Изабел Абеди
Луциан (26)

Двайсет и шест

Моят учител по английски от Хамбург стоеше пред класа като лисица в кокошарник, която се наслаждава на последните секунди преди големия си удар. Не се съмнявах дори и за секунда, че Тайгър е забелязал шокираната ми физиономия, но изглежда съучениците ми не го бяха забелязали. От общото объркване заключих, че и те като мен не са го очаквали ни най-малко.

Като хипнотизирана следвах погледа на Тайгър, който минаваше от лице на лице, докато не се спря някъде при последната редица. Седях с гръб към прозореца и видях, че е взел на мушка съседа ми от часа по история с щампованата фланелка. Лявата му вежда се повдигна нагоре и на устните му се появи усмивчица.

— Каква интересен призив — изкоментира той надписа върху фланелата на младежа. — „Само не ме заговаряй“. С удоволствие бих се отзовал на това желание. Но мога ли вместо това да ти разказвам? Да ти съобщя нещо? Да те информирам? Да ти пошепна? Или да ти ИЗКРЕЩЯ?

Последната дума изтрещя като изстрел през класната стая. Пънкарят се стресна, сякаш Тайгър наистина го беше улучил с тежък предмет. Но същият отново го гледаше с учтива усмивка на лицето.

— Как се казваш? — попита меко Тайгър.

— Ами… — Пънкарят изглеждаше така, сякаш искаше да потъне вдън земя. — I’ m Randy.

— О… really?

Усмивчицата на Тайгър се превърна в лъчезарна усмивка и в следващия миг ми стана ясно защо.

— Ето че току-що дойдохме на любимата ми тема — каза той възхитено. — Малката, тънка разлика между американския и британския английски. Във вашата страна Ренди е едно популярно име. Но ако в Англия някой ви се представи като „Hi, Randy“, той ви оповестява не нещо различно от „Хай, аз съм пич!“

Тайгър изчака, докато стихнат обърканите смехове на учениците, после кимна приятелски на Пънкарят и избълбука:

— Хай, аз съм Мортън Тайгър, вашият нов учител по английски за този семестър. И ти съобщавам Ренди, че решението, дали в бъдеще ще бъдеш заговарян от мен, или не, ще зависи от това, дали ще внимаваш в часа ми. Ясно ли се изразих?

Пънкарят кимна. Класът беше като вкаменен, в безмълвно удивление.

Тайгър все още ме игнорираше или по-точно казано, държеше се, сякаш и аз съм една съвсем обикновена американска тийнейджърка, както всички останали, която вижда за пръв път. А какво отношение имаше към американските тийнейджъри, той недвусмислено ми беше дал да разбера още в Германия.

Но това какъв вятър го беше довял в Америка, по-точно в Лос Анджелис, още по-точно в Пасифик Палисейдс хайскул, и най-точно в моя клас, той запази за себе си. А поне засега и аз не бях в състояние да го попитам за това.

Тайгър отпи от чашата си, седна зад катедрата и покани едно момиче от третата редица да бъде така любезно да го осведоми коя е темата, която бяха разгледали последния час.

Момичето беше толкова изнервено, че скочи от стола. Може би го беше страх, че Тайгър ще я попита за името й, но той не го направи. Разбъркваше чая си и гледаше с блестящосините си очи.

— Ре… — запъна се момичето, — ние точно правихме ре… рец… рецесии. — Тя въздъхна с облекчение и отново се пльосна на мястото си.

— Колко невероятно интересно. — Лицето му отново доби израз на възхищение. — Разкажете ми повече за това, госпожице… как е името ти?

Тайгър наклони глава. Сузи запръхтя уплашено, но пръхтенето моментално секна, щом погледът на Тайгър се насочи към нея. После той отново се обърна към момичето с конската опашка, което се колебаеше дали да не скочи отново.

— Анджи — изшептя тя.

— Анджи — Тайгър се подсмихна. — Не е ли сладко? Е, Анджи, целият съм в слух. Какво сте учили за икономическите кризи?

— Аз… Ние… Мисля… ние.

Анджи замлъкна.

Един слаб младеж, който седеше вляво от нея, безстрашно поиска думата:

— Анджи се обърка. Тя имаше предвид не рецесии, а рецензии. Последно се занимавахме с рецензии.

— Рецензии! — Тайгър наведе глава напред, сякаш беше чул погрешно. После се облегна назад и кръстоса ръце на гърдите си.

— Е, това разбира се, коренно променя нещата. Моля те тогава, заедно с името си да ми кажеш какво сте учили за рецензиите. Какво точно е рецензия? Какво се разбира под тази дума?

Слабият младеж гледаше дръзко Тайгър в очите.

— Името ми е Джеймс и под рецензия…

Младежът разтвори тетрадката си и прочете: … се разбира оценката на едно произведение на изкуството от един, така наречен критик. В областта на литературата тези хора се наричат литературни критици. Те оценяват стойността на едно писмено произведение и се произнасят защо то е хубаво или лошо. Една положителна рецензия може да вдигне цената или популярността на една книга. Една лоша рецензия пък може много да навреди. Затова отрицателната критика се окачествява като унищожителна.

— Амин!

Сините очи на Тайгър хвърляха искри.

Мършавият хитрец, без да знае, беше уцелил право в целта.

За пръв път Тайгър се обърна към мен. Усмивката му стана направо жестока.

— Госпожице Волф — каза той, — както дочух, ти също си нова в това училище. Но може би въпреки това си събрала известен опит по отношение на тази тема? Или може би случайно си прочела някоя рецензия, или по-скоро унищожителна рецензия οт някой литературен критик?

Не знам какво се случи с мен. Изобщо не се напрегнах. Думите ми идваха от само себе си.

