Изабел Абеди
Луциан (27)

Двайсет и седем

Откъм градината, в стаята ми долетя смехът на Вал. Когато след обяда се върнах от училище вкъщи, те с Фей седяха на кухненската маса и рисуваха. Фей ме изгледа сбърчила чело, но не ми зададе никакви въпроси, за което й бях твърде благодарна. Вал обаче, която носеше огромна шапка с цветя и червена копринена нощница, стигаща й до босите крачета, се хвърли отгоре ми и ме задърпа към масата, но аз се освободих от нея и си влязох в стаята. Намерих бележка от баща си, че ще се върне привечер.

Затворих прозореца и гласът на Вал заглъхна. Ято птици се вдигнаха отнякъде в небето. Те образуваха фигури като от заучена хореография, първо едно „V“, после една права линия. Подредени в редица, една след друга те изчезнаха в хоризонта.

Седнах до масата и се загледах в купчината листове пред мен: недовършеният роман от Амброуз Ловел. Негов главен герой беше четирийсет и седем годишният писател Алън и първото изречение гласеше:

Помещението, в което Алън пишеше своята последна история, беше с кафяви пердета.

След кратко, почти делово описание на скромното помещение, в което Алън е писал, Ловел се пренасяше в нощта в театъра, където се беше състояла премиерата на Алън и писателят беше усетил лекото убождане в гърдите си. Малко след това в живота му се появил един непознат, към когото Алън усещал странно привличане. Този мъж нямал никакви спомени за произхода си, нямал линии по дланите си, затова пък сънувал и винаги сънищата му били свързани с Алън. Някои били маловажни, други — много драматични. Той сънувал как издателят на Алън се отказва от него и как след това в продължение на дълги години произведенията му щели да потънат в забрава. Той сънувал също как Алън е коленичил пред смъртния одър на малко момченце. В друг негов сън Алън държал на ръце окървавена жена. Сънувал и как Алън се обесва в стаята си, където творял, защото не искал да живее повече.

И всички сънища на непознатия ставали реалност.

Пиесите на Алън не се играли повече. Синът му починал вследствие на усложнения при белодробно заболяване. Съпругата му Емма, танцьорка, била прегазена от автомобил. Тя издъхнала в ръцете на Алън и точно година по-късно той се самоубил.

Разлистих обратно, прочетох още веднъж отделни изречения и пасажи и имах усещането, че думите ме нападаха върху мен като живи.

— Вие трябва да имате име, господине — каза Алън. — Всеки си има име.

— Е, явно аз не съм като всички, — отвърна му непознатият и се вгледа в ръцете си с дълги фини пръсти. — Аз не зная името си, нито възрастта си, нито къде съм роден. Лицето му изглеждаше уморено и изведнъж Алън го обзе някаква тъга, която не можеше да си обясни. Тя беше като ехо на непознатия, който вътрешно го беше развълнувал дълбоко.

— Думите са моя професия — каза Алън и гласът му прозвуча твърдо. — Искам да ви подаря име.

— Кълна се, не ви видях да идвате…

Думите на шофьора прокънтяха в тихата нощ, докато с бързи крачки се затича да търси помощ. Алън стоеше на тротоара. Той държеше безмълвен Емма в прегръдките си. От слепоочието й течеше кръв и капеше по тъмния паваж. Беше аленочервена, като завесите в онази нощ, на премиерата в театъра. Някъде в далечината се чу гръм и Алън вече знаеше, че ще се случи това, което беше сънувал непознатият. Той положи главата на Емма в скута си. Светлите й очи го погледнаха, но Алън остана безмълвен. Той, който никога не се затрудняваше да намира думите, сега не намираше дори и една-единствена за нея.

Емма му се усмихна.

— Не ме е страх — меко каза тя. — Нали не съм сама.

И след тези думи затвори очи. Бледото й лице, все още толкова красиво, светлееше на лунната светлина. Чуваше се само цъкането на Алъновия часовник. Той туптеше като живо сърце в джоба на сакото му. Алън си спомни за деня, в който срещна непознатия: своята смърт, своя последен посетител, и в този момент осъзна, че това беше началото на края.

