Изабел Абеди
Луциан (30)

Трийсет

Когато бях на възрастта на Вал, опитах веднъж да потопя едно топче за тенис на маса във водата. Първоначално учудена, после все по-ядосана го натисках, само за да установя, че малкото топче отново и отново с голяма бързина се връща на повърхността. Тогава Врабеца ми обясни, че това се дължи на обработката и теглото на материала, но аз така и не разбрах какво точно имаше предвид.

Когато се качих в Бентлито на Фей и потеглихме по крайбрежната магистрала за Венис, тази картина изведнъж изплува в съзнанието ми. Аз бях тенджерата с вода, а изскачащите на повърхността топчета бяха въпросите ми към Фей.

„Откъде познаваш Тайгър? Какво знаеш за мен? Каква е твоята история? Ти също ли си съпътстваща, която се е провалила? Кой е бил твоят човек? На колко си години?“

Единственият въпрос, който остана да тежи като воденичен камък, беше този за Луциан. Сякаш чувствах, че на този въпрос няма да получа отговор. И исках да се предпазя от това.

Фей не живееше във Венис бийч, а при каналите, за които ми разказа във вторник. Когато тръгнах след нея по малкото боядисано в бяло мостче, чиито талпи скърцаха под краката ни, осъзнах колко много тази местност й подхождаше. В нея имаше нещо откъснато от света, нещо идилично, също като самата Фей. Малките къщички бяха обраснали с бръшлян, навсякъде цъфтяха цветя. Градините се гушеха плътно до водата и на брега се поклащаха няколко лодки. Повърхността на водата беше набраздена като голямо сбърчено чело. Въздухът беше омайващ и малко тежък, въпреки че беше хладно.

В светлосивата къщичка с остър покрив, в която влязохме, изглежда не живееше никой друг, освен Фей. Помещението с високи тавани и дървени греди обединяваше кухня, хол и спалня в едно. Обиколих с бегъл поглед старите мебели, малката камина, разхвърляното легло и пръснатите дрехи. Вниманието ми привлякоха картините. Стените бяха изпълнени с тях. Бълващи огън дракони, многоглави змии, огромни костенурки, яхнати от джуджета, еднорози, русалки, гоблини, гномове, хилещи се коболди. И феи. Много феи. Всички с лицето на Фей.

— Фин можеше да рисува още преди да започне да говори и да ходи — каза Фей.

Тя си наля чаша вода от чешмата, изпи я на малки глътки като жадна птичка и облиза устни с език.

Веднага ми стана ясно за кого говореше.

— Фин е бил твоят човек — пророних тихо.

Фей кимна. Свали си сандалите и седна върху една възглавница на земята. Беше единствената, върху която нямаше захвърлени дрехи. Не ми предложи място за сядане и след като постоях няколко секунди нерешително, махнах дрехите от друга възглавница и седнах до нея.

— Още тригодишен Фин нарисува първите си приказни животни — каза Фей. — Първо започна да рисува дракони, после еднооки великани, по-късно русалки, феи и елфи. Нямам представа, откъде идваха тези фантастични видения. В къщата нямаше книги. Всички тези същества се раждаха в главата на Фин. Родихме се в Когшал, малко английско градче в близост на Ипсуич, и живеехме в дървена колиба в края на града. Там щяхме може би и да умрем. Искаш ли? — тя ми поднесе чаша вода.

Поклатих глава, стресната от този съвсем страничен въпрос.

— Не беше валяло от седмици. Въздухът беше толкова прашен, че Фин започваше да кашля, щом излезеше от вкъщи. В нощта на неговата смърт беше толкова горещо, че Фин легна да спи върху каменния под на колибата. Майка му не беше вкъщи, тя работеше в предачницата наблизо. Когато…

— Почакай — прекъснах я аз. — През коя година Фин, имам предвид вие… се родихте?

Постоянно трябваше да осъзнавам, че това, което щях да чуя, не е приказка, а истинска история. И отговорът на Фей го потвърди.

— 1806? — Фей сбърчи чело. — Или 1807? — тя поклати глава. — Никак не мога да помня числа — каза малко нетърпеливо. — Но сигурно е, че през тази нощ избухна пожар. Къщата беше мъничка и дървото пламна като кибрит. По всяка вероятност Фин не се беше дори събудил. Беше се задушил в съня си от отровния дим.

