Изабел Абеди
Луциан (31)

Трийсет и едно

Вкъщи ме чакаше татко. Седеше в хола и четеше вестник. По телевизията вървеше репортаж за Барак Обама. Мишел и Вал сигурно вече спяха.

— Добре ли прекара? — попита баща ми. — Вкусни ли бяха „Бедните рицари“?

Той ми се усмихваше и в първия момент не схванах какво имаше предвид. После измърморих, че било много вкусно, но че съм уморена.

Беше десет и половина. После стана единайсет и половина, дванайсет и половина, един и половина. В два часа продължавах да се разхождам из стаята като тигър в клетка и да си блъскам главата. Отново и отново се връщах към мисълта, че Луциан ме търси. Беше единствената сламка в морето на възможностите, за която можех да се хвана. Какво би било, ако Луциан разбереше кой е той в действителност? Какво щеше да е, ако той наистина беше тук, за да ме търси?

Но къде ти! Изпъшках.

Нямаше опорна точка. Не бях му казала в кой град живее баща ми, той не знаеше адреса. Не знаеше дори името и презимето на татко. Баща ми не се казваше Волф както аз и Яне, а Рийд.

И надали Луциан е попитал някого за адреса на баща ми. Това, че неговият щедър домакин от Хамбург ме познава, той изобщо не можеше и да предположи, а че Сузи е на моя страна, най-много бегло да е разбрал. Освен това, тя ми беше писала в мейл, че не го е намерила. Пък Яне щеше да е последната, която Луциан би потърсил след онази нощ, това поне ми беше ясно.

Мозъкът ми трескаво търсеше други възможности.

Какво знаеше той за мен? Дали му бях казвала някакви имена, които биха могли някак да му помогнат? Нищо такова не ми идваше на ум. Или? Бях споменала Мишел. В пристъп на еуфория, написах в Гугъл името. Броят на появилите се резултати ми подейства като шамар. Името Мишел излезе 220000000 пъти, като най-познато беше на съпругата на Обама.

По дяволите! Мисли, Ребека, мисли! Дали му бях казвала за професията на баща си? Не. За професията на Мишел? Със сигурност не.

Изключих компютъра и отново започнах да се разхождам из стаята. Легло, бюро, прозорец, врата. Легло, бюро, прозорец, врата. Гардеробна. Преглеждах рафтове, отварях чекмеджета, сякаш отговорът на моя въпрос можеше да се крие между чорапите и гащите. По едно време погледнах дори и в куфара.

Мамка му! Ударих с юмрук по стената. Имах усещането, че пропускам нещо, нещо ме глождеше, трябваше само да си спомня. Но какво?

Изведнъж се сетих какво може да е направил Луциан. Всичко, с което е разполагал, а по всяка вероятност разполага и сега, бяха откъсите от неговите сънища. Стоп! Това е! Изтичах до шкафчето на бюрото ми и извадих рисунката на Фей, която ми беше нарисувала на плажа във Венис. Сънят на Луциан за плажа. Със сигурност е предположил, че Яне ме е изпратила при баща ми в Калифорния, беше близко до ума. Затова и ще трябва да търси по брега, както и аз! Спуснах се към телефона и набрах мобилния на Фей, занареждах колко сме били глупави — докато сънливият й глас не ме прекъсна.

— Само в Лос Анджелис плажната ивица е над сто километра — каза тя.

След което аз още веднъж й обрисувах детайлите от съня на Луциан.

— Пък да не говорим за всички останали щати. И по всички плажове има сума ти народ. Волейболисти и сърфисти има навсякъде. Дори Луциан да се опита да те намери на плажа, ще е като да търси игла в купа сено.

— Но Тайгър в Хамбург, също го е…?

— В Хамбург Луциан се е превърнал в човек — прекъсна ме Фей. — Той е трябвало да бъде близо до теб. Не е било никакво фокусничество да го намери. Също като Амброуз и Мортън.

— Точно! — извиках. — Но значи това може да се случи и тук! Защо не ме намира тогава?

— Защото Луциан е прекъснал връзката между вас. Този път той се е погрижил да бъдеш заточена на другия край на света. Тук може да те намери само по чиста случайност. Би могло да се случи, ако ти дойде нещо на ум, което може би си му разказала.

Но нищо не ми идваше на ум. В пълно отчаяние започнах да уговарям Фей да предизвикаме случайността и да отидем в събота по обяд на плажа, та най-малкото да имам чувството, че съм предприела нещо.

Опитахме първо на Санта Моника бийч, където из увеселителния парк се разхождаха семейства с малки деца. Оттам тръгнахме покрай колоездачи и играчи на скат към Малибу бийч, рая за сърфистите, с прекрасните крайбрежни къщи, в които богатите и красивите прекарваха своите уикенди.

