Изабел Абеди
Луциан (2)

Две

Някъде отдалеч в ухото ми нахлу звънът на будилника. Чувах го все по-близо, ставаше все по-пронизителен и по-настойчив, докато накрая не започна да се забива в главата ми като бургия. Когато отметнах завивката, се почувствах някак променена. В стаята ми цареше арктическа температура, в ръцете си още държах малкото мече. Зъзнеща, тръгнах към прозореца, който зееше широко разтворен. Оглеждайки улицата, погледът ми падна първо върху фенера. Мястото под него беше празно. Един от съседите ни тъкмо излизаше от вкъщи, качи се в колата си и потегли. На тротоара цвърчеше Ласе, малкият юнак от партерния апартамент, защото си беше изпуснал сандвича, а под едно дърво беше вдигнал крак рошав помияр.

Улицата изглеждаше такава, каквато беше всяка сутрин. Но защо тази всекидневна гледка ме притесняваше повече от тази през миналата нощ. Непознатият се беше взирал директно в моя прозорец, което, погледнато на дневна светлина, наистина изглеждаше плашещо. Фактът, че мястото под фенера беше празно, всъщност трябваше да ме успокои, но не беше така, напротив.

Тръснах глава, за да се отърва от обсебилото ме усещане.

Какво ставаше с мен?

Вероятно кошмарният сън ме беше извадил от релси. Човекът, който сънуваше в нашето семейство, всъщност беше Врабеца, на която дори завиждах за нощните авантюристични пътувания, докато аз сутрин почти никога не можех да си спомня какво съм сънувала.

Трябваше ли тъкмо този да е сънят, който да остане в паметта ми с всички подробности. По странен начин в един ъгъл на мозъка ми се бяха запечатали особено ярко цветовете на това помещение. Този плюшен зелен килим, постелката с шарените цветя — червени, жълти, виолетови. Засмях се измъчено. Божичко, да умирам в облицована с дърво стая с пъстра постелка и зелен плюшен килим, това действително беше кошмар.

Как ли ще го приеме Сузи?

Откъснах се от прозореца, влязох под душа и завъртях докрай крана за топлата вода. Горещата вода помогна, факт! Когато излязох от банята, се почувствах — е, не като новородена, както ми се искаше. Но все пак доста по-добре.

 

 

Наврях се в дънките от вчера, навлякох една блузка и един пуловер с качулка отгоре и отидох в кухнята. Врабеца седеше на масата за закуска, облечена в черно кимоно. Косите й стърчаха на всички страни, а с мъничките си ръце беше обгърнала чаша за супа, пълна с топло мляко. Над ръба на чашата тя ми хвърли един от своите погледи, тип „Врабец“, с които можеше да разкаже цели романи. Особено сутрин, когато беше още сънлива и й беше трудно да говори. Днес погледът й казваше: Яне ми разказа какво ти е било през нощта. Надявам се да си по-добре. Закуската ме чакаше. Яне беше ранобудница. Когато сутрин в пет и половина будилникът й иззвъняваше, тя навличаше екипа за джогинг, правеше една обиколка край Елба и беше готова за деня. Първите си клиенти приемаше обикновено в седем и половина. Така беше и тази сутрин.

Извадих клечката за зъби от сусаменото хлебче. В горния край се мъдреше листче с нарисувано озъбено човече: . „Покажи тигъра на Тайгър, милион целувки, мама“ — беше написано отдолу. Засмях се, главно на рисунката. Познанията на Яне по рисуване бяха на нивото на петгодишна.

Не се подигравай на бедната си майка. Тя се труди половината сутрин над това произведение на изкуството, — говореше погледът на Врабеца.

Отхапах пробно от хлебчето и когато стомахът ми не се разбунтува, натиках в устата си парче салам и лъжичка салата от раци, не толкова от глад, колкото с тайната надежда да преодолея празнотата в гърдите си, която все още не ме напускаше.

Започвахме училище в осем, но аз излязох от вкъщи малко по-рано от обикновено и пресякох улицата. Облегнах гръб на фенера пред нас и погледнах нагоре към моя прозорец. Опитвах се да си представя какво е гледал непознатият или по-скоро, кого е търсил. Мен?

