Изабел Абеди
Луциан (16)

Шестнайсет

Луциан живееше в Холцдам, съвсем близо до бара. Беше красива стара постройка и не се различаваше особено от сградата в Елмсбютел, където се намираше кабинетът на Яне.

— Добре ли си? — попита ме той, докато ми държеше вратата да вляза.

Кимнах. Хълбокът все още ме болеше ужасно, но поне беше ясно, че нямам нищо счупено или навехнато. За щастие спря и да ми се вие свят. Отмахнах косата от челото си и се стреснах, когато видях кръв по ръцете си. Това разтревожи и Луциан.

— Дай да видя! — Той дойде при мен, внимателно повдигна косата ми и огледа раната. — Изглежда по-страшна, отколкото е — каза той. — Трябва да отидем до петия етаж. Ще можеш ли да се качиш?

— Естествено.

Закуцуках решително до Луциан по стълбите, но когато се изкачихме, бях вече доста скапана. Луциан отвори вратата и ме пропусна пред себе си в жилището. Но когато влязох, се спрях слисана.

— Какво има? — попита Луциан.

— Нищо — отвърнах объркана.

Ала нещо тук сякаш ми беше познато. Беше миризмата. Не знаех с кого трябва да я свържа, но бях абсолютно сигурна, че не беше на Луциан.

Огледах се. Очаквах нещо долнопробно, някаква мизерна дупка в мизерен район, но че това жилище беше нещо коренно противоположно, се разбираше още от просторното антре с лъскав дървен под. Зад лакираните двукрили врати следваха аристократични помещения с високи гипсови тавани. През прозорците се виждаше залязващото слънце и доколкото можех да забележа, обзавеждането беше твърде стилно: огромни полици, пълни с книги, камина и антични мебели, чиято цена беше значително по-висока от тази на нашите, купени от битака.

— Кой живее тук? — попитах подозрително. Представата за нещо ужасно изведнъж проблесна в мозъка ми.

— Един хомосексуален милионер, — отговори ми Луциан небрежно. — Улучил шестица от лотото и с апартамента всеки месец си наема по един нов „Lovereoy“. Целия ноември ще е мой. Не съм ли късметлия?

— Идиот! — изръмжах аз.

— Но си помисли точно това, нали? — Луциан изглеждаше, сякаш ей сега ще избухне в смях.

— Сега сериозно — казах. — Кой живее тук? Приятелката ти сигурно има богат баща?

— Тя не ми е приятелка — отвърна Луциан. — Тя само е някой, който ме… разсейва.

— Страхотно! — изфучах. — И какво правиш с нея, за да те… разсее?

Вместо отговор Луциан ме хвана за ръката и ме замъкна в една от стаите, съвсем в края на коридора. Когато усетих гладката, топла кожа на ръката му, дъхът ми спря. Невероятно, колко силно беше това усещане. Инстинктивно стиснах ръката му по-здраво, но той я отдръпна. Отвори вратата на своята стая и ми посочи леглото.

— Седни — каза. — Ще донеса нещо за раната.

Когато се отпуснах върху леглото, треперех цялата, но не заради слепоочието, което отново започна да кърви. Такъв вид възбуда изпитвах за пръв път. Не познавах чувството мозъчните ми клетки да се срастват в някаква жалка топчица и се вбесявах от това, че беше толкова обсебващо.

Стаята се намираше под покрива, през прозорците проникваха последните слънчеви лъчи. Стените бяха боядисани в светлосиньо и на стената, до вратата, висеше портрет на млада танцьорка. Инак не се виждаха почти никакви лични предмети, само върху един плетен стол имаше няколко стари дрехи и до леглото върху нощното шкафче лежеше книгата на Яне за сънищата. Гледах я като жилещо отровно насекомо.

— Окей — Луциан се беше върнал.

