Изабел Абеди
Луциан (22)

Двайсет и две

Кремавото Бентли с червени кожени седалки, с което преминахме по улицата с многото завои към булевард „Сънсет“ и оттам към Пасифик коуст хайуей, очевидно не можеше да бъде купено със заплатата на детегледачка. Може би Фей имаше богати родители или това беше една от колите на татко или Мишел.

Тя беше оставила бележки и на двамата, че ще ме поразходи малко и ще ме върне вкъщи най-късно за вечеря. Как щеше да го приеме баща ми, не можех да знам, пък и ми беше все едно.

Фей мълчеше. Караше съсредоточено, сякаш карането по аутобана изискваше голяма концентрация, и аз сметнах, че наистина този начин на кормуване беше правилен.

Ландшафтът отляво беше хълмист. Тук-там из планината се мяркаха къщички. Имаше и хотели, над чиито покриви се вееше американското знаме. Виждаха се и много, най-различни палми. От дясната страна на аутобана, също залесена с палми, се виждаше морето. То беше сребристосиньо и по повърхността му проблясваха милиони светещи точици. Високият прибой бучеше мощно срещу брега.

Почти инстинктивно си поех въздух. Той миришеше на сол, беше свеж и усетих, че изведнъж дишането ми става по-леко. Фей се обърна към мен и ми се усмихна. В този момент почувствах към нея страшно доверие, сякаш наистина вече се познавахме.

По широката крайбрежна алея, край която преминавахме, се виждаха велосипедисти, младежи с ролкови кънки и други, които просто тичаха за здраве. По едно време изникна стара въртележка, явно част от малък лунапарк. Дълга пътека, гъмжаща от хора, водеше натам. Фей намали радиото.

— Това е кеят на Санта Моника — обясни ми тя. — Едно от любимите места на Вал. Когато има лош ден, трябва да се возя с нея поне двайсет пъти поред на увеселителното влакче.

Кимнах разсеяно.

От лявата страна на улицата имаше само обширни зелени тревни площи, по които деца играеха футбол и очевидно богати американки, в скъпи спортни екипи, разхождаха кучетата си. По-нататък се появиха и първите бездомници. Те бяха опънали палатки или разгънали спални чували върху тревата. Седяха на групи или стояха пред раздрънканите си, боядисани в различни цветове каравани, по чиито покриви бяха струпани сандъци, стари кресла и най-различни други вехтории. Фей намали скоростта.

— Почти стигнахме — каза тя. — Това беше Санта Моника. Сега идва Венис бийч. Ще потърся място за паркиране и после отиваме на плажа. Нали?

Последната нощ сънувах, че сме на плажа. Не знам къде беше този плаж.

Фей паркира Бентлито в една странична уличка. Беше обществен паркинг. Двама млади сърфисти в черни неопренови костюми и със светещи сърфове под мишница взеха да ни подсвиркват. Чернокожият пазач на паркинга таксува на Фей пет долара и я нарече „Sweetheart“. После ми намигна и попита „How are you today, my love?“

— Fine, thank you — измърморих и се опитах неволно да си представя как един германски пазач ме пита: „Как си днес, мила?“

Фей взе една стара кожена чанта от задната седалка и ми махна да я последвам. Завихме вляво по уличката и минахме покрай една къща, чиято стена беше изрисувана с графити. Беше някакъв „арт комик“ — огромна момичешка глава с черни коси. Бретонът беше разпилян по челото, кожата лилава. Момичето имаше очи с форма на бадеми, а погледът му беше невероятно строг. Вляво, с големи черни букви пишеше: „Remember who you are“.

— Харесвам Венис. Там, където живеят родителите ти, не бих могла да издържа — каза Фей и се усмихна.

„И аз не издържам“, помислих си, подтичвайки до нея, докато завиваше.

— Трябва да походим още малко.

— Няма проблем — отговорих и вътрешно благодарих на строгата медицинска сестра за това, че възстанови тялото ми. Когато в клиниката за пръв път се вдигнах от леглото, краката ми се подкосиха в буквалния смисъл на думата, а в дните след това дори отиването до тоалетната ми се струваше нещо като екстремен спорт.

Крайбрежната алея, по която тръгнахме, Фей нарече „Оушън фронт уолк“ и сега вече разбрах защо в мейла си за Венис бийч Сузи я нарича „галактическа“. Това място за разходки носеше атмосферата на „Шанце“, но беше далеч по-хубаво. За разлика от района на баща ми, макар че го познавах съвсем бегло, тук кипеше истински живот. Фей ми разказа за основателя на този район, Абът Киней. Той бил милионер от тютюневия бизнес и превърнал влажното блато южно от Санта Моника в парк, напомнящ Венеция, с канали, гондоли и пристан за развлечения. През 1920 година огнена стихия унищожила по-голямата част от постройките.