Очите ми слязоха един етаж по-долу. „Или пък госпожа Дункхорст?“, изрекох високо и опитах да се отърся от убийственото настроение, в което бях изпаднала. Което ми се удаде веднага.

Госпожа Дункхорст беше хипохондричка, от която всички обитатели на къщата изпадаха в ужас и избягваха да я засичат по стълбището. Миналия месец Врабеца не беше успяла да се спаси навреме и трябваше в продължение на половин час да слуша за опасните симптоми на една изключително рядка очна болест, която уж била налегнала госпожа Дункхорст. Като притваряла очи, виждала танцуващи черни мушички и изхождайки от този симптом, смятала, че всеки момент може да й се отлепи ретината. Няколко пъти в седмицата госпожа Дункхорст викаше „Бърза помощ“, а веднъж сама си беше поставила диагноза „спукване на далака“.

Засмях се и решително се обърнах. Окей, нещата се изясниха. Този тип от миналата нощ трябва да е бил някой изнервен санитар, който под прикритието на мрака е търсил начин, как да очисти госпожа Дункхорст.

Отидох в гаража, отключих велосипеда и няколко минути по-късно бях вече на път.

 

 

Когато влязох в класната стая, учителят ми по английски вече седеше зад катедрата. Казваше се Мортън Тайгър. С прошарената си коса, високо чело и лазурносините си будни, неспокойни очи той приличаше на стар английски аристократ, попаднал по грешка в друга епоха. Както винаги, пред носа му се мъдреше книга, в ръцете си държеше чаша димящ чай и беше облечен в старомоден тъмносин костюм, със светлосиня копринена папийонка. От джоба на сакото се показваше златният ланец на Тайгъровия джобен часовник, без който никога не бях го виждала.

С това, че на моето „Good Morning“ отговори с високо повдигната вежда, също бях свикнала. И въпреки това всеки път сякаш ме рязваше със сабя. Тъпо е тъкмо този учител да те има за кръгла нула по предмета си. Би трябвало английският да ми е най-силният, тъй като благодарение на баща си бях отраснала, говорейки и на двата езика, и никога не се измъчвах със зазубрянето на нови думи, както правеха моите съученици.

А в уроците на Тайгър те винаги бяха в добро количество. Освен това той никога не се придържаше към учебните планове и към съдържанието на нашите учебници по английски. Вместо това четяхме разкази или романи, предимно science fiction или пък книги на ужаса от английски писатели. Как успяваше да наложи този начин на преподаване, беше загадка за всички ни. Но явно беше, че дори нашата строга директорка не дръзваше да се противопостави на този своенравен учител.

Когато седнах на мястото си до Сузи, Тайгър ме изгледа още веднъж иззад книгата. Но този път погледът му се задържа по-дълго върху мен и на високото му чело се появи малка бръчица:

— Помощ — пророни Сузи, която също ме изгледа. — да не си закусвала дрога? Изглеждаш така, сякаш си дъвкана и изплюта.

— Благодаря ти. И аз те обичам.

Измъкнах от чантата си пособията за писане. Класната стая се напълни. Когато Себастиан мина покрай чина ми, звънецът иззвъня.

— Хай, зомби, хубаво ли прекара тази Ladies’ Night? — попита моят бивш приятел, минавайки покрай мен. Ироничните забележки на Себастиан през последните седмици обикновено будеха у мен угризения на съвестта. Но днес ме ядоса.

— Целуни ми задника — изръмжах през стиснати зъби.

— What an interesting remark, miss Wolf — Тайгър разтвори дневника. — Бих искал да запомня този израз, за да го предоставя на следващите поколения. — Той извади сребърния си молив. — Ребека Волф ни въвежда в днешния урок по английски с думите „Целуни ми задника“. Светлите очи на Тайгър ме фиксираха. — Как е на английски „Целуни ми задника“, Ребека?

„Kiss my ass“, преведох мислено и се помъчих да придам безразличен израз на лицето си.

„Eat my shorts“ — чу се отзад. Гласът на Себастиан. Той беше живял пет години при майка си в Лондон, преди да се премести при немския си баща в Хамбург. — Също и „sod you“ или „bugger me“…

— Lovely, Sebastian, that should be enough for now — отвърна Тайгър с перфектното си оксфордско произношение и кимна благосклонно към Себастиан.