Той коленичи пред мен, което веднага отвлече вниманието ми от книгата. Сърцето ми прескачаше и тръпки ме полазиха от главата до петите. Когато Луциан с влажна кърпа започна да почиства раната, стиснах зъби.

— Боли ли те? — попита загрижено.

„Да“, помислих си. Болеше. Но не раната. Болеше ме да удържа това разстояние между нас. И това, че за пръв път бяхме съвсем сами, също не помагаше. Луциан огледа слепоочието ми и сбърчи чело. Маската на ирония започна да се стопява. Гледах като замаяна. Желанието да го привлека към себе си беше неудържимо. Отдръпвах се, но сякаш се опитвах да противостоя на привличането на огромен магнит.

Боже господи, това наистина беше смешно. Седях в стаята, на леглото на Луциан. Хиляди въпроси изгаряха душата ми, и стомаха ми още не беше угаснал ядът към момичето от бара и всичко, за което можех да мисля, беше: целуни ме. Вземи ме в прегръдките си и прави с мен каквото искаш.

Луда ли бях или бях гледала прекалено много сладникави любовни филми?

Луциан продължаваше да се занимава с челото ми. Със спокойни, концентрирани движения той почисти кожата и после лепна върху раната един лейкопласт.

— Мисля, че е достатъчно — заяви кратко. — Искаш ли нещо за пиене?

Той посочи чашата с вода. Кимнах безмълвно, отпих голяма глътка и просто му казах.

— Познавам авторката.

И посочих книгата. Моментално лицето му се вкамени отново.

— Забелязах — отвърна сухо той. Стана от пода, махна дрехите от плетения стол, хвърли ги небрежно в ъгъла и седна.

— Защо беше там? — попита хладно. — И какво беше това преди малко с твоята птица? Защо ми го разказа?

Този път запазих отговора за себе си.

— Нали не си ме издал? — опипвах внимателно терена. — Нали не си й казал, че съм била в коридора?

— Не — Луциан ме гледаше враждебно. — Не съм. Но искам да знам какво търсеше там? Кажи. Какво правеше? Следеше ли ме?

Изкашлях се. Не знаех откъде да започна.

— Тази жена, твоята… терапевтка… — започнах. По дяволите! Скръстих ръце на гърдите си. — Името ми е Ребека — продължих, — Ребека Волф.

Луциан отскочи назад, сякаш го бях ударила.

— Това значи…

Кимнах.

— Марияне Волф е моя майка.

Луциан скочи така рязко, че столът падна. Той стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Не — процеди той.

— Това е майка ми — повторих. — Не знаех.

— Какво? — той ме изгледа подигравателно. — Не си знаела, че Марияне Волф ти е майка?

— Не знаех, че тя е твоята терапевтка! Тя нищо не ми е казала. Нито дума.

— Ти самата не си вярваш!

Луциан изрита толкова силно стола, че той прелетя през стаята. А от погледа, който ми хвърли, ми се стори, че ще е доволен да изрита и мен.

— Да! — настоях аз. — Да! Истина е, да го вземат мътните! Не можеш ли за момент да сдържиш недоверието, което те яде? Проблемът ти е, че вярваш на грешния човек!

— На грешния човек, а? — гласът му беше студен. Стоеше при вратата с кръстосани ръце. — Кажи ми тогава как така разбра, че майка ти е моя терапевтка?

Чувствах се като обвиняема в съдебен процес.

— Сама стигнах до това — процедих. — Когато ми разказа за моя първи учебен ден, започнах да търся фотоалбума, за да видя каква рокля съм носила. Албума го нямаше на мястото му, но аз все още не можех да включа. Подслушах Яне и нейната приятелка. Случайно. Те говореха за маскения бал. За това, как Себастиан те е заплашил с полиция. Все още не загрявах. Смятах, че приятелите ми са ме издали. Едва когато Себастиан ми обясни, че няма как да знае името ти, разбрах. Това тук — чукнах по книгата на Яне — си го забърсал на битака, нали? Малко след като се срещнахме.