— Джим Морисън — разказваше Фей — бил един от тези, които оценили чара на тази местност. Градската управа отпуснала пари за реставрирането на парка и от края на деветдесетте „Венеция“ става отново една от забележителностите на Лос Анджелис.

Последната нощ сънувах, че седяхме на плажа. Не знам. Къде беше този плаж. Но имаше много хора.

Алеята беше пълна с народ. Деца, бебета, негри, бели, хора от всички възрасти и обществени прослойки се разхождаха насам-натам и ние напредвахме с бързината на охлюв. От всеки ъгъл звучеше музика, див микс от барабани, рап, рок и електропоп, а от лявата ни страна се редяха малки крайбрежни хотелчета, вехтошарски магазинчета, кафенета, палатки на гадатели, магазини за татуировки, сергии за украшения и блузки. Улични музиканти свиреха на китари, от огромен усилвател бумтеше хип-хоп. Един рапър с дълги пуснати къдри се въртеше в див ритъм върху паважа, мъж на кокили се беше навел към малко момиченце, а един индиец с тюрбан и сива брада се плъзна покрай нас на ролкови кънки.

Фей вървеше до мен, без да говори, само от време на време погледите ни се срещаха и тя ми се усмихваше. Нещо в нея ми напомняше Врабеца.

Минахме покрай гадатели, танцьори и улични музиканти. В един огромен кафез с дълбокомислен надпис „Muscle Beach“ тренираха мускулести мъже. На дълги маси художници излагаха картините си, в по-голямата си част семпли произведения, улично изкуство, поп арт, и маса езотерични предмети. Някои от тях поздравяваха Фей, при други тя се позаседяваше, за да разменят няколко думи. Погледнах към плажа.

Във водата имаше сърфисти.

В парка стана малко по-спокойно, явно бяхме отминали оживената част. Къщите тук приличаха на произведения на изкуството. Всички имаха големи прозорци с изглед към морето, но бяха по-разчупени и приветливи от студения дом, в който живееха баща ми и Мишел.

Фей се насочи към един кей, от който можех да наблюдавам по-отблизо сърфистите и тези с водните ски. Близо до брега те очакваха перфектната вълна. Всички бяха облечени в черни неопренови костюми и приличаха на гарвани без крило, паднали във водата.

Малко преди кея, до една издигаща се на брега стена, Фей най-сетне спря.

— Пристигнахме — каза тя.

Сега слънцето беше се издигнало високо в небето, но не беше особено топло. Може би двайсетина градуса. Аз бях облякла само една тънка тениска и кожата ми настръхна.

Фей извади едно одеяло от раницата и го постла върху пясъка.

Седнахме. Тя мълчеше. Дългите й червени къдри се спускаха по раменете, чак до средата на гърба, ръцете й си играеха с края на дрехата.

До нас седеше едно момиче. Имаше дълги огненочервени къдри и беше облечена в старомодна рокля. Сребристосива.

Зад нас се чуваше шума на Венис бийч. Обърнах се надясно. Две момчета опъваха мрежа на пясъка, а до тях имаше бяла топка.

Две момчета играеха волейбол.

— Търсиш ли някой? — попита внезапно Фей. Сивите й очи ме гледаха изпитателно.

— Не… — прехапах устни. — Не познавам никого тук.

Фей се засмя.

— Вярно — каза тя. — Беше глупав въпрос.

Тя продължи още дълго да гледа морето. Раницата лежеше до краката й.

Тя рисуваше.

— Имаш ли нещо за рисуване? — изплъзна ми се.

Знаех, че този въпрос ще прозвучи доста налудничаво, но Фей го прие съвсем нормално.

— Да — отговори. — Винаги имам.

— А… имаш ли настроение да… нарисуваш нещо?

— Защо не?

Фей извади малък блок, молив и острилка от раничката си. Докато остреше молива, ми хвърли изпитателен поглед. Един мъж мина покрай нас. Носеше въдица, а до него вървеше малко момченце.

— Тук ще чакам мами — извика то на баща си.

Той кимна и се запъти към кея. Момчето седна на пясъка и започна да зарива босите си крака.

Тя рисуваше едно малко момченце.

Фей се обърна така, че да вижда момченцето. Кръстоса крака и започна да рисува.

Малкото момче вече беше заринало краката си до половината.

Една чайка кацна до него, покълва малко из пясъка наоколо и отново литна. Момчето не забелязваше нищо и никого, дори и Фей.

А тя беше навела глава над рисунката и червената й коса ми пречеше да виждам. Оглеждах се наляво, надясно, напред, назад, докато ми се зави свят.

Нямаше никой.

Накрая Фей ми подаде рисунката.

— Ето — каза. — За теб е.

Вгледах се в нея.