— Американският английски — продължи той, като ми хвърли язвителен поглед — се различава от истинския британски английски основно в произношението и словесното богатство. Тази тънка разлика се разпростира дори и във вулгарния език. Американците предпочитат да се изразяват доста елементарно, като изобщо не се опитват да въведат в речника си различни идиоматични изрази от британския английски, какъвто е случаят например с литературно колоритно звучащия израз „eat my shorts“, който напълно се различава от баналния „kiss my ass“.

Зад гърба си чух тихото кискане на Себастиан.

Тайгър продължи да ме гледа, докато Сузи забиваше ноктите си в бедрото ми. От болка ядът ми се изпари. Преценявах дали да изясня на Тайгър, че изразът „eat my shorts“, който Себастиан употреби, със сигурност не беше взет от британския английски, а от американския сериал „Семейство Симпсън“, но се отказах.

— А сега, да се заемем с фактическата тема, предвидена за този час.

Той издърпа златния ланец и извади джобния си часовник. Всеки път, когато го поглеждаше, лявото му око потрепваше.

— Избрах ви една кратка история от Амброз Ловел — оповести той. — Едно от най-ранните му произведения. — Шейла, би ли била така добра да ми помогнеш? Надявам се, че можеш да ходиш с тези ботуши? — и той връчи на Шейла голям топ хартия. Този път ъгълчетата на устните му потрепнаха.

Сузи едва се сдържаше да не се изкикоти, а на мен ми олекна. „Нова жертва, нов късмет“, ми мина през ума. Но по случая с Шейла Хамени бях напълно съгласна с Тайгър. Когато Шейла тръгна из класната стая, ходейки като на кокили с белите си ботуши, с тънки като игли токчета, за да раздаде листовете, тя приличаше на измъчена кокошка на кокили, но това не и пречеше да поклаща малкото си дупенце.

Сузи държеше листа с разказа пред лицето си.

— Моля те, напомни ми да регистрирам нова група в ученическия фейсбук под името „Нямам предразсъдъци, но тя носи бели ботуши“.

Стиснах устни, за да не прихна, и се съсредоточих върху листа си. „The Bell in the Fog“ от Амброз Ловел. Съфолк, Англия 1889–1950.

Преди Тайгър да вземе нашия клас, никога не бях чувала за този писател, но впоследствие научих много за него. Изглежда Тайгър притежаваше всичките му произведения, включително и ръкописа на единствения незавършен роман на Ловел, от който веднъж ни дари с малък откъс. В повечето случаи обаче ни четеше разкази от този автор.

Ако трябва да съм честна, признавам, че това бяха любимите ми часове. Тайгър имаше прекрасен глас на разказвач, дрезгав, дълбок и приятно провлечен. Но днес той помоли Себастиан да чете, като поиска да извадим всички непознати думи и ги наизустим за следващия час.

В новелата на Ловел се разказваше за един английски лорд, който в тъмна мъглива нощ минавал през едно мочурище и изведнъж чул странно звънтене.

Себастиан владееше английския почти толкова добре, колкото нашия учител, беше и умел четец, но въпреки това се концентрирах с мъка.

Що се отнасяше до съня, със сигурност принадлежах към групата на лалугерите. Осем часа сън бяха моят минимум, всичко под него разрушаваше нервната ми система и не само нея. А и днес се чувствах някак особено. Мислите ми започнаха да странстват и докато се осъзная, пред очите ми отново се появиха ужасният изкуствен плюшен килим от съня ми, цветната постелка, стъклените парчета и многото кръв. Прибави се и усещането, че някой се навежда над мен, някой, когото умолявах да ме остави жива.

Слепоочията ми болезнено затуптяха. Пробвах да затворя очи, но тогава се появи следващата картина: тъмната фигура, която се подпираше на фенера и втренчено гледаше нагоре към мен.

Отворих очи, защото започна да ме избива пот.

Това, че Тайгър отново ме гледаше, не помогна. Опитах се да избегна този поглед, по нещо в израза му беше по-различно от обикновено. Ако не познавах толкова добре учителя си по английски, щях да си помисля, че е загрижен за мен.