Фей стана. Тя тръгна покрай стената с рисунките. Двеста и две, помислих. Или двеста и три. Момичето, което изглеждаше по-младо и от мен, беше на над двеста години и със сто години по-възрастно от Тайгър, който би могъл да бъде неин баща. Фей спря пред един дракон, от чиито издути ноздри излизаше огнен дим.

— Тази картина Фин нарисува вечерта, преди да си легне — каза тя и се обърна към мен.

Слънцето беше залязло и в къщичката ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Червените коси на Фей сякаш се съпротивляваха на тъмнината, те светеха, а сивите й очи заблестяха.

— В мен се появи желание да рисувам — заговори тя. — Не ставаше дума за Фин. Това, което ме накара да се усъмня в смъртта ни, беше една потребност, която внезапно почувствах у себе си. Поисках да разбера как се чувства човек, когато от точици, линии и щрихи се получават прекрасни творения. Исках да разбера какво е, когато ти сам ги създаваш.

Лицето на Фей пламтеше и тя отново ми напомни Врабеца. Врабеца беше човек, тя беше към четиридесетте, живееше един нормален човешки живот и нейният вид изкуство не можеше да бъде сравнен с това на Фей или Фин. Но и тя по свой начин беше сякаш откъсната от действителността, както Фей, и може би по-добре от мен щеше да разбере желанието й да бъде човек.

— Какво ли ще е, ако стана човек и се опитам да рисувам? — продължи Фей. — И колкото повече Фин се мъчеше да поема въздух в съня си, толкова по-силно тази идея напираше у мен.

Фей погали картината с дракона.

— Когато дойдох на себе си, се видях гола. Лежах в една гора. Бях сама. Не знаех коя съм, не знаех как съм се озовала на това място. Не си спомнях нито за майка си, нито за баща си. Не чувствах страх, не бях ранена. Единственото, което ме обезпокои, беше едно леко убождане в мен.

Фей сложи ръка на гърдите си. Аз направих същото. Беше неволно движение. Болката отново се появи. Не толкова силна, както през последните седмици, но я усетих.

Сега в стаята беше толкова тъмно, че контурите се размазаха. Картини, мебели, Фей. Всичко беше неясно като в сън.

Фей отиде при камината в ъгъла на стаята. Тя натрупа една върху друга няколко цепеници, пъхна между тях разкъсана кутия от корнфлейкс и приближи запалена клечка кибрит. Малкото пламъче близна парченцата хартия и мирисът на дим изпълни въздуха. Фей се наведе, раздуха огъня и цепениците се разгоряха с пращене в камината. Фей седна на пода пред нея.

— Още същата нощ срещнах Фин — продължи тя. — Той ме намери в гората, беше сънувал лош сън и беше излязъл от къщичката. Когато го срещнах, се почувствах по-добре. Изглежда, че и той се почувства така. Майка му ме прие най-естествено и когато разбрахме, че никой не ме търси, останах при тях. Тя ме нарече Фей и каза, че съм добрата фея на дома.

— Но как разбрахте? — попитах аз. — Как се сетихте коя си ти всъщност? И на теб ли също… — затърсих думите, които употреби Тайгър — някой ти обясни?

Фей поклати глава.

— Ние сами разбрахме. Липсата на линии по ръцете ми, моите необикновени способности, сънищата ми за Фин, които се превръщаха в реалност или вече бяха се случили, макар и малко променени. Така в един момент ние разбрахме какво означаваше всичко това. За нас стана като някаква игра, като приключение, в което изобщо не се съмнявахме. Фин също сънуваше отново и отново нощта, в която пожарът обхваща къщата, и когато в съня си започнал борбата със смъртта, той ме видял.

Гореща вълна премина през гърдите ми.

— И как… си изглеждала тогава? — прошепнах. — Когато си била спътница на Фин?

Фей повдигна неопределено рамене.

— Фин не можеше да ме опише. Той опита няколко пъти да ме нарисува, както ме е възприемал, но не му се удаде. Нямах нито лице, нито тяло, нито ръце, нито… крила.