Фей беше нарисувала мен. Беше като да се погледнеш в огледалото, което досега не бях имала кураж да направя. Лицето ми, което преди беше кръгло, сега изглеждаше слабо и изпито. Носът и устата бяха загатнати с няколко бледи щриха. Единствено очите ми изпъкваха. Бяха големи, тъмни и толкова празни, че сама се уплаших от себе си. Не се забелязваше и искрица живот.

Тя рисуваше едно малко момченце, а ние я наблюдавахме.

Не! Не! Не ние! Впих ръцете си в пясъка и усетих как твърдите песъчинки болезнено се забиват в меката кожа под ноктите ми.

Какво бях очаквала? Беше пълна лудост да дойда тук. Защо той трябваше да е тук, след като ме беше предал по такъв начин и ме беше оставил сама? Защо…

Стоп! Не трябваше да продължавам с тези мисли, трябваше…

— Нещо липсва ли ти?

Гласът на Фей беше много тих, но изведнъж усетих, че трябва да си запуша ушите. Думите пронизваха мозъка и кънтяха във всеки ъгъл на съзнанието ми.

Превих се, обгърнах с ръце гърдите си и започнах да ридая.

Гъбите са майстори в отбраната срещу токсините, техният генетичен код показва голямо сходство с този на човека, на човека, на човека…

Вкопчих се обезумяла в своята мантра, макар да знаех, че беше твърде късно. Бях загубила. Моята, изградена с толкова мъка защитна система се беше срутила и аз не можех да направя нищо, абсолютно нищо срещу това.

Червената коса на Фей пламтеше като огън на слънцето. Тя вдигна ръка и я сложи на гърба ми.

Усетих как от докосването мястото между двете плешки се зареди с топлина. Тя премина през мен и достигна до бронята, с която беше обградена гръдта ми и която сега се разпръсна на милиарди парченца, освобождавайки всички забранени мисли.

Започнах да плача и след това изкрещях толкова силно, че момченцето пред нас изскочи от пясъчната дупка и се затича към кея.

— Мразя те — крещях аз. — Мразя те, Луциан!

 

 

Вятърът стана студен, а и слънцето вече залязваше. Ние все още бяхме на брега и Фей мълчеше, както и преди, но главата ми лежеше в скута й. Тя галеше косата ми и ме съзерцаваше все така безмълвно и някак отчуждено.

Затворих очи и постоях известно време така.

— Беше перфектна вечер — чух се да казвам накрая. — Беше сряда. Нашата Ladies’ Night. Майка ми, приятелката й Врабеца и аз седяхме на тавана. Разчиствахме. Стари вещи, които да продадем на битпазар. Смеехме се и си говорехме за стари случки. И изведнъж ме обзе това особено непонятно чувство. Беше като бодване отвътре. Беше толкова леко, та в началото помислих, че си въобразявам. Същата нощ сънувах отвратителен кошмар и след това непознатото момче се появи пред моя дом.

Фей ме гледаше, без да помръдне.

Аз й разказах цялата история. Всичко, което ме беше сполетяло през последните четири месеца, което беше обърнало живота ми с главата надолу и накрая ме беше извадило от релси. Разказах й и за сънищата на Луциан и как някои бяха се сбъднали. Обясних й също и защо настоявах непременно да дойда с нея на плажа.

Физиономията на Фей остана непроменена. Не задаваше и въпроси. Тя просто ме слушаше.

Когато стигнах до завръщането на Яне от нощния й разговор с Луциан и заповедта да си приготвя багажа, аз затворих очи.

— До този момент живеех с илюзията, че съм човек със собствена воля — прошепнах. — Нахвърлих се върху майка ми и я заудрях с юмруци. Но тя остана непоклатима. Не ми обясни какво означаваше тази идиотщина с моето, подобно на бягство евакуиране. Не ми издаде и какво й беше казал Луциан. Вместо това ме заплаши, че ако на следващата сутрин не тръгна доброволно за летището, тя щяла да намери начин да ме накара. Знаех, че става дума за медикаменти, и в този момент разбрах, че съпротивата е безсмислена. Врабеца ми приготви нещата и това беше първият път, когато я виждах да плаче.

Бавно отворих очи и забелязах, че Фей е спряла поглед върху мен.

— На следващата сутрин Яне ме заведе на летището и се качи с мен в самолета. А след това беше само тази ужасна болка. И тя ставаше все по-непоносима.

Изправих се, седнах и се загледах в морето. Вдясно, на хоризонта, виждах планините, обгърнати в мараня, а морето беше приело наситено тъмен цвят. Не ми се вярваше, че е минало толкова време, но наистина като че беше вече късен следобед.

В далечината преминаваха платноходи, а точно пред нас на един кол се мъдреше пеликан. Беше огромен. С извита човка и наведена шия, приличащ на черен лебед, той ме гледаше с едно око.