Последните редове на недовършения манускрипт ги знаех вече. Себастиан ги беше цитирал в реферата си за Ловел. Беше казал, че няма никакво съмнение този роман да има отчасти биографичен характер.

Когато Алън взе това решение, той се изпълни с дълбоко упование. Трябваше да има някое място, където човек можеше да се освободи от всичко, което тормозеше душата му, и беше дошло времето да потърси това място.

Чувах ехото от изкрякването на Шейла: „Ауу, гадост“, когато Себастиан заговори за това, как съпругата на Ловел издъхнала в ръцете на писателя, и виждах Тайгър да седи на Себастиановия стол и да тропа с длан по ръба на масата.

Почувствах пръстите си изтръпнали и когато ги погледнах, цялата кръв от връхчетата им се беше отдръпнала. Те изглеждаха восъчно бледи. Това обикновено ми се случваше само през зимата, в големите студове. Наричаха този феномен „мъртвешки пръсти“.

Помислих дали да не се обадя на Себастиан, но не успях да го направя. Вместо това се опитах да звънна на Сузи, но там не вдигна никой. Седнах отново на бюрото и разлистих ръкописа, но редовете се размазваха пред очите ми.

Отново станах, за да набера номера на Сузи. Оставих да звъни поне двайсет пъти, но никой не вдигна. А пръстите ми изглеждаха безжизнени, така ги и чувствах. Отидох в банята и пуснах горещата вода да тече отгоре им, разтрих ги, но те останаха сковани.

Върнах се обратно при бюрото, отново заразгръщах манускрипта и чак сега забелязах, че последните страници се бяха слепили. Разделих ги.

На последната страница намерих биографията на Довел. Под нея имаше снимка. От копирането качеството беше се влошило, но лицето се виждаше ясно.

Мъжът имаше будни, сериозни очи и високо чело, по което падаха тъмни къдрици.

Под снимката беше написано с курсив: Амброуз Ловел, роден на 3 март 1881г. в Съфолк, починал на 17 октомври 1928г. в Лондон.

Оставих листа. Познавах това лице и веднага се сетих къде го бях виждала: старата гравюра в татковата градинска къщичка, която бях държала в ръце преди два дена, малко преди Фей да се яви.

Нужни ми бяха само няколко секунди, за да се намеря в градината. При басейна имаше двама мъже. Те го пълнеха с вода, чувах шуртенето на маркучите. Двамата ме поздравиха приятелски. Без да им обръщам внимание, аз изтичах край тях и влязох в къщичката. Гравюрата си стоеше на мястото.

Права бях. Тъмнокосият мъж със сериозното лице, чиито тънки пръсти се вплитаха с тези на красивата жена, беше Амброуз Ловел. Погледът ми се премести от него към хубавицата и от нея към русия мъж от другата й страна, прадядо ми.

Объркана, започнах панически да издърпвам едно след друго чекмеджетата от бюрото на татко. Трябваше ми информация. Трябваше да знам какво, по дяволите, означава всичко това. Бях като в амок. Това беше някакъв заговор. Татко знаеше. Той предварително беше нагласил всичко. Или Мишел, или Яне. Някой искаше да ме довърши, някой искаше да полудея. Най-невероятни мисли минаваха през главата ми, докато все по-трескаво ровех из чекмеджетата. Навсякъде летяха сметки, моливи, острилки, кламери, пощенски картички, визитки и снимки. Когато видях снимката на Яне да пада на пода, стъпих отгоре и още по-яростно продължих да издърпвам чекмедже след чекмедже, докато един сърдит крясък ме спря.

На вратата стоеше Мишел.

— Полудя ли? Какво по дяволите те прихвана? Какво правиш тук?

Погледнах първо нея, после хаоса около мен. Дотук с намерението ми да взема живота си в ръце. Мишел се приближи, хвана ме за китката и ме откъсна от бюрото.

— Изчезвай! — нареди тя.

Гласът й беше леденостуден.

Озъбих се.

— Не! — креснах й в лицето. — Ще остана тук, колкото си искам. А тебе изобщо не те засяга какво правя в стаята на баща си. Разбра ли? Защото той е мой баща. Ако изобщо това засяга някого, засяга него, а не теб. Не теб!

Мишел се гипсира. Усещах по ръката, която все още държеше китката ми. „Ако сега й извия пръстите, ще се счупят“, помислих си.

— Какво става тук?

Сега баща ми се беше изправил на вратата и държеше Вал за ръка. Тя гледаше като омагьосана хаоса по пода. Мишел се затича и я взе от ръцете на баща ми.

— Искам да знам кой е този — обърнах се към баща си.

Поднесох му гравюрата.

— Кой е този тъмнокос мъж? Какво знаеш за него?

Баща ми погледна гравюрата, после мен. Изглеждаше напълно объркан.

— Защо? — попита той. — Защо те интересува тази стара рисунка?

— Защото искам да разбера какво, по дяволите, става тук — изкрещях аз. — Искам…

— Достатъчно! — Мишел беше застанала между нас. — Това е вече прекалено, Алек — каза тя, — не искам да се крещи в тази къща. Искам това да… — Мишел ме посочи, сякаш бях някаква зараза или проклятие — … това да свърши най-после. Защо ние? Защо ние трябва да се грижим за това? Какво ни засяга? Кажи ми. Кажи ми защо проклетата й майка…

Тя не продължи, защото сега баща ми се развика, толкова силно и високо, че си помислих, че стъклата на прозорците ще се счупят на хиляди парчета.

Мишел притисна главата на Вал към гърдите си и издаде някакъв успокояващ звук. Заговори на Вал, сякаш беше бебе.

— Всичко е наред, малката ми. Така съжалявам. Всичко е наред. Мамчето е при теб. Ела, ще излезем. Ще видим докъде чичковците са напълнили басейна. Как мислиш, да отидем ли да поплуваме?

Беше вече при вратата. Там отново се обърна към мен.

— Мисли за това, което ти казах в колата — изсъска тя. — Говоря сериозно.

Баща ми затвори вратата. Той пристъпи към мен, разтворил ръце.

— Вълченце, какво става с теб, ти…

— Ребека, казвам се Ребека! — изфучах аз. — И искам да знам кой е този мъж до твоя дядо.

Баща ми вдигна рамене. Това, че не знаеше, изглеждаше правдоподобно, той изглежда наистина не разбираше какво ме беше прихванало.

— Не знам — отвърна той безпомощно. — Намерих тази картина, след като ти ми беше изпратила онзи мейл за дядо Уил. Хареса ми и затова я поставих тук. Не познавам мъжа. Знам само, че жената на картината е била годеница на прадядо ти. Името й беше табу в семейството ни. Трябва да се е погрижила навремето за някакъв грандиозен скандал. Доколкото знам, е била танцьорка и е напуснала прадядо ти пред олтара. Заради…

Баща ми се загледа в гравюрата. Изглежда и на него започна да му се изяснява връзката.

— … Мисля, че заради него.

Замислих се за биографията на прадядо си. Запознал се с млада англичанка, която го напуснала в нощта преди сватбата. За пръв път трябваше да преживея какво означава да искаш да умреш от любов.

— И още какво? — попитах татко. — Не знаеш ли нещо повече. Баща ми поклати глава.

— Бях много малък — каза той. — Знам само това, което току-що ти разказах. Но защо те интересува толкова? Защо точно сега си се захванала с това?

Прехапах устни. За малко щях да се изпокарам с Тайгър, с абсурдната увереност, че във внезапното появяване на учителя ми по английски са имали пръст Яне или баща ми. Но това тук не беше никакъв заговор, бях попаднала в задънена улица. За появата на Тайгър явно имаше други причини и баща ми не можеше да ми помогне с нищо повече.

— Просто исках да знам — казах. — Това е всичко.

Погледнах към вратата, после отново към баща си.

— Иска ми се да разбера и още нещо. Мишел. Защо ме мрази толкова?

Татко направи крачка към мен. Потрепна, после погледът му падна върху вещите, които бях измъкнала от шкафа му. Когато откри снимката на Яне, която аз буквално бях изпотъпкала с крака, той си пое въздух. Вдигна я и прокара ръка по бузите на Яне.

— Напоследък направи доста черен живота на Мишел — промърмори той.

— Причината не е в това и ти го знаеш много добре — отговорих рязко. — Винаги е било така. Аз не бях много по-голяма от Вал, когато ти замина с Мишел за Америка. Бях само едно малко момиченце, а не такова превъртяло куко, каквото съм сега. Защо, татко? Заради Яне ли? Какво съм виновна аз? Какво съм направила на Мишел?

— Ти си моя дъщеря — татко ме гледаше в очите. — Ти си моя плът и кръв.

Това не бях го очаквала. Втренчих се в него.

— Но това не е никаква причина. Вие си имате Вал. Тя е… — повторих старомодния израз на татко. — … Тя е ваша плът и кръв.

Баща ми поклати глава.

— Не, не е — каза той. — Мишел не може да има деца. Осиновихме Вал.

Той постави снимката на Яне върху бюрото, после се обърна и напусна къщичката.

 

 

Вал лудуваше в басейна. Носеше въздушни възглавнички на ръцете и пръскаше Мишел, която седеше на ръба и клатеше крака. Като ме видя, Вал ми замаха.

— Ела в басейна — извика тя. — Влизай!

Поклатих глава. Татко беше хлътнал в къщата и не можех да остана тук дори и секунда. Просто ми дойде много.

Пред вратата, облегната на бентлито, стоеше Фей. Тя обиколи колата, отвори я и ме подкани да вляза.

— Качвай се! И кажи на баща си, че ще направим едно кръгче.

Поклатих отново отрицателно глава, но тя бутна джиесема пред носа ми.

— Ако продължаваш да се държиш така, пак ще те затворят. Хайде, обади му се.

Изпратих SMS-и татко отговори с „ОК“.

По всяка вероятност е почувствал облекчение, че някой е поел неадекватната му дъщеря.

Фей подкара из околността. Известно време радиото свиреше, а аз седях мълчалива до нея. Слънцето беше залязло, ние се носехме по Пасифик коуст хайуей, все покрай морето, в посока, обратна на Венис бийч. Планините ставаха по-високи, морето по-бурно, небето по-тъмно.

Разказах на Фей за появата на Тайгър в новото ми училище. Тя реагира както вчера, когато бяхме на плажа. Просто слушаше, без да коментира. Едва когато й разказах за романа на Ловел, лицето й изрази някакво чувство.

Тя изглеждаше зла, наранена, като че ли държането на Тайгър я беше засегнало лично. За момент ми се стори, че иска да спре колата. Но тя отново натисна педала на газта.

— Това граничи с мъчение — каза, като не отместваше поглед от шосето.

— Само се питам защо — измърморих аз. — Какво иска той от мен?

Фей извърна лице към мен.

— Трябва сама да разбереш — отговори ми тя. — И ако не успееш да си изясниш, ще ми се обадиш. По всяко време — обещаваш, нали?

Кимнах и си помислих, че Фей е дар божи.

 

 

Четвъртият час, точно преди почивката за обяд, беше по английски. Когато Тайгър влезе в класната стая, той веднага мина на темата и се осведоми, усмихнат самодоволно, как сме се справили с нашите критики.

Вдигнах ръка.

— Да? — Тайгър ми се усмихваше с високо вдигната вежда.

— Какво ще каже бъдещата литературна критичка за произведението? Добро? Лошо? Какво ще чуя?

Станах от мястото си и тръгнах към катедрата на Тайгър. Бях наясно, че моите съученици ме зяпат, но изобщо не ми пукаше.

— Лично аз намирам това литературно произведение изключително интригуващо — изсъсках. — С голямо удоволствие ще поговоря с Вас за него. А що се отнася до литературния критик… — извадих литографията от чантата си и я сложих върху катедрата, — … може би е имало друга причина да напада писателя? Възможно е Уилям Алек Рийд да е искал да си отмъсти за нещо?

Тайгър изобщо не изглеждаше изненадан. Той повдигна рамене и ми се усмихна с ироничната си усмивка.

— Защо не продължим този разговор на четири очи? — попита той. — Ела след часа в кабинета ми. А сега, ако обичаш, се върни на мястото си.