Фей се разсмя, не цинично, както Тайгър в приемния си час, а по-скоро весело.

— Веднъж Фин каза, че може би съм нещо като мъгла или като бледа сянка, — продължи тя. — Но и това сякаш не било съвсем така. Казваше, че просто знаел, че присъствам покрай него. В съня си дори разговарял с мен. Той…

— Не — извиках аз. — Чакай!

Притиснах с ръце устата си. Затворих очи. Но не бяха кадрите от моя кошмар, които сега се появиха в съзнанието ми. Бяха картините от болницата след падането ми от люлката. До днес тази случка ми беше известна само от разказите. Но сега внезапно самата аз се видях в носилката. Видях лекарите, приведени над мен, видях трескаво сновящите из болничната стая, апаратите, инструментите, маркучите. Но всичко това не ме интересуваше. Привлече ме именно това, което човекът на Фей беше видял в съня си. Съществото, което изведнъж разбрах, че беше… край мен. Както Фин беше разказал за Фей. Това, което възприемах, не можех да го опиша — но то съществуваше и аз го бях извикала.

От пукащите дърва в камината се отдели искра, издигна се безшумно във въздуха и угасна. Видях Луциан и себе си да седим край огъня на фалкенщайнския бряг и камъкът ми натежа още повече. Дишането ми стана повърхностно и учестено.

— Може би е по-добре да спра? — попита Фей.

Изведнъж стана несигурна.

— Не — отроних. — Продължавай!

Фей остави празната чаша в скута си.

— Аз също постоянно сънувах смъртта на Фин — каза тя. — Всъщност не можехме да направим друго, освен да стоим будни нощем и да спим през деня. Когато настъпиха горещите дни, ние знаехме, че ще се случи, и когато пожарът избухна, избягахме от къщата и видяхме как пламъците я поглъщат.

Струпаните в камината дърва горяха буйно и из помещението бавно и несигурно затанцуваха сенки.

— Но в такъв случай… — опитах се да разбера какво означаваше това. — В такъв случай ти си успяла. Не си загубила своя човек, а си го спасила.

Фей уви червената си коса около врата, сякаш беше шал или въже. Тя кимна.

— Спасих Фин и ето че можех да стана отново негова спътница. Щеше да бъде съвсем просто. — Тя ме погледна. — За да го направя, беше достатъчна една обикновена мисъл. Но трябваше да го поискаме и двамата.

Фей съзерцаваше крайчетата на косите си. После потрепна с тесните си раменца.

— Ние не го направихме. Фин не искаше да ме остави да си тръгна и аз исках същото. Харесваше ми да съм човек. Обичах Фин като брат, ние бяхме неразделни. Винаги бяхме заедно и споделяхме една и съща страст. Междувременно бях разбрала как се чувства човек, когато рисува. — Фей се усмихна. — Аз не рисувах вълшебни същества, не рисувах дракони, чудовища или елфи — каза тя, — рисувах хора. Това бяха съществата, които най-много ме привличаха.

Наблюдавах Фей, която беше пуснала косата си. Тя падаше върху старомодната й дреха и блестеше в светлината на пламъците като втори огън.

После си спомних отново за подаръка от Вал — портрета със сенките, и после за моя портрет, който Фей беше нарисувала на плажа. Неволно започнах да търся по стените на стаята й други нейни произведения.

— Окачвам само картини на Фин — обясни Фей, която изглежда разбра какво мисля. — С тях поне една част от него остава при мен. Да завърша някоя от моите картини не е кой знае какво. Повече ме интересува самото рисуване. Това, което можеш да откриеш в лицето, поведението или същността на човека, докато го рисуваш. И това, което можеш да добавиш — Фей отново се усмихна, — както при Амброуз, Емили и твоя прадядо.

Поех си въздух.

— Литографията си я нарисувала ти? Но как… кога…?

Опитах се да намеря нещо общо между литографията и портретите, които Фей беше нарисувала на мен и Вал, но по стил те бяха коренно различни. Портретът на Вал беше нарисуван с въглен, с меки, преливащи щрихи. Литографията, която бях намерила върху бюрото на татко, беше нарисувана с много по-отсечени, строги линии и по-точна. Всяко движение по лицето, всяка най-малка бръчица беше пресъздадена детайлно.