— Какво виждаш? — попитах аз Фей, когато минахме покрай едно момиче на моята възраст, което вървеше по брега по къси панталонки, вглъбено в мислите си. — Как разбираш, че има спътник?

— То е като в портрета на Вал — отговори ми Фей. — Виждам нещо подобно на сянка. Някои хора твърдят, че могат да виждат аурата на други хора. Общо взето това не е нищо по-различно. Нищо особено. Това е просто нещо, което ги обгражда.

Отправихме се към Манхатън бийч, където сърфистите чакаха идеалната вълна, после продължихме към Хермоуса бийч, където през цялата година се провеждаха волейболни турнири. Накрая стигнахме и до Кабрило бийч, където разноцветните платна на сърфовете трептяха като огромни пеперуди над морето. Слънцето блестеше, беше горещо като през лятото и всички хора, които срещахме по пътя, бяха в прекрасно настроение. Но с всеки изминал час аз ставах все по-нетърпелива и неспокойна. Вечерта вкъщи избухнах в сълзи и плаках, докато се изтощих толкова, че заспах.

И отново се появи същият кошмар. Бяха същите картини, които бях сънувала сто пъти, но този път ефектът беше много по-страшен от всякога, защото знаех, че те не изплуваха от подсъзнанието ми. Моят сън отразяваше бъдещето и с всеки ден, всеки час и всяка минута, в които бяхме разделени с Луциан, този момент наближаваше.

Но не осъзнаването, че трябваше да умра, беше това, което ме изпълваше с неизразим ужас. А възможността, че бих могла да умра сама. Защото тогава Луциан трябваше да остане сам. Както Фей. Както Тайгър.

За да издържа нощта, оставих лампата да свети, впих ръце в гъбата на щастието от Врабеца и изпях всички детски песни, които помнех, само за да мога да се опазя от страховете си. Когато дойде време за ставане, отново се впуснах в активно действие. Действай, Ребека, не мисли, такъв беше девизът ми. На закуска попитах баща си дали е в настроение да ми покаже града. Мишел, която всъщност имаше други планове, стисна устни, а Вал беше разочарована. Имаха ден на отворените врати в училище и Вал играеше малка роля в една театрална пиеса. Но баща ми беше толкова щастлив, че пожелах да предприема нещо заедно с него, че отправи недвусмислен поглед към Мишел.

А Вал утеши с обещанието, че непременно ще присъства на следващото представление. Слънцето светеше като огромен прожектор над града, по чиито улици ме развеждаше баща ми. Къде искам да отида, какво искам да видя, попита той, защото можело да се открият твърде много неща в тази четиримилионна огромна фабрика за мечти. Помолих го да ме закара, където и да е.

Палмите хвърляха дълги сенки. Улиците бяха пълни с коли, но никой не нервничеше, никой не бипкаше. Изглеждаше, сякаш никой не бърза. Различни от тези в Хамбург бяха алеите и булевардите — по-широки, по-красиви, по-прави. Татко ми разказа, че най-дългата улица в Лос Анджелис е сто километра.

Всичко беше дълго. Всичко беше голямо. Супермаркетите, паркингите, лъчезарните модели по рекламите. Сравнен с този град, Хамбург беше като селце — играчка.

Докато баща ми сочеше отделните сгради и ми обясняваше разни неща, които преминаваха край ушите ми като неясни шумове, аз се опитвах да си представя, че в колата не сме двама, а трима. Аз, баща ми и неговият спътник. Но къде беше моят? Къде беше Луциан?

Градът сякаш ставаше все по-голям, а надеждата ми да го намеря — все по-малка. Върху един огромен светещ плакат за дамско бельо се мъдреше надпис: Ние превръщаме мечтите ви в реалност. Моделът, дългокрака брюнетка, показваше снежнобелите си зъби. Усмивката й ми заприлича на подигравателна гримаса.

Тръгнахме към Уестууд, където гигантски сгради се издигаха в небето, пресякохме Бевърли хилс, където туристически автобуси предлагаха обиколки до къщите на звездите. Завихме по „Сънсет стрип“, прочутата улица за развлечения в Холивуд, която по всяка вероятност Сузи щеше да обяви за също така „галактическа“, както и крайбрежната алея на Венис бийч. После минахме булевард „Холивуд“, където на „Walk of fame“ се беше родила филмовата индустрия. Елвис, Ласи и още над две хиляди други величия бяха увековечени с мраморни звезди. Тъкмо се бяхме спрели пред статуята на Чарли Чаплин, когато видях един младеж с протрито кожено яке и тъмна коса, който палеше цигара. Хвърлих се върху него. Междувременно ми беше обърнал гръб и го завъртях за раменете.