— Какво става с теб, Беки? — попита ме Сузи в обедната почивка. Както всеки ден седяхме на бара в „Doris Diner“ и чакахме да ни донесат обяда. — Заради Тайгър ли си такава? Този задник. Защо те мрази толкова? Само защото баща ти е американец? Какво всъщност казва татко ти по въпроса? Говорила ли си с него за това? Какво би се случило, ако някой път го изпратиш при Тайгър в приемния му час? Нали искаше да идва в Германия преди Коледа?

Прозях се и се засмях едновременно. Моята най-добра приятелка можеше без никакъв проблем да наниже три дузини въпроси, без да изчаква отговорите. Този път обаче тя се върна към темата.

— Сега сериозно. Защо си толкова бледа като лорда на Тайгър от мъгливото мочурище?

— Сигурна ли си… — започнах.

— Да ти дам ли огледало? — Сузи пое чикъпбургерите с пържени картофи. — Попитай Шейла, може да ти даде някое от своята колекция.

— Благодаря ти, Сузи, знам как изглеждам. — Исках да кажа: „Сигурна ли си, че искаш да чуеш защо съм така?“

— Хайде, не увъртай! Карай направо. Заради… него ли? Съжаляваш ли?

Сузи кимна към масата до вратата. На нея седеше Себастиан, заобиколен от цялата фракция „мацки“ и тъкмо си вадеше един косъм от окото. Себастиан имаше гъсти извити мигли и най-чувствените устни, които някога бях виждала. Миналото лято в сладкарницата на „Шанце“ го попитах как би усетил сладоледа с яйчен ликьор върху езика си. Дявол знае какво ме беше прихванало. Веднага след това избухнах в истеричен смях и ми се поиска да потъна в земята от срам. Но Себастиан повдигна едната си вежда и направи крачка към мен. А после отговори на въпроса ми.

Сега, както си чаках бургера и отвръщах на присмехулния му поглед, този спомен изведнъж оживя отново. Не само целувките, но и всички тези месеци, които последваха, след моя въпрос, наистина ме изпълваха и правеха щастлива. Да.

И все пак нещо липсваше. Когато преди пет седмици и половина задържах ръката на Себастиан, която се пъхна под завивката ми, той ме погледна в очите и каза:

— Не е от страх, че ще те изоставя аз. Страхуваш се, че ще го направиш ти. Затова не искаш да спиш с мен. Нали?

Когато зарових глава между раменете му, той нежно ме отблъсна. После стана и си тръгна.

Така отново беше на разположение на „Жулиетките“, които му се лепяха като мухи на мед. А и Себастиан престана да се съпротивлява.

— Ето ти бургера.

Сузи ми тикна таблата в ръцете и двете се отправихме към нашата маса. Когато минахме покрай групата на Себастиан, Шейла така се вторачи в мен, сякаш искаше с този поглед да ме изстреля на луната. Тя едва не седеше в скута на Себастиан.

— Хей, Бек, съжалявам за днес сутринта — издума Себастиан. За пръв път, от както се бяхме разделили, ме наричаше Бек. — Не исках…

— Но го направи — изсъска Сузи. — Следващия път си налапай „Келвин“ слипа, та да си затвориш човката.

Шейла пое дълбоко въздух. Върху розовия й блясък за устни се беше лепнало късче месо.

Себастиан се усмихна на Сузи. Още докато бяхме двойка, те постоянно влизаха в словесен бой, но по принцип хранеха симпатии един към друг.

— Тъй! — Сузи седна срещу мен на една от масите отзад и облиза оплесканите си с кетчуп пръсти. — Хайде сега разказвай какво стана.

На стената цъкаше часовник. Беше във формата на бургер, секундарната стрелка пък беше във вид на пържен картоф. Следях я с очи: на три, на шест, на девет…

— Ако до две секунди не си отвориш устата, ще се разкрещя — заплаши Сузи и измъкна парченце краставица от пилешкия бургер.

Започнах да топя картофите си в кетчупа и заразказвах какво ми се беше случило миналата нощ. Когато свърших, пилешкият бургер лежеше недокоснат в чинията. Беше изстинал и изглеждаше толкова гаден, че при вида му ми се доповръща.

— И стоеше долу пред фенера? И се взираше точно в твоята стая? Сигурна ли си, че не е бил Себастиан?

Сузи се настани на моята пейка при прозореца и се загледа през улицата отсреща.