— Да, съвсем случайно — отговорих учтиво. — По време на урока на моя стар учител по английски също беше споменал един литературен критик. Неговото име беше Уилям Алек Рийд. Той бил известен като мъжа със смъртоносното перо, защото рецензиите му били изключително остри. Някои от тях съм чела. А един писател, когото Рийд нападал, се самоубил.

Опитах да се абстрахирам от шушукането на съученици те си и да издържа на погледа на Тайгър.

— Някои хора — продължих аз — приписват вината за това самоубийство на литературния критик. Лично аз намирам това малко преувеличено. Сигурно една унищожителна критика може да съсипе даден писател. Но ако човек реши да се самоубива, в крайна сметка отговорността пада върху него. Затова се нарича и самоубийство, нали?

Лявото око на Тайгър потрепна, докато съучениците ми отново ме оглеждаха внимателно. Дали забелязваха, че тук се води скрит двубой? Дали изобщо предполагаха, че моят стар учител, когото споменах, фактически беше Мортън Тайгър, който като зъл дух, излязъл от бутилка, внезапно се беше появил в новото ми училище в Америка?

Беше ми напълно безразлично. Пък и Тайгър също не желаеше яснота по този въпрос.

— Много благодаря за твоите философски разсъждения по темата „самоубийство“ — отвърна кратко той. — Но как — той отмести погледа си от мен и отново се обърна към класа — един литературен критик изобщо може да разбере дали едно произведение на изкуството е добро или слабо?

Сузи вдигна ръка.

— Той разбира, защото е следвал литература — каза тя. — Той има опит. Той е… както се казва — обективен.

Веждата на Тайгър се вдигна толкова високо, почти до края на челото.

— Обективен. Тъй, тъй…

Той отново отпи от чая си и когато остави чашата, погледът му ме прободе като с нож.

— Добре. Тогава нека да поразширим малко това разсъждение. Да си представим, че в тази класна стая… — Тайгър направи жест с ръка — … има трийсет и пет литературни критици. Учени, опитни, обективни професионалисти. — Тайгър отново насочи погледа си към мен. — Сега ще ви прочета откъс от незавършения роман на един писател. Името му е Амброз Ловел и заглавието на книгата е „Последният посетител“.

Тайгър извади куп листове от кожената си чанта.

— Няма да ви говоря много за съдържанието — каза той. — Просто ще ви прочета няколко реда и вие ще дадете оценка. Така ще можете да се запознаете с едно от най-важните умения на литературния критик. Тези обективни професионалисти в повечето случаи изобщо не смятат за необходимо да прочетат цялото произведение на писателя. Едно кратко повърхностно прелитане над текста им е напълно достатъчно, за да оценят цялостното произведение. И така, просто слушайте, а после… — Отново погледът му се насочи към мен. — После станете богове. Вашата оценка ще реши възхода или падението на писателя. Съгласни ли сте?

Неуверено шушукане се разнесе из стаята.

— Този нещо не е съвсем в ред — прошепна Сузи и се наведе под погледа на Тайгър.

Тайгър извади от джоба на жилетката си златния часовник. Отвори го. Лявото му око потрепна. После разлисти купчината, изкашля се и започна да чете.

Завесата се спусна безшумно и за момент в прекрасната зала на театъра настъпи дълбока тишина, след което тя беше залята от бурни нестихващи аплаузи.

Завесата отново се вдигна и на сцената излязоха за поклон артистите.

Алън седеше до Емма в почетната ложа. Перлите върху роклята й блестяха в светлината на полилеите и очите й светнаха, когато обърна глава към Алън.

— Думите ти — прошепна тя във врата му. — Те оживяха.

Алън взе ръката на Емма. Той я държеше в дланта си и докато залата се разтресе още веднъж от шумните одобрителни аплодисменти, Алън усети дълбоко в гърдите си едно нежно и едновременно силно пробождане. Усещаше, сякаш невидими пръсти изтеглят от сърдечната му камера мъничко косъмче.

Алън потрепери и Емма го попита загрижена:

— Да не би да не ти е добре?

Алън отвърна на погледа й с усмивка. Той не придаде особено значение на случилото се и реагира така, както би постъпил всеки нормален човек, когато му се случва нещо, което разумът не може да обясни, но същевременно с това бива възприето с пълна сила от една друга тъмна част на неговото съзнание. Той потисна странното усещане. Вместо това, стисна ръката на Емма още по-силно и отново отправи поглед към сцената, на която току-що се беше състояла премиерата на неговата пиеса. Да, неговите слова се бяха пробудили за живот и Емма беше до него. Нищо друго на този свят нямаше значение.

Училищният звънец иззвъня тъкмо в момента, когато Тайгър остави ръкописа.

Никой не помръдна. За съучениците ми причина може би беше авторитетът, който излъчваше този мъж. Аз обаче имах друга причина. Бях парализирана.

— Е — каза Тайгър весело. — Изглежда ще трябва да отложим задачката. Предлагам да я изпълните вкъщи. Онези, на които този малък откъс е достатъчен за обективна преценка на това произведение, да не се притесняват. За останалите — Тайгър тупна цялата купчина върху масата — съм ксерокопирал последното недовършено произведение на Амброуз Ловел. И така. Желая на дамите и господата приятен след обед.

Той почука с кокалчетата на пръстите си по масата, поприведе се леко и се отправи към вратата.

Едва тогава излязох от вцепенението си. Скочих с такава сила от стола, че той падна назад, и се втурнах след Тайгър, но когато излязох в коридора, него вече го нямаше. И въпреки че го търсих из цялото училище, той сякаш бе потънал вдън земя.