— Връщам се отново към литографията — започна Фей. — Ние с Фин бяхме прекарали вече десет щастливи години. Все по рядко си поставяхме въпроса, дали може би нямаше да е по-добре, ако аз бях станала отново негова спътница. И по едно време изобщо престанахме да говорим за това. Само се стараехме просто да останем заедно.

Фей сложи още две цепеници в огъня. Тя разрови жарта с машата, докато огънят отново се разгоря и запращя. В стаята беше станало топло, дори горещо. Бузите ми пламтяха и аз обърнах лице към прозореца, през който влизаше хладен въздух.

— Фин умря от грип, когато бяхме на деветнайсет — каза Фей. — Бяхме подценили температурата и после изведнъж всичко се разви много бързо. По това време майка му вече страдаше от остър ревматизъм, така че помоли мен да извикам лекар. Разкъсвах се между две възможности: да остана при Фин и отново да се превърна в негова спътница, за да не умре сам, или да доведа лекаря, за да го спаси. Фин беше този, който реши. Той поиска да извикам лекар. Когато се върнах, беше вече късно. Той беше мъртъв.

Фей се вглеждаше в мен, сякаш се грижеше повече за моето спокойствие, отколкото за своето. Навън беше вече тъмно като в рог. Аз стоях на тъмно, докато тя беше осветена от огъня като от сценични прожектори.

Впих ръце една в друга.

— После? — изшептях.

— Следващите няколко години бяха за мен ад — продължи Фей. — Напуснах майката на Фин, бродех насам-натам из околността, крадях, за да оцелея. Накрая попаднах на други като мен. Те бяха преживели същото и можаха да ми обяснят защо опитите ми за самоубийство са излишни. Бях скачала от покрива на една църква. Бях пробождала гърдите си с нож, бях погълнала отрова. Нищо не помогна. И узнах, че няма да умра никога, нито пък ще остарея.

Лицето й стана сериозно.

— Нашият живот е свързан с този на човека, с когото сме се родили — продължи тя. — Ако в смъртния му час сме при него като спътници, ние си отиваме с него, или, казано по-точно, той си отива с нас. Но ако човекът ни умре сам, ние оставаме. В този момент преставаме и да стареем. Оставаме завинаги на възрастта, на която е бил нашият човек, когато е умрял. Връзката между нас се прекъсва.

Фей отново сложи ръка на гърдите си.

— Това вътрешно усещане, което бях изпитвала в малкото моменти, когато с Фин бяхме разделени, не се появи повече след смъртта му. Вместо това тук остана нещо като дупка.

Фей се изправи. Отиде при чешмата, напълни своята чаша и извади втора от бюфета. Този път протегнах ръка, когато се върна при мен. Чувствах гърлото си пресъхнало.

— Точно седемдесет и пет години по-късно се преместих в Лондон — продължи разказа си Фей. — Беше ми станало навик да излизам със статива на улицата, за да търся обекти за картините си. Тъкмо рисувах една продавачка на риба, когато към мен се приближи мъж и ме попита дали приемам поръчки.

— Моят прадядо? — попитах.

Фей поклати отрицателно глава.

— Беше издателят на Амброуз. Той беше се сприятелил с Амброуз и много искаше да му нарисувам портрет, заедно с твоя прадядо, който в началото на неговата кариера го беше поощрявал много.

Спомних си за това, което разказа Тайгър. Той е бил там, помислих си и още не можех да го приема.

— Съгласих се — продължи Фей. — Бяха ми нужни цели два дена за този портрет. Двамата позираха в градинската беседка на прадядо ти. По желание на Рийд там беше и неговата годеница. Аз веднага разбрах за връзката между Амброуз и Емили.

Този път в усмивката на Фей се появи нещо лукаво.

— Пръстите им всъщност не бяха преплетени — каза тя. — Но беше ясно на кого принадлежи сърцето на Емили. Явни бяха и чувствата, които разкъсваха жестоко Амброуз. Той обичаше годеницата на своя приятел и покровител. И така, аз вмъкнах този мъничък детайл в картината. Дори не зная дали прадядо ти го беше забелязал. Във всеки случай той стана причината Амброуз и Емили да му разкрият истината.