Себастиан седеше с другите в час по биология, в който госпожа Донер, дребничка учителка с бузки на хамстер и посивял кок, вероятно тъкмо се беше отдала на любимата си тема — „Легални и нелегални дроги“.

Сузи ме беше придумала да избягаме последните часове. Току-що се беше обадила в секретариата с преправен глас, за да ни извини.

— Сто на сто съм сигурна — чух се да казвам.

— Беки, та това е ужасно! Кой стои по нощите под чуждите прозорци и наблюдава обитателите?

 

 

Сузи потрепери.

Без да се замисля, тя бързо реши, че кошмарът е следствие от свръхдозата ябълков щрудел. Но това с непознатия под фенера направо развихри фантазията й.

— Може да е този, беглецът от лудницата — прошепна тя с широко отворени очи.

— Кой, кой, моля?

— Този, смахнатият, с маската от розов чорап, за когото съобщиха по телевизията. Нощем се качва при самотни жени и сяда на ръба на леглото им. Докато спят, той ги гали по бузите и когато унесени си отворят очите, ги…

— Сузи! — изкрещях ужасена. — Ще престанеш ли, за бога, с тези гадости? Това няма да направи съня ми тази нощ по-спокоен, чуваш ли?

Откъснах приятелката си от перваза. Странно, през целия ден мислех постоянно или за своя кошмарен сън, или за странната фигура под моя прозорец. Но и като говорех за това, не ми ставаше по-добре. Напротив, нещо ми подсказваше, че правя голяма грешка. Изказано на глас, се създаваше впечатление за стечение на поредица от странни случайности. Но не беше така, поне не и за мен. Защото това странно усещане в гърдите, тази празнота — бяха реални, въпреки че не можех да си ги обясня.

— Я по-добре разкажи как мина вчерашната репетиция на групата? — попитах Сузи.

С дълбока въздишка приятелката ми се тръшна върху мекия чувал и темата на следващия час беше Димо̀ Ямал, фронтмен на ученическата банда „Д-р Но и болните сестри“ и Сузин блян в безсънните нощи. Според моите разбирания Димо̀ беше един арогантен мухльо, но това мнение благоразумно го пазех само за себе си, защото Сузи не би се съгласила с него.

Преди три месеца Димо̀ беше взел приятелката ми в отбрания кръг на беквокалите. Оттогава Сузи започна да взима уроци по пеене и заиграваше сериозно с мисълта да се подложи на пластична операция. За мен си остава загадка, защо хората се опитват да се изявяват тъкмо там, където най-малко ги бива. При това, що се отнася до външността, съдбата беше надарила Сузи точно толкова щедро, колкото и Себастиан.

Визуално Сузи беше почти пълна моя противоположност. Което не означава, че до нея се чувствах като грозното пате. Но с моите закръглени бедра, дебели крака и голям бюст бях вероятно същински кошмар за болните от анорексия.

И докато аз, също като татко, бях чернокоса и с кестеняви очи, Сузи имаше светлоруси, дълги до задника, навити като тирбушон къдрици, очите й бяха светлозелени, тялото й — като на елф.

Единственият недостатък, който имаше, го знаехме само четирима: гинеколожката на Сузи, майка й, Яне и аз. Сузи имаше различни по големина гърди. Дясната, е размер В/С, а лявата — е А на чашката.

За да прикрие разликата, Сузи си беше поръчала специални сутиени, на които едната от чашките беше подплатена със специален, подобен на гума материал. Така можеше да носи и тесни фланелки, без да се забелязва разликата в гърдите. Въпреки това тя страдаше ужасно. Когато имахме физическо, винаги напускаше съблекалнята последна и с мен за бодигард. А колко часове бяхме прекарали в интернет форумите по въпроса, просто не мога да изброя. Междувременно научих наизуст всички подробности, или по-точно плюсовете на операциите на гърдата. За минусите грижата имахме ние, Яне и аз.

След като Сузи подробно и възторжено разказа за песните на Димо̀, за гласа на Димо̀, за дупето на Димо̀ и за белега по рождение върху челото на Димо̀, отново се върнахме на нейния комплекс и отново си опитах късмета да направя препратка към момичетата, които имат много по-сериозни проблеми с гърдите. Безнадеждно начинание.

— Лилит Хопф се е родила със зурла — контрира ме Сузи. — Имала е цял живот да свиква с нея. А моите гърди си бяха съвсем еднакви. Защо, по дяволите, дясната беше толкова недоволна от това, та тръгна да расте още.

