Изабел Абеди
Луциан (25)

Двайсет и пет

Учителката ни по плуване мисис Стратън имаше къса почти до бяло руса коса, грубо лице и широки рамене. Кожата й беше загрубяла, ощавена от слънцето.

Откритият басейн, който се намираше в задната част на училищния двор, беше почти толкова голям, колкото и халето на Алстер. Плочките в тюркоазен цвят правеха водата още по-ярка и ослепителна, на дъното се виждаха тъмносините Т-образни маркировки на коридорите, а окосената трева, която обграждаше басейна, имаше великолепен, светлозелен цвят.

Докато съученичките ми ме оглеждаха любопитно, учителката само кратко ме поздрави и после ни раздели в четири групи по пет, като ни каза да се подредим в редица на ръба на басейна. Бях в първата група, водата беше съвсем спокойна, гладка като огледало, тя се простираше пред мен и ме очакваше.

Нощта ми беше отвратителна. Когато за последен път погледнах часовника, беше малко след три и половина и когато най-накрая заспах, моментално ме нападна моят кошмар.

Сутринта Мишел беше станала и сервирала закуска за мен и Вал. Не можах да преглътна нито залък. Вал си ядеше корнфлейкса върху коленете на Мишел. Тя имаше мляко около устата и се гушеше като коте в майка си. Босите й крачета бяха върху плота на масата. Мишел я щипна по големия пръст и ми предложи с приветлива усмивка да ме остави в училище. Гимназията ми беше по пътя към началното училище на Вал. По радиото в колата бодър говорител съобщаваше, че денят ще е хубав и слънчев. Градушка или леден дъжд щяха да съответстват повече на настроението ми; най-малкото щяха да подхождат на краката ми, които изведнъж изстинаха. Питах се как вчера съм могла да бъда така изпълнена с упование и надежда.

Но сега бях тук и студеният натиск върху слепоочията ми, който усетих, когато се гмурнах под водата, накара света над мен да изчезне за няколко секунди и ми подейства добре. Щеше да бъде хубаво никога вече да не изплувам, но тялото ми работеше като отделено от мен и ме връщаше на повърхността.

Все още хубавият слънчев ден се криеше зад завеса от мараня, но за плуването беше тъкмо каквото трябва. Студената вода ме караше да усещам, че още съществувам, почти я чувах как ми шепнеше: у дома, у дома, тук, при мен си у дома…

Гласът на мисис Стратън ме уплаши. С малко думи тя излайваше наставленията си за загрявката: две обиколки бруст, после по гръб, после делфин, после кроул. Бяха правила, които владеех и които тялото ми по странен начин беше запаметило.

След нас редица след редица се гмуркаха останалите. Съученичките ми бяха в доста добра форма и невероятно амбициозни. Всяка от тях щеше да надмине с мили моите предишни съотборнички в Германия. Всичко тук ставаше на принципа на състезанието и точно това много ми харесваше.

Докато спокойната допреди малко вода се превръщаше в клокочеща, развълнувана маса, аз се борех с мислите си. С всяко движение ги оттласквах от себе си като водораслите по водната повърхност, лигави и гадни, които се опитват да ме хванат и да се увият около мен. Загребване, оттласкване, загребване, оттласкване, поемане на въздух, издишване, загребване, оттласкване.

Сега плувах, за да си възвърна част от старата Ребека, исках отново да бъда своето Аз — на всяка цена и с всички сили.

Борех се срещу мислите си за Луциан.

Междувременно се разделихме на нови групи и всяка група се концентрираше върху някоя дисциплина. Бях с кроулистките, бяхме по шест и тренирахме спринтови разстояния, първо петдесет метра, после сто, после сто и петдесет метра кроул. Напредвах, с разтворени широко ръце загребвах водата и на последното разстояние излязох втора. Когато с последни сили се качих на бордюра на басейна, бях така изтощена, че се почувствах истински добре.

Когато влязох със съученичките си под душа, се опитах вътрешно да се подготвя за следващите часове.

— Откъде идваш? — попита ме едно момиче с дълга червеникаворуса коса, която за мой ужас се представи като „Сюзън-но-приятелите-ме-наричат-Сузи“. От Източния бряг ли си?

Поколебах се за момент дали да не излъжа, но после смънках, че съм от Германия. Така или иначе, щеше да се разбере.

— О, божичко, от Германия ли? — Сузи Сюзън ме гледаше със светлозелени котешки очи. Хубавичкото й тясно лице и тренираното й тяло бяха обсипани с множество лунички. — Какво те довя в Лос Анджелис?

— Баща ми живее тук — отвърнах кратко.

— Той американец ли е?

Аз кимнах, изтрих се с пешкира, който миришеше на парфюма на Мишел, и тръгнах към шкафчето в съблекалнята, следвана плътно от Сузи, която изглежда ме смяташе за свое лично завоевание. Останалите съученички бяха останали назад, но ми беше кристално ясно, че съм станала център на внимание.

Надянах си тениската през глава и с мъка обух дънките на още влажните си крака. Бях измъкнала от гардероба най-ненатрапващите се дрехи, за да изглеждам колкото е възможно по-незабележима.

— Моят баща е ирландец — каза Сузи, която също като мен носеше тениска и джинси. Нейната фланелка обаче беше по-тясна. Беше опъната върху еднакво големите и гърди и имаше надпис на ученическия отбор. — Но е израснал тук — продължи тя. — Ние още не сме ходили в Ирландия. А ти? Харесва ли ти Лос Анджелис?

— Да — отговорих, натъртвайки колкото е възможно на думата. И ожесточено добавих: — Обичам го.

— Кажи нещо на немски.

Сузи наклони глава и ме загледа с такова любопитство, сякаш бях джубокс, в който беше пуснала монета и беше натиснала случайно, без да избира.

— Аз мразя майка си — казах.

Сузи се изкиска.

— Звучи смешно. Какво значи? Какво значи „майка“?

Силен звън ми спести отговора.

— Сега имам керамика — каза Сузи. — А ти?

— Също.

Съжалих, че не записах курса по рисуване. Може би можех да се прехвърля. Но тогава пък друго момиче щеше да ми задава същите въпроси.

Сузи натика мокрите си неща в сака и взе ученическата си чанта.

— Супер! Ела, ще ти покажа къде сме. Каква музика обичаш? И изобщо каква музика слушате в Германия? Можеш ли да изпееш нещо? Имам предвид нещо немско? Ще ми изпееш ли?

Тя изпляска с ръце като малко дете и ми се усмихна в очакване. Би ми се харесала, бих могла да я хвана за ръка и да отидем на керамика, а по-късно и на обяд в почивката. Бих могла и да я попитам дали ще ме запознае с приятелите си или дали би ме завела на парти. Бих могла да й изпея „Дойдох, за да остана“ от „Ние сме герои“ или „Решението“ от Анет Луизан, или да й разкажа за немската си най-близка приятелка Сузи. Бих могла да й кажа също, че с нея по всяка вероятност щяха да се разбират.

Бих. Ако. Бях. Тук. Доброволно.

Вместо това обаче, аз сама си се бях натресла тук, за да избегна по-големия ад, луксозния затвор в Пасифик Палисейдс.

Така че няма заради това да стигам дотам, че да се напъвам и да се правя, сякаш съм съвсем нормална нова ученичка от Германия през един съвсем нормален първи учебен ден в чужда страна.

И така, отговорих на Сузи, че не мога да пея, но че следващия път ще си донеса iPod-а, с което отново пожънах едно „фантастично“. Тя ме хвана под ръка и ме ескортира през училищния двор до една от многобройните сгради.

Следващите часове бяха самият ад. По керамика трябваше да дадем свобода на фантазията си, което аз, разбира се, не направих, а прекарах времето си, опитвайки се упорито да оформя възможно най-реалистична и тотално тривиална ваза за цветя. Сузи ми говореше непрекъснато, задаваше ми въпроси, на които май и отговарях, но без да се натоварвам, защото бях превключила на автопилот и се концентрирах върху глината между пръстите си.

В часа по математика, който се провеждаше отново в друго помещение, ни дадоха да правим тест и за мое съжаление бях готова трийсет минути преди края на часа.

По програма следваше час по история на Америка. Сузи съжаляваше, че днес няма да присъства, тъй като имаше съвещание с говорителите на класовете. Затова пък ми показа учебната стая, която се намираше в другия край на училището. С тичане се стигаше за около пет минути.

Учителят, мършав човек с разрошени къдри, беше упорито игнориран от класа. Седнах в последната редица, до един тип с пънк прическа, който за пръв път през този ден успя да ме накара да се поусмихна. Върху раздърпаната му фланелка без ръкав, пишеше: „Само не ме заговаряй“. Темата на урока беше американската война за независимост. И докато съучениците ми бяха изпаднали в състояние на дълбока кома, аз с всички сили опитвах да се концентрирам върху пискливия глас на учителя, който изпадна в еуфория от проявения от мен интерес.

През обедната почивка Сузи отново ме намери и ме помъкна да ме представя на приятелките си. Заваляха въпроси:

— Кажи нещо на немски!

— Как така си се преместила тук?

— Харесва ли ти Лос Анджелис?

— Кои са ти любимите групи?

— Наистина ли на шестнайсет можете вече да пиете алкохол?

— Пушиш ли?

— Имате ли клубове? А диско?

— Имаш ли си приятел?

— Ще донесеш ли утре няколко снимки от Германия?

Не, мислех си. Защото от утре няма да идвам повече. Свалям знамето. Ще свърши последният час и после: Гуд бай, Пали хай.

Последния час имахме английски. Провеждаше се в светло спретнато помещение. Стените бяха прясно боядисани, а дървените маси блестяха, сякаш бяха купени току-що.

Сузи ме придърпа до себе си на мястото при прозореца и ми забърбори за концерта на Мандо Диао, който щял да се състои в боулинга на Холивуд, и за възможността да докопа още един билет за мен, когато откъм катедрата се разнесе тихо покашляне. Объркано шушукане, после в класната стая настъпи тишина.

Сякаш някой с дистанционно управление беше намалил музикалната уредба. Сузи спря по средата на изречението и както и всички останали, отправи поглед към катедрата, към която насочих поглед и аз. Дъхът ми секна.

— Какво значи това? — прошепна объркана Сузи. — Кой е този?

Можех да й отговоря на този въпрос. Ако бях в състояние да говоря.

Високият мъж в сивия ленен костюм, който сложи върху катедрата чаша димящ чай, беше Мортън Тайгър.