Фей отпи глътка вода.

— Шест-седем години след това срещнах Амброуз на улицата. Беше чиста случайност. Изглеждаше ужасно и аз веднага забелязах, че той вече няма спътник. Тръгнах да търся и скоро след това намерих Мортън. Обясних му, но беше вече късно. Амброуз умря сам, а Мортън остана.

Минаха няколко секунди, докато осъзная, че споменавайки името Мортън, Фей имаше предвид моя учител по английски, когото познаваше почти от сто години.

— Мортън се върна при мен, след като го беше открил — продължи тя. — В началото се грижех за него, но после пътищата ни се разделиха. Мортън се превърна в странник, не го свърташе дълго на едно място. С мен беше почти същото. След като бях странствала почти из целия свят, се установих тук. С Мортън обаче винаги бяхме във връзка.

Фей се спря. Зад гърба й огънят пламтеше. Останалата стая тънеше в дълбок мрак.

— Когато ти пристигна тук през ноември, той ми се обади и ми разказа, че си негова ученичка. — В гласа на Фей се прокрадна лек смях. — Една специална ученичка, както той се изрази. Разказа ми, че си правнучка на Уилям и че един ден… си дошла сама в училище.

Веднага разбрах какво имаше предвид Фей.

— Той го е забелязал — прошепнах.

Сега и това доби смисъл. Постоянните погледи на Тайгър след онази нощ през октомври, когато започна всичко, неговите загадъчни забележки, изборът на лекциите, които стесняваха кръга около моята тема. Откъсът от книгата на Сартр за втория шанс, последвалият разказ на Ловел и домашната работа, която Тайгър ни беше възложил малко преди моето отпътуване: спорният диалог върху изречението „Винаги се умира твърде рано“. Когато сега си помислих за това, изстинах от ужас.

— Да — потвърди Фей, — той е разбрал какво ти липсва или по-точно — кой ти липсва. После целенасочено започна да търси. След което намери Луциан и го взе при себе си. — Фей замълча. Челото и се смръщи и погледът и изведнъж стана ядовит. — Мортън знаеше, че е негова задача да помогне на теб и Луциан. Но същевременно той изведнъж видя и възможност да си отмъсти — Фей поклати глава. — Никога няма да мога да разбера това — каза тя. — Дори и да живея безкрайно, което навярно ще е така, никога няма да разбера защо вината се унаследява, защо продължава да живее в поколенията, които не са виновни за нищо.

Тя прогони тази мисъл като противно насекомо и отново се върна на Тайгър.

— И така да се каже той направи възможно най-малкото, защото му беше по-лесно да се погрижи за Луциан, отколкото за теб. Осигури му квартира и така Луциан получи възможност да започне някакъв живот и да е близо до теб. Но Мортън не му обясни нищо. Неговата жажда за мъст го караше да продължи да отлага и когато Луциан изчезна, беше вече твърде късно.

Опитвах се да дишам, но това ми се удаваше с мъка. Беше отговорено на всичките ми въпроси. С изключение на последния.

Затворих очи.

— Ти също не знаеш къде е Луциан, нали?

Когато Фей не отговори, аз отново бавно отворих очи. За първи път в очите на Фей се четеше дълбоко съчувствие. Изражението на бледото й лице съвсем омекна. Болезнено беше да я гледаш такава. Внезапно всичко ме заболя.

— Не — отговори Фей. — Нито Мортън, нито аз знаем къде е той. Това беше една от причините, поради които тогава на плажа не ти разказах всичко. Ти беше толкова съсипана и ме хвана страх, че няма да го понесеш.

Една от причините?

— Това не е истина, нали?

Гласът ми беше заглъхнал. Как е могла да ме гледа така съсипана и да не направи нищо? Та нали тъкмо това неведение ме подлудяваше.

— Съжалявам — каза тя простичко. И го мислеше, но разбрах, че приятелството й с Мортън Тайгър беше много по-дълбоко, отколкото някога бих могла да си го представя.

Тя погледна надолу към ръцете си и събра длани.

— След като Луциан изчезна, Мортън разбра колко ужасно беше постъпил. — подхвана отново Фей. — Оттогава съвестта го гризе. Той започна трескаво да търси Луциан, но не го намери. И ме помоли да внимавам за теб, докато се натъкне на някаква следа. И така, аз кандидатствах за бавачка на Вал при родителите ти.

Лицето й омекна отново.

— Аз си я обичам много. Изобщо не ми беше трудно да се грижа за нея. А едновременно с това бях и в близост до теб.

— Освен в клиниката — казах аз.

Фей поклати глава.

— Ти не ме усети, но аз бях там. Разбрах, че си по-добре. — Фей ме погледна изучаващо. — Ти знаеш на какво се дължеше това, нали?

Сбърчих чело.

— Да — отговорих. — Не — замълчах объркана. — Те ми дадоха нещо и оттогава се почувствах по-добре.

Фей се разсмя и тръсна глава.

— В нощта, когато тръгнах да извикам лекар за Фин — смени внезапно темата тя, — трябваше да измина доста голямо разстояние. Взех коня и започнах да го пришпорвам като луда в нощта, за да мога да се върна колкото е възможно по-бързо. С всяка миля, която ме отдалечаваше от Фин, бодежът в гърдите ми се усилваше. Но тогава разстоянието беше съвсем малко в сравнение с това, което разделяше вас. Ти беше загубила почва под краката си, Ребека. За няколко часа се беше отдалечила на хиляди мили от Луциан.

В очите на Фей прочетох истински ужас.

— Дори не мога да си представя през какъв ад си преминала — меко каза тя. — Но знам едно. Това, което те спаси от болките, не бяха лекарствата.

Усетих как по гърба ми полазиха тръпки. Те се превърнаха в треперене, което първо обхвана раменете ми, после тила ми и накрая цялата ми глава.

— Смяташ, че… той е тук? — прошепнах аз.

Фей кимна.

— Няма никакво съмнение — отговори. — Луциан трябва да е тук, някъде близо до теб. Само така може да се обясни изчезването на болката в гърдите ти. Затова и Мортън е пристигнал тук. Искаше да ти го каже. Може би това е и единственият шанс за него да поправи грешката си.

Поклатих глава. Шансовете на Тайгър бяха последното, което ме интересуваше в този момент. Всичко ми беше безразлично, освен едно.

И все пак.

— Той не може да е тук — казах безпомощно и се опитвах да се придържам към действителността или към тази действителност, която познавах от седемнайсет години. — Луциан няма паспорт — запелтечих аз. — Той няма линии на ръцете, няма пръстови отпечатъци. Как би могъл…

Фей пропъди моите съмнения само с едно-единствено махване на ръка.

— И защо… — мозъкът ми упорито отпъждаше всякакви проблясъци на надежда. — Защо Луциан ще ме следва, след като сам той се беше погрижил да бъда заточена? Той нямаше никого, който да му обясни.

Сега се сетих за Тайгър, за това, как през всички тези месеци си беше мълчал, и яростта кипна в мен. Да върви по дяволите с неговия скапан шанс.

— Ребека, моля те, изслушай ме! — Фей ме гледаше настойчиво. — Това, което си чувствала ти, го е чувствал и Луциан. Разбираш ли? Дори само тези ужасни болки биха били достатъчен повод той да те последва. Но не тази беше причината. — Фей си пое въздух. — Когато станах човек, аз и Фин се обичахме като брат и сестра. Амброуз и Мортън се обичаха като най-добри приятели. Но любовта между Луциан и теб е по-дълбока, затова и вашият копнеж един за друг също е по-силен. Права ли съм?

Нямах сили дори да кимна. Мозъкът ми отказа и изведнъж в гърдите ми се появи споменът за тези ужасяващи болки, които още не бяха съвсем утихнали. „Копнеж“ е странна дума, но толкова точна в случая. Като всяка друга зависимост и копнежът може да бъде овладян с воля, но никога не може да бъде излекуван.

Не можех да опиша колко много ми липсваше Луциан.

Вгледах се безпомощно в бледото нежно лице на Фей.

— Отсега нататък всичко е в твоите ръце, Ребека — прошепна тя. — Ти можеш да намериш Луциан. Ти трябва само да го искаш, защото това… е вашият последен шанс.