Изабел Абеди
Луциан (40)

Четиридесет

— Ти?

И двамата изпъхтяха едновременно, Луциан и Себастиан. Надигнах се, а Луциан застана като щит пред мен.

— Какво правиш тук? — избълва Себастиан. — Какво искаш от нея?

— Да спася живота и — отвърна Луциан. — И заради това сега ще ни пуснеш да вървим.

— Не — каза Себастиан. — Случайно аз също имам намерение да направя това. Ребека ми се обади. Каза ми, че ще умре. Тя ми каза също и къде, само не каза как, но сега научих и това.

Луциан ме заобиколи. Черните му вежди бяха събрани, в погледа му се четеше дълбоко недоверие.

— Какво каза той? — промълви напрегнато.

Наведох глава.

— Истината. Но не е, както мислиш ти. Аз му разказах само за това помещение, за кошмара, бях съвсем откачила, аз…

Млъкнах. Господи, какво бях направила? Бях извикала в ухото на Себастиан тези думи, без дори да ги обясня, и в следващия момент бях вече забравила за истеричното си избухване. Бях помислила също толкова малко за него, колкото и за всички други. Изобщо не осъзнавах какво бях забъркала с думите си.

Тръснах глава. Всичко това беше голяма грешка, беше излязло извън контрол, не трябваше да се случва.

Направих крачка към Себастиан. Лицето му изглеждаше толкова наскърбено, така объркано.

— Себастиан, ти трябва да ни оставиш да вървим — умолявах го паникьосана. — Луциан е прав. Всичко ще ти обясня по-късно, но сега трябва да се махаме оттук, веднага! Майка ми…

— … може да пристигне всеки момент — довърши изречението ми Себастиан. — Тя ми се обади вчера и ме попита дали имам някаква вест от теб. Някакъв признак на живот, както се изрази. И за него — той стрелна Луциан с поглед — също ми говори.

— Не! — изкрещях. — Не! — погледнах ужасена Себастиан. — Разказал си й за телефонния ни разговор?

— Нямах време за това — отвърна ми той. — Отправих се към летището, също като майка ти. Бяхме в различни класи, но в същия самолет. Тя не ме видя.

Той протегна ръка.

— Аз ще те отведа оттук. На сигурно място, където майка ти няма да те намери. Хайде, ела. Ела с мен, Бекс — гласът му секна. Беше толкова отчаян, че чак усетих физическа болка.

За секунда импулсивно ми се прииска да погаля ръката му, която той все още държеше протегната към мен. Уплашена от самата себе си, се отдръпнах назад и се вкопчих в Луциан.

— Ребека, идвай с мен — изплю думите Луциан. — А ти ще изчезнеш оттук, и то веднага.

— Това определено няма да го направя — лицето на Себастиан пламтеше от омраза. — Твърде дълго я оставих сама.

Затворих очи. Спомних си думите, които Тайгър беше казал на Себастиан. Че има неща, за които трябва да се бориш, защото понякога животът е по-кратък, отколкото си мислим.

— Откъде знаеш, че не е бил той?

Луциан се обърна към мен и посочи с глава Себастиан. В първия момент не разбрах какво имаше предвид, но когато се сетих, сложих ръце пред устата си. Помещението, многото парчета, аз на пода, кръвта…

— Не — изпъшках аз, не… не… това е невъзможно! Себастиан не е…

Себастиан направи скок към Луциан.

— Ти, проклета свиньо! — кресна му той.

После замахна. Едно изстенване се изтръгна от него и малко след това чух как юмрукът му се стоварва върху скулата на Луциан.

Луциан се хвана за бузата и се вгледа замислено, почти учудено в кръвта по пръста си, която веднага изчезна. Себастиан беше направо извън себе си, така че не обърна никакво внимание на това.

Този път Луциан не са направи на невидим. Той отвърна на удара. Хвана здраво Себастиан за рамото и заби юмрук в корема му. Себастиан се сви, залитна назад, но после бързо се засили и започна да налага Луциан с юмруци. Ударите му бяха диви и неконтролирани, но уцелваха раменете, главата и стомаха на Луциан.