— Виж ти — младежът се разсмя. Зелените му очи ме изгледаха изненадано. — Познаваме ли се?

— Не, извинете.

Въздъхнах дълбоко и отпуснала рамене, се върнах при баща си.

— Искам да си ходим вкъщи — казах аз.

Акцията донесе само едно: стана ми ясно, че можех да погреба надеждата да намеря Луциан в този огромен град.

И сега, когато всичките ми опити се бяха провалили и стените на стаята ми заплашваха да ме смажат, страхът ми стана неудържим.

Направих го, без да се замислям, беше нещо съвсем естествено и почти не можех да схвана защо не го бях направила много по-рано.

Обади се след третото позвъняване и звучеше сънено.

— Твоя домат — казах аз, — принтирах го и той много ми помогна. Не знаех, че можеш да рисуваш толкова добре.

От другия край на линията цареше тишина. Беше по-различна от мълчанието на Сузи и аз имах неприятното усещане, че трябва да добавя нещо, но изведнъж увереността ми ме напусна.

— Себастиан? Там ли си още? Аз съм… Бекс.

— Да, чувам.

— Хай.

— Хай.

— Хай.

— Хай.

— И така… — изкисках се престорено. — Слушай, лети една кукувица над морето и среща акула. Акулата казва: Куку. Кукувицата отговаря: Хай, хай^[1].

Тази тишина на другия край не беше хубава.

— Извинявай, Бекс, но тъкмо сега наистина никак не съм в шеговито настроение — отговори Себастиан с потиснат глас. Пое си въздух. После го изпусна. Зададе ми грешния въпрос:

— А ти как си, Бекс?

— Добре — отговорих бързо и с твърде висок глас. — Вече отново съм добре. Сузи не ти ли предаде поздрави от мен?

— Да. Предаде ми. Миналата седмица. Миналата седмица в сряда. Каза ми, че сте се смели. Каза, че си звучала почти както по-рано — Себастиан си пое въздух, после го изпусна. — Но аз не й повярвах. Ти не звучиш както обикновено. Не знам как да ти го кажа, Ребека, но последните четири дена бяха за мен, в сравнение с времето преди това, като четири години. Или като четири вечности. Във всеки случай малко… твърде дълги. Аз… един момент. Окей?

— Ясно. Разбира се. Окей.

Впих се в слушалката и се огледах из стаята, чиито стени отново се бяха надвесили опасно над мен.

По едно време не издържах.

— Себастиан — прошепнах. — Моля те! Моля те, кажи нещо. Нещичко!

А едновременно си мислех: „Помогни ми. Погрижи се, да изчезне, този ужасен страх.“

— Разтревожен съм, Ребека. Усещам, че не си окей. Как си наистина?

— Ами, добре. Добре съм! — процедих. — Може ли да говорим за нещо друго, ако обичаш?

— Тайгър вече не е в нашето училище — каза Себастиан. — В началото на месеца се сбогува с мен. Нямам представа къде е отишъл, може би обратно в Англия. След часа ме повика при себе си. Каза ми нещо, което изобщо не можах да разбера, но от няколко дена думите му не ми излизат от ума.

— Какво ти каза? — пошепнах. А ръцете ми се изпотиха.

— Че в живота има неща, за които трябва да се бориш, защото времето, което остава, понякога е много по-кратко, отколкото предполагаме — бавно изрече Себастиан. — Първоначално си помислих, че има предвид успехите ми в час, или може би желанието ми да пиша. Но после внезапно осъзнах, че е имал нещо съвсем друго предвид. Или по-точно: някой друг. Възможно ли е?

— Не знам — изшептях. Беше грешка да се обадя на Себастиан, страхотна грешка, породена от чист егоизъм, и затова си платих прескъпо. — Моля те, може ли да говорим за нещо друго? За патладжани или… — гласът ми секна.

— Не, Ребека! — сега Себастиан също повиши глас. — Цяла нощ лежах буден и мислех за теб. И ставаше все по-зле. Изминалите месеци, в сравнение с тези дни, бяха нещо като шегичка и че се обаждаш точно сега, за мен е като… като… — той не довърши изречението. — Във всеки случай не желая сега да говорим за патладжани и домати — натъртено каза той. — Искам да знам как си. Искам да ти помогна и…

— По дяволите! — изкрещях. — Защо мислиш ти се обаждам? Надявах се, че ще ми помогнеш да не откача, мислех, че ще ме разсееш, а вместо това…

— Да те разсея ли? От какво? — Себастиан човъркаше безпощадно. — На Яне Волф ли ми се правиш? И тя не ми казва и дума, защо те заточи посред нощ в мъглата на другия край на света. Цялата акция е свързана с Луциан, нали? Дори Сузи мълчи по тази тема. Смята, че трябва да попитам теб и сега правя точно това. Какво става, Ребека? Защо не почувствах облекчение след твоя мейл, а напротив, угрижих се още повече? Да не съм откачил? Моля те, Бекс. Говори с мен!