— Погледни го и от друга гледна точка — опитах да се пошегувам. — Ако на Димо̀ му харесват малки гърди, ще можеш да го ощастливиш. Ако му харесват големи — пак ще го направиш щастлив. Ти си, така да се каже, „две в едно“.

— Много смешно — Сузи скръсти ръце пред своите така недолюбвани от нея части на тялото си. — По-добре да умра като стара мома, отколкото да си разголя недъгавото тяло пред Димо̀. Поне да бях болна от рак, тогава щях да имам някакво извинение, а то…

— Сузи, не говориш сериозно!

— Не, говоря съвсем сериозно!

Станеше ли дума за нейния бюст, Сузи нямаше граници. Но беше невъзможно да й се сърдиш. Никой досега не бе успял да й се сърди повече от пет минути.

След като се успокои, влязохме в You Tube, чухме новото CD на Кулио „Steal Hear“, след което изпратихме от джиесема на Сузината майка зов за помощ към нейния данъчен съветник. От половин година те двамата имаха интимна връзка. Затова и бащата на Сузи се изнесе от тях преди няколко седмици, а Сузи мразеше новия на майка си, сякаш беше чумав.

— Скъпи, колата ми се повреди — диктуваше ми Сузи, защото аз пишех по-бързо. — Аз съм на отбивката за почивка, първия изход от магистралата за Хановер. „Пътна помощ“ ще дойде чак след три часа. Можеш ли да ме спасиш? Копнея за теб. Твоето охлювче.

— Охлювче ли? — прихнах аз. Майката на Сузи беше висока, стройна жена, която провеждаше семинари по мениджмънт за ръководни кадри в Хановер. — Тя нарича себе си охлювче? А всъщност къде е в момента?

— Болна, в леглото — отвърна Сузи с триумфираща усмивка. Грабна джиесема от ръката ми и натисна „изпращане“. — Хващам се на бас, че след десет секунди отговорът ще пристигне. — Сузи постави джиесема върху дланта си и ето че отговорът пристигна.

„На път съм. Не мърдай от мястото си. Спасението идва.

Твой: Цифров жребец“

Гледах втренчено дисплея. Наистина беше написал „Цифров жребец“.

— Призля ми — казах и изпратих безмълвна благодарност към Господ, че ме е предпазил от такива семейни проблеми. Сузи наистина имаше много по-големи грижи от тази с разликата в гърдите, но се радвах, че в случая проявяваше чувство за хумор.

Само като си представихме как „Цифровият жребец“ на „Охлювчето“ яхва в този момент спортната си кола и отпрашва с 200 км към Хановер, се запревивахме от смях. Кулио продължаваше рапа „Keep in Gangsta“.

А когато Яне се върна от работа и подаде глава от вратата на моята стая, ние и разказахме за SMS-a.

Тя също се разсмя.

— Ако милата ти болна майка разбере, ще те приютим у нас. Нали знаеш, Сузи?

Сузи кимна. Отдавна предполагах, че за нея Яне е майката, за която винаги е мечтала. Със Сузи се познавахме още от основното училище и нашето жилище беше неин втори дом. Тъкмо донесох две чинии със суфле, когато джиесемът ми иззвъня. Бащата на Себастиан. Беше шеф на фирма за кетъринг и в началото на годината Себастиан ми беше осигурил работа при него. Помагах, когато имаше следобедни сбирки или пък партита в края на седмицата, но за днес нямах нищо отбелязано в тефтера си.

— О, господи, колко хубаво, че те намерих! — изпъхтя той. Гласът му звучеше така напрегнато, като че беше в прединфарктно състояние. — Имаме коктейл по случай едно откриване, суперважен клиент! Една от сервитьорките се разболя. Можеш ли да я заместиш? Магазинът се казва „Lights on“. Големият булевард край Елба, в „Щилверк“. Откриването е в девет. Плащам двойно. Не приемам отказ. Какво ще кажеш?

Казах „да“, макар че от последната нощ още се чувствах зле и щеше да е най-добре да си легна рано. Но бащата на Себастиан звучеше така отчаяно, че не ми даде сърце да му откажа.