Луциан сбърчи чело.

— Да, така беше — отвърна той.

— И после, след няколко дена си отишъл при нея. Права ли съм?

Луциан изпухтя. Изглеждаше така, сякаш сам иска да си удари шамар, заради глупостта си.

— Права си — изръмжа той и направи крачка към мен. — Наистина си се справила с ролята на детектив в тази игра. Е, доволна ли си сега?

Гневът ми отново надделя.

— С какво право ми говориш така? — изфучах и скочих от леглото. — Кой започна тази игричка с гатанките, ти или аз? — Почуках по медальончето — слънце, което пламтеше като огън върху гърдите ми и изимитирах гласа на Луциан от битака: Seize the day — Използвай деня. Това значи, нали? Как си мислиш? Че не съм си задала този въпрос, когато стана ясно, че това са думите, гравирани отзад на медальона ми? Не знам кой съм, ми каза на брега на Фалкенщайн. И после на маскения бал мистериозните ти въпроси за роклята ми в училище… Какво си си мислил за мен, Луциан? Че ще си легна и ще сънувам отговорите? Всеки проклет ден, пък и нощем съм си блъскала главата над това. — С удоволствие бих запратила нещо по стената. — Ако се беше доверил на мен, а не на говняната ми майка, щях да си спестя цялата тази тъпа история с кабинета. Вмъкнах се тайно и за малко щяха да ме изловят. И ще ти отговоря на въпроса. Не, не бях доволна, когато разбрах, че собствената ми майка ме е следила седмици наред. Когато намерих бележките й, едва не откачих. — Гласът ми изтъня, но веднага го овладях отново. — Не беше точно каквото очаквах, но най-лошото беше, че го научих по този начин и не — стрелнах го с поглед — от теб.

— Проклятие! — Луциан сви ръцете си в юмруци и яростно зарита вратата. — Проклятие, проклятие, проклятие!

После ме погледна.

— Ти изобщо не трябваше да знаеш — изръмжа той. — Трябваше да съм наясно, че беше глупава идея изобщо да се доверя на някого. Какво прочете? Какво друго беше написала майка ти, освен това с птицата?

Замълчах за момент. В апартамента под нас някой беше пуснал водата, после се чу вик на дете.

— Тя не го беше написала — продумах тихо. Ядът ми беше преминал, затова пък ме нападна страхът. — Беше го записала на магнетофонна лента.

— Тя… какво?

Луциан ме гледаше изумено.

— Водила си е записки само при първите сеанси — промърморих аз. — Останалите е записвала с диктофон. Чух всичко. Твоите сънища. И за мен.

— Тази долна… — Луциан не довърши изречението. Дребното му лице беше изкривено. Изразяваше такава омраза, но аз го разбирах. Той се беше доверил на Яне, а тя го беше измамила още по-подло, отколкото мен. Моята винаги изпълнена с разбиране майка терапевтка, нито за секунда не се беше интересувала от чувствата на своя пациент. Вместо да помогне на Луциан, тя го беше изнудила да разкаже сънищата си, и то под хипноза.

Погледнах ръката си. Нокътят на безименния ми пръст беше изгризан.

— Сънят, когато ти с мен… — преглътнах — … си лежал в леглото. Жената, която внезапно се появила на вратата и която за малко си щял да познаеш. Тя е била майка ми. Докато си бил под хипноза…

Погледнах го и забелязах, че беше абсолютно все едно какво казвам, явно нямаше да достигне до него. Точно сега, когато бяхме толкова близо един до друг, както никога досега, той не ми даваше никакъв шанс.

Когато Луциан заговори, гласът му беше тих и чужд.

— Чуй. Писна ми. Абсолютно ми е все едно защо сънувам теб, в бъдеще или в минало време. Отказвам се. Кажи на майка си да върви по дяволите. Ако иска да предпази малкото си момиченце, по-добре да те затвори. И ако си въобразява, че ме държи с нещо в ръцете си, жестоко се лъже. Аз изчезвам. Сигурно има такова място, където не би могла да ме последваш. А сега изчезвай.

Последните думи бяха избълвани с презрение. Той застана на вратата и я държеше отворена.

— Вън! Хайде! Ще се махнеш ли най-сетне? Вън!

Стоях като парализирана.

Без повече нищо да каже, Луциан напусна стаята. Малко след това аз се раздвижих. Не усещах нищо, никакви болки, никакво треперене, бях напълно безчувствена.

Заклатушках се по дългия коридор със замъглени от сълзи очи, бутнах вратата на апартамента и заслизах по стълбите. Спрях се на входната врата. Сложих ръка на дръжката, но не ми се удаде да я натисна. Не беше от липса на воля, по-скоро сякаш ръката ми не се подчиняваше на мозъчните ми функции.

Обърнах се и тръгнах обратно нагоре. Когато стигнах до петия етаж, така се задъхах, сякаш бях изкачила Еверест. На табелката до звънеца нямаше фамилно име, а надпис на фирма: Eternal Founds.

Не позвъних, не почуках, не издадох нито звук, просто опрях чело върху хладното дърво.

Когато вратата се отвори, за малко не паднах. Луциан ме хвана за китката и ме дръпна грубо вътре. С другата си ръка тресна вратата и после ме притисна към стената. Държеше ме здраво за раменете и забелязах, че целият трепери.

Той не ме гледаше, беше втренчил поглед в една незабележима точица до главата ми и в тъмните му очи се четеше отчаяние. Ръцете му ме хванаха още по-здраво и за момент помислих, че ще ме удари. Странно, но тази мисъл не събуди в мен страх. Аз се притиснах още по плътно до гърдите му, за да почувствам как ребрата се вдигат и отпускат, все по-силно и по-бързо, сякаш в тях бушуваше буря. После той отмести поглед от стената, очите му още светеха и ме погледна. А после се предаде.

Това не беше целувка. Беше като резултат от една дива борба, която най-накрая беше приключила. Устните ни сляпо се намериха, чу се едно изстенване, дали излезе от мен, или от него, не знаех.

Затворих очи и потърсих ръцете му, започнах да ги галя все по-нагоре, към раменете към шията и косите, така плътно, толкова нежно; по-нагоре към ушите, по бузите, мъничките бодлички, които усещах като фин пясък. Ръцете му бяха в косите ми, на тила. Бяха се вкопчили в мен. Все още очите ми бяха затворени, не исках нищо да виждам, а само да усещам, да се разтапям в тази топлина, в това спокойствие, в него, в нас. Усетих, че и той чувства съвсем същото.

След един безкраен миг пръстите му обвиха моите и той ме отдръпна от себе си, нежно, но решително.

— Хей! — чух неговия тих топъл глас. — Хей, погледни ме!

Пръстите му се насочиха към лицето ми, той го обгърна с двете си ръце.

— Хей!

Като в забавен кадър отворих очите си.

— Искам да ти покажа нещо — каза той. — Готова ли си?

Погледнах го. Той ме пусна, вдигна ръцете си и ги приближи към мен с опакото на дланите, милиметър по милиметър, в плавно забавено движение. Когато стигнаха пред лицето ми, той ги обърна със същите бавни движения и разтвори дланите си.

За пръв път аз наистина съзнателно се вгледах в тях и ми трябваха няколко минути, за да осъзная какво искаше да ми покаже.

После разбрах.

Линиите, фигурите, многобройните преплетени миниатюрни пътечки по пръстите и дланите, които има всеки човек, липсваха.

Дланите на Луциан бяха гладки.

— Разбираш ли сега? — наруши той мълчанието. — Разбираш ли какво имам предвид, когато казвам: „Не знам кой съм“.