Уау. Тук нещо изглеждаше така сбъркано, че чак звучеше смешно. Започнах да се кискам истерично.

— Е, добре, както искаш. Ще ти кажа какво става. Тралала, тралала, не знам какво да правя, защото ще умра. И тралала, тралала, и дори знам как, защото всяка нощ сънувам смъртта си. Ще умра в стая с краставично зелен килим и цветно одеяло. Само не знам кога, но ще го разбера, като се стигне дотам. Е, как ти харесва тази история? Не е ли страшно смешна? Чак ще се задавя от смях. А, и знаеш ли какво? Вземи я напиши, преди да е станало късно. Може би това наистина е чудесен материал за кратък разказ. После можеш и да ми го посветиш.

С тези думи треснах слушалката.

Поех си въздух, после го изпуснах и беше много странно. Разговорът протече напълно различно от това, което си мислех, но имаше същия ефект. Изведнъж се почувствах празна и изтощена до смърт. Легнах си и веднага заспах.

Когато сутринта отворих очи, първата ми мисъл беше за Тайгър. Не го бях виждала след разговора си с Фей и наистина нямах намерение да отида на училище, но сега осъзнах, че това е единственото решение.

И ако Тайгър нямаше някакво предложение, умишлено щях да го фрасна по муцуната, което беше по-добре, отколкото да не правя нищо. Никога не бях мразила друг човек колкото него. Но ако трябва да съм точна, той не беше човек.

 

 

Първите два часа имахме плуване. Сузи и още две момичета, които бяха с мен в часа по английски, ме зазяпаха още по-настойчиво, отколкото през първия ден. Вероятно в края на седмицата бяха обсъждали много моето непристойно държане в часа.

— Какво беше това? — попита ме Сузи веднага след като се преоблякохме за плуване в съблекалнята. — Какво остави на този Тайгър в петък върху масата? И защо си шепнехте? Не мога да повярвам, че ще трябва да го търпим през цялата учебна година. Що за задник! Иска ми се да знам дали всички англичани са такива.

— Със сигурност не — отговорих кратко, набързо си оправих дрехите и изтичах при басейна.

Днес определено беше по-хладно и цялото ми тяло беше настръхнало, което се дължеше и на недоспиването. Когато скочих във водата и започнах да плувам кроул, следвайки указанията на мис Стратън, вложих цялата си ярост към Тайгър в движението. Цепех водата като побесняла, сякаш беше въпрос на живот и смърт. И внезапно той наистина се появи, смъртният страх, студен и близък като водата. По време на разговора си със Себастиан се бях смяла истерично, беше като нервно избухване, като изгърмял бушон. Но сега картините от съня ме нападаха при всеки замах, при всяко изплуване и гмурване във водата. Те просветваха в съзнанието ми. Непознатото помещение, зеленият килим, цветната постилка. Парчетата стъкло, кръвта, полилеят. Моята отчаяна молба: Моля, моля те, не ме…

Кого? Кого умолявах? Луциан? Той ли беше този, когото молех да не ме оставя да умра? Все по-отчаяно плувах с кроул напред, започнах да се боря, борех се срещу смъртта, борех се срещу тези картини, от които исках да се отърва, от които исках да избягам. Плувах, сякаш след мен беше дяволът, но не бях готова да се предам, исках да се боря.

Пронизителното изсвирване ме възпря.

Хванах се здраво за ръба на басейна, до който тъкмо бях стигнала. Гърдите ми за малко не експлодираха, едвам си поемах въздух.

Погледнах нагоре и видях слисаните лица на съученичките си. Те седяха на ръба на басейна. Единствено аз бях още във водата. До блокчето за стартиране, стоеше мис Стратън.

— О-хоо! — каза тя истински смаяна — да не би да се готвиш за световно?

Не обръщах внимание на трептящите точки пред очите си. Взирах се в треньорката, докато думите й не се смесиха с ехото.

Видях те в басейна. Да не се готвиш за световно?

Как съм излязла от басейна, изобщо не разбрах.

Изведнъж се намерих пред треньорката, мокра като кокошка, и изпелтечих:

— Аз трябва, аз трябва…

После хукнах.

В съблекалнята отворих шкафа си, измъкнах джинсите и тениската си, нахлузих ги върху мокрия бански и се спуснах към секретариата.

— Мистър Тайгър — едва издумах. — Трябва да отида при мистър Тайгър. