциан в Хамбург бях аз.

— Къде? — изкрещях аз. — Къде? — фучах. — Къде е Луциан? Къде е той? Къде е той сега?

Тайгър ме гледаше в очите. Лицето и поведението му бяха спокойни, но зад това спокойствие нещо се беше срутило, нещо, което изглежда го беше крепяло досега. Тайгър, тази самодоволна лисица, за секунди се беше превърнал в пребито куче. В очите му се четеше ясно и несъмнено някаква гузна съвест. Чувстваше се виновен.

— Не знам къде е Луциан — каза тихо. — Не съм го виждал от заминаването ти за Лос Анджелис.

Стана и се запъти към вратата. Когато мина покрай мен, спря. За частица от секундата той сложи ръка върху рамото ми. Беше жест на безпомощност.

Освободих се от ръката му. Докосването изгаряше кожата ми и усещах как в мен се надига дива ярост. Чувствах се като диво животно, което е било затворено твърде дълго и вратата на клетката внезапно се е отворила. Накъде? Накъде трябваше да вървя сега? Какво трябваше да правя?

— Обърни се към Фей — каза Тайгър, сякаш бях задала въпросите си на глас. — Обърни се към бавачката на сестра си.

След минута той беше вече изчезнал.