Сега в очите на Себастиан се четеше нещо повече от омраза и аз с ужас разбрах, че това, което го подтикваше да действа, съвсем не беше само страха за мен. Себастиан беше побеснял от ревност. Изглежда изкарваше така всички чувства, които се бяха натрупали през последните месеци в него.

— Престани — умолявах го аз. — Правиш грешка, не разбираш, трябва да го пуснеш! Луциан е тук, за да ми помогне. Той е единственият, който може, той е…

Но Себастиан изглежда не ме забелязваше. Когато поисках да го хвана за раменете, той ме отблъсна от себе си и отново се нахвърли върху Луциан, който се сниши под юмрука му. После Луциан се стрелна като див звяр върху Себастиан. Започна да сипе точни удари в лицето му, между ребрата, докато Себастиан едва си поемаше въздух.

— Полудяхте ли? — изкрещях. — Трябва да се махаме оттук!

Вдигнах поглед към прозореца, но той беше вече затворен.

Фей ли го беше затворила? Дали беше още в стаята? Или баща ми беше отключил вратата. Дали щеше да се появи на прозореца?

Себастиан нападна отново и свали Луциан на земята. Пъшкайки, те започнаха да се борят, търкаляха се по тревата, докато Себастиан не взе надмощие. Той седна върху гръдния кош на Луциан, натисна лактите му с колена и здраво хвана китките му.

— Къде е тя? Къде е дъщеря ми?

Сърцето ми спря. Гласът на Яне. Идваше от улицата, звучеше панически и веднага след това чух баща си.

— Оттук!

Поисках да се нахвърля върху Себастиан, да измъкна изпод тялото му Луциан, но просто не можех да контролирам мускулите си. Всичко изглеждаше като на забавен кадър. Не усещах как стъпвам. Сякаш плувах във въздуха.

Луциан все още лежеше на земята. От гърлото му излезе дълбок хрип и той се нахвърли с всичка сила върху Себастиан. Но Себастиан беше по-силен.

В ухото ми отекнаха риданията на Яне. Бяха съвсем близо. Легнах в тревата пред Себастиан и Луциан.

— Трябва да повярваш в това, което ще ти кажа сега — хванах аз Себастиан за ръката. — Погледни ме. Погледни ме!

Себастиан колебливо обърна очи към мен, докато тялото му все още лежеше върху Луциан. Поех дълбоко въздух и казах:

— През лятото на 1963-та се влюбих и баща ми се удави.

— Какво? — Себастиан беше абсолютно объркан.

— „Солена вода“ — отвърнах. — Това беше първото изречение от романа, което ти тогава беше изнамерил във връзка с домашното, което ни беше дал Тайгър. Прочете ми го. И ми обясни как с това изречение авторът отваря една врата. Знае се какво ще се случи, не се знае само как.

Себастиан се втренчи в мен.

— Аз също знам какво ще се случи с мен — заговорих. — И знам единствената възможност да го предотвратя — стиснах ръката на Себастиан. — Ето моето първо изречение: „Луциан не е човек, а моят ангел, и ако той не ме спаси, аз ще умра.“

Себастиан продължаваше да ме гледа.

— Трябва да ми вярваш! — продължих аз. — Не мога да измисля друго.

Дали Себастиан повярва, или не, не мога да кажа, защото в този момент Луциан се надигна. И отхвърли Себастиан с такъв замах, че той излетя в тревата. С един скок Луциан се изправи на крака.

Но вече беше късно.

Майка ми беше тук.

Баща ми я беше прегърнал, а тя притискаше с ръце устата си. Гледаше ту Луциан, ту мен. Косите й бяха разрошени, лицето й пламтеше като в треска, а в очите й се четеше такава паника, каквато никога преди не бях виждала у никого.

Погледът й срещна татковия поглед и докато Луциан успее да ме хване за ръка, те се намериха при мен, в пълен синхрон, сякаш бяха две части от едно цяло.

Майка ми отляво, баща ми отдясно. Те ми хванаха ръцете и ме задърпаха към улицата. Ритах с крака във въздуха, но не можех да се съпротивлявам. Обувките се изхлузиха от краката ми, а от джоба на дънките гъбата на щастието изпадна в тревата. Чух Яне да изхлипва, но двамата с баща ми продължиха да ме влачат. И докато улицата се виждаше все по-близко и по-близко, моят поглед се впи в Луциан. Той ме следваше стъпка по стъпка.

Когато се приближи плътно до мен и се опита да ми протегне ръка, майка ми и баща ми едновременно спряха. Докато ръцете на Яне се стегнаха като менгемета около китката ми, аз я чух да казва:

— Само ако падне косъм от косата на дъщеря ми, ще те убия.

Луциан издържа на погледа й.

— Вие не можете да ме убиете — каза той. — Но можете да убиете дъщеря си. И ако нещо такова се случи, аз ще остана, за да ви напомням цял живот за това. Сега знам кой съм, госпожо Волф. Погледнете. Погледнете, ето тук.

Луциан обърна ръцете си и ги вдигна нагоре. Те трепереха.

Спомняте ли си стиха, който бяхте избрали за раждането на дъщеря си? — попита Луциан.

Майка ми мълчеше. Себастиан, Мишел, Фей, Вал, които бяха изтичали от къщата и ни бяха наобиколили, мълчаха. В градината цареше мъртва тишина:

— Живот, така мистериозно изтъкан — започна Луциан — от хора като мен и вещества незнайни…

Погледът му се плъзна край мен към майка ми.

— Аз бях едно от тези непознати вещества, госпожо Волф. Когато родихте Ребека, аз също се появих на този свят. Спомних си, знам всичко и вашата дъщеря ми помогна да си припомня. Винаги съм бил около нея, от първото й изплакване. Бях около нея и в болницата, когато за малко не умря. Тя ме наричаше Лу. Сега вече знам и за това помещение, за което ви разказах. Знам какво съм правил там. Не съм искал да убивам дъщеря ви. Опитвах се да спася живота й. И точно това искам да направя и сега. Отново ще се случи, госпожо Волф. Затова трябва да бъда при нея. Моля ви. Умолявам ви. Ако обичате дъщеря си, оставете ме да бъда с нея.

Дланта на Яне върху ръката ми започна да трепери. Татковата ръка също се разтрепери. Гъбата на щастието сияеше в тревата като звезда.

Помогна. Луциан успя. Те му повярваха. Най-сетне имахме сигурност.

Започнах да се задушавам, когато дланите на моите родители отново се впиха в ръцете ми. Този път още по-силно от преди.

— Имате право — твърдо заяви майка ми. — Аз обичам дъщеря си. Обичам я повече от всичко на света. И ако не ставаше въпрос за живота на Ребека, щях да се опитам да ви помогна. Вие сте болен, Луциан. Опасно болен и застрашавате живота на дъщеря ми. Ребека ви вярва. Тя ви обича и би дошла с вас навсякъде. Но аз няма да допусна да й се случи нещо. Алек също. Не се и съмнявайте, че ние ще направим всичко, за да държим детето си далеч от вас.

С тези думи Яне и баща ми ме повлякоха към колата, все по-бързо и по-бързо.

Луциан тичаше след нас. Виждах лицето му, виждах отчаяното му усилие да стане невидим и видях, че не му се удаде. Цялото му тяло трепереше, колкото повече се напрягаше и се опитваше да се контролира, толкова по-малко успяваше.

Яне и баща ми ме набутаха в колата. Беше червен миниван. Върху вратата от другата страна на шофьорската се мъдреше жълто слънце с надпис: „Sunnycars“.

Баща ми затръшна вратата. После се извърна и хвана Луциан за врата. Яне запали колата.

Виждах Луциан да се гърчи в ръцете на баща ми. Виждах Мишел, която държеше за ръка Вал и гледаше занемяла Луциан. Видях и Фей, която отвори уста и извика нещо, което не можах да разбера.

Видях лицето на Луциан. Баща ми все още го държеше здраво за врата. Погледът на Луциан беше впит в мен. Той плачеше.

После Яне натисна педала за газта и потегли със свистящи гуми.