 

 

След като Сузи си тръгна, си взех още един душ — този път леденостуден. Уверих Яне, че със сигурност ще се прибера в единайсет, и тръгнах.

„Lights on“, както показваше името, беше магазин за осветителни тела в „Щилверк“ — доста шикозен мол до рибния пазар. Когато пристигнах, гостите бяха вече там. Бащата на Себастиан ми подаде облеклото, което беше пожелал клиентът, и аз бързо се преоблякох в тоалетната. Къса черна рокля с дълбоко деколте и бяла престилка, към тях високи токчета. Ей! Надали можеше да е по-курвенско.

Но бях твърде уморена, за да се ядосам. Когато хвърлих поглед в огледалото, се изплаших от себе си. Очите ми бяха зачервени и смъдяха, кожата ми беше бяла като сирене и инак по-скоро кръглото ми лице сега изглеждаше изпосталяло. Ощипах се по бузите и се залових за работа.

Гостите бяха жени и мъже на около четирийсет, които Врабеца би сложила в раздел „новобогаташи“. Те стояха наоколо, седяха по червените кадифени канапета или върху хромирани високи табуретки на бара и чакаха хапките, които аз и още две сервитьорки трябваше да им поднесем. До щанда за продажби бандата засвири лайф. Дует от две засукани певици, които за подгряване изпълниха песента на ABBA „Lovelight“. Светлините в магазина, които бяха намалени, изведнъж светнаха с пълна сила: стотици дизайнерски лампи грейнаха едновременно и направиха шоуто наистина бляскаво. Аплици, стоящи лампи, настолни осветителни тела, полилеи в най-различни размери и форми. Тези ярки светлини ми опъваха нервите, а и многото хора съвсем влошаваха положението. Магазинът, огромен хангар с каменен под и висок таван, беше претъпкан.

Със стиснати зъби се провирах през тълпата. Само за тази униформа заслужавах тройно заплащане. Обувките ми стягаха, дрехите ме дразнеха и един плешивец в костюм на ситно райе беше забил нагъл поглед в деколтето ми, докато си взимаше фаршировани яйца, китайски кюфтенца и скаридени шишчета от таблата ми. С удоволствие бих запратила таблата към голото му теме. „Ако имаше преддверие на ада, такива като него биха стояли в първата редица“, помислих си отвратена.

— Какво те е зяпнал тоя? Приятел ли ти е? — прошушна ми в ухото малката червенокоса сервитьорка, когато се засякохме.

Тъкмо се канех възмутено да кимна с глава, когато забелязах, че келнерката не сочи гологлавеца, а в съвсем друга посока.

И ето че се появи отново; това странно усещане на спокойствие, някъде дълбоко в мен. Почувствах го, преди да го видя.

Стоеше облегнат на стената, съвсем отзад, в ъгъла на магазина. Веднага познах бледото лице с черната коса. Сега видях, че беше младо момче, малко, може би съвсем малко по-голямо от Себастиан. Около него нямаше никой. Голямата стояща лампа от лявата му страна имаше формата на дърво и лампичките — дузина мънички листенца от бяло стъкло — висяха над него върху метални клони и клончета. И докато другите в залата обикаляха насам-натам, стояха един до друг, жестикулирайки, или пък налапваха по някоя хапка, той стоеше съвсем кротко, сякаш позираше за портрет на невидим художник. И погледът му беше неподвижен. Той беше насочен единствено и само към мен, сякаш освен мен в магазина нямаше никой.

— Кой е този? — шепнеше колежката ми. — Във всеки случай не прилича на поканените тук гости. Божичко, какъв е мършав. — Тя се изкиска. — Но пък е и някак секси. Как ли е влязъл тук?

Поисках нещо да кажа, но думите заседнаха в гърлото ми. Беше издължен, слабичък и като че ли имаше нещо котешко в него. Черната му коса беше леко разрошена, чертите — остри. Носеше черен пуловер с дупка на левия лакът и протрити дънки, прилепнали по бедрата му. Не можеше да се каже обаче, че е хилав — това не беше точната дума.

Изглеждаше някак отчужден, някак различен.

Погледът ми се плъзна обратно към тясното му лице. Още продължаваше да ме гледа втренчено. Не можех да различа дали очите му са кафяви, или сини, но дълбоките сенки под тях се виждаха и оттук. Той имаше високи скули и изведнъж се сетих за едно напълно идиотско допитване, на което се натъкнахме със Сузи, сърфирайки в интернет: „Ей момичета, намирате ли момчетата с високи скули секси?“

В този случай — определено „да“.

Но не беше само външността. Може би тя играеше роля, но имаше и нещо друго — една странна, почти трескава енергичност, едно безпокойство, което излъчваше, макар и да не мърдаше от мястото си. Докато досега ми беше студено от умората, изведнъж се сгорещих. Двете момичета от групата запяха: „Everything around is love light, you’ re shining like a star in the night Ï want let you out of my sight…“ И непознатият изкриви в иронична усмивка устните си.

— Ей, малката, искам още една фурма с шпек.

Стреснах се. Гологлавият стоеше отново пред мен и ми закриваше гледката. Колежката в това време беше потънала в гъмжилото. Противният тип грабна рулцето си от таблата и го пусна съвсем преднамерено в деколтето ми.

— У-ух. Съжалявам, мога ли да ви…

Плешивецът протегна дебелите си като кренвирши пръсти, но изведнъж се вкамени. Една ръка се беше впила във врата му. Беше непознатото момче. То стоеше плътно зад гологлавия, черните му коси бяха паднали върху челото, лицето му беше неузнаваемо.

— Остави момичето или ще ти се случи нещо.

Гласът на младежа беше тих, суров и леко пресипнал, сякаш отдавна не беше говорил. Но в него се долавяше заплашителна нотка.

Плешивецът опитваше да си поеме въздух. И този път наистина изпуснах таблата. Тя издрънча на пода. Някой от гостите, май жена, изписка пронизително и след секунди се появи бащата на Себастиан.

Изведнъж в магазина настъпи суматоха и докато се осъзная, непознатото момче беше безследно изчезнало.

Оркестърът подхвана нова песен, след нея търговският управител държа реч:

— Уважаеми гости, за мен е чест да ви поздравя с „добре дошли“ при нас.

И прочее, и прочее…

Изкарах някак си вечерта и когато малко след десет се озовах на чист въздух, едва стоях на крака от изтощение. Пъхнах в джоба си банкнотата от сто евро, която бащата на Себастиан ми даде като обезщетение за инцидента с плешивеца, който, естествено, не беше изгонен от празника.

— Такси ли желаете?

Една ръка ме хвана за рамото. Този път тази, която изпищя, бях аз. До мен стоеше Себастиан, който усмихнат отметна светлата си коса. Все още уплахата ми беше по-голяма от изненадата да видя тук бившия си приятел.

— Да не си откачил? Може ли да се примъкваш така, да ме убиеш ли искаш?

Усмивката му стана още по-широка.

— Напротив. Наредено ми беше да те спася. Баща ми позвъни преди малко. Каза, че трябвало да те заведа вкъщи, за да не те похити някой.

Себастиан ми подаде каската и скоро след това се озовах на Веслата зад него. Обвих ръцете си около кръста му и сложих глава на гърба му. Изпод каската на Себастиан се подаваха косите му, които ме гъделичкаха по носа. Държах се толкова здраво, колкото можех, но усещането за празнота отново ме беше обхванало толкова силно, колкото снощи. Сякаш в гърдите ми се беше отворила дупка.

— Ей, Бекс, трябва ли да се тревожа? Наистина, не изглеждаш никак добре — каза Себастиан, когато спряхме пред вратата на моята къща и тръгнах да се сбогувам. Той сложи длани на бузите ми. Пръстите му се усещаха леденостудени, но изглежда това докосване го изплаши толкова, колкото и мен.

— Та ти гориш! — възкликна той и ме изгледа загрижело. — Да нямаш температура?

Поклатих безмълвно глава. Зад нас паркира кола и светлината на фаровете падна върху лицето на Себастиан. Беше първият път, в който отново се озовахме толкова близо един до друг. Погледът му ме изследваше и знаех, че би искал и още нещо. Бих му го дала с удоволствие, но не и след това, което се случи днес.

Моят прозорец беше тъмен и паниката отново започна да ме обзема, тихо, почти незабележимо, но достатъчно, за да ме накара да изрека нещо ужасно непочтено.

— Себастиан?

— Какво има?

— Ще останеш ли да спиш при мен?