— Останалото го знаеш. И да ти отговоря на предишния въпрос: да, приятно беше в клиниката. Но не, не се запознах с други луди. Достатъчно занимания имах със себе си, та да се сприятелявам с лудите, към които вече принадлежах и аз.

Фей кимна. В очите й се четеше не само състрадание, но и разбиране. Изглежда действително разбираше какво бях преживяла.

— Но после нещата се пооправиха — каза тя накрая. — Имам предвид болките. Отзвучаха, нали? В клиниката?

Вдигнах рамена.

— Да — измърморих. — Отминаха.

Фей кимна отново.

— И какво искаш да правиш сега? — попита тя, след като дълго мълчахме.

Казах го, преди да съм го помислила.

— Да го намеря.

— И къде?

Вдигнах рамене.

— Когато забелязах, че ти си момичето от съня му, си помислих, че ще е тук. Но разбира се, беше пълна идиотщина. Когато сънищата се случваха в действителност, аз винаги бивах сама. Както и сега. Бях винаги сама. А ти не познаваш никакъв Луциан, нали?

— Не, за съжаление — Фей ме погледна със сивите си очи. Лицето й се беше променило, а и гласът й звучеше различно. — Мога ли да ти дам един съвет? — тя не изчака отговора. — Престани да хленчиш. Престани да мислиш за това, как се чувстваш. Ако искаш да намериш Луциан, трябва да го търсиш, а ако искаш да го търсиш, първо трябва да вземеш живота си в ръце.

Сложих ръка върху медальона на татко, малкото слънце с надпис „Carpe diem“. Изведнъж той започна да пари върху кожата ми. Аз изместих погледа си от очите на Фей нагоре към небето. Ято чайки прелетя над главата ми. Сред тях имаше и няколко гарвана. Зад себе си чух барабани. Вече отново долавях и други звуци. Морският прибой, бръмченето на самолет — високо над нас, смехът на дете, кучешки лай, пеенето на жена.

Обърнах се. Къщите по брега и цялата местност бяха потънали в една мистична ясна светлина. А някъде отзад, като в мъгла, беше градът.

— Може би имаш право — казах аз на Фей.

— Може би — отвърна тя. — А може би не. Това, което е сигурно, е, че в най-скоро време трябва да се изправиш на краката си. Имам предвид психически — Фей се засмя. — Впрочем знаеш ли, че малката ти ваканция доста наруши мира в къщата?

Наведох глава. По дяволите. Да, можех да си представя. Мишел дори и при нормални обстоятелства нямаше да е във възторг от моето посещение.

Спомних си за мейлите на Сузи с професионалния убиец и изведнъж устните ми се разтегнаха в усмивка.

— Какво те забавлява? — поиска да знае Фей.

— Мащехата ми — отговорих. — Сега поне наистина има основание да не ме харесва.

Фей стана сериозна.

— Постарай се — каза тя. — Колкото повече доверие ти имат, толкова по-голяма свобода ще ти дадат. Убеди ги и че искаш да тръгнеш на училище. Най-добре колкото е възможно по-скоро. Ако се мотаеш по цял ден, само ще си блъскаш главата.

Сега аз се разсмях.

— Вече търсиха ли ти училище?

Вдигнах рамене.

— Нямам представа.

— Вал учи в частно училище — каза Фей и сбърчи нос. — Тук се ползват с по-добро име от държавните. Но за тях се чака дълго, пък и приемните тестове не са подходящи за положението, в което си. Те искат да знаят всичко за теб, за семейството, за възпитанието ти и защо си дошла в Америка.

Фей ме изгледа, сякаш искаше да разбере какво въздействие имат думите й върху мен. Това с приемните тестове и преди всичко с въпросите, засягащи личното пространство, си беше доста страшничко.

— Освен това има държавни училища, които също са не по-лоши — продължи тя. — Например „Pali High“.

Рисувах малки кръгчета по пясъка.

— Всичко това ми идва малко в повече — признах си. — Ти в кое училище учиш? — Обърнах се към Фей. — И всъщност на колко си години? Къде живееш? Аз не знам абсолютно нищо за теб.

Сама се изненадах, че изведнъж започнах да проявявам интерес. Въпросите, които току-що отправих към Фей, наистина ме вълнуваха. Искаше ми се да науча коя е и какъв живот води. Почувствах се гузна, че един напълно непознат човек за толкова кратко време измъкна от мен повече чувства, отколкото най-добрите ми приятели, които ме познаваха от години и от загриженост към мен почти се бяха побъркали.

На хоризонта небето се оцвети в недействително яркооранжево. В краищата цветовете ставаха по — меки, почти пастелни.

Фей стана.

— Хайде, — каза ми. — Време е да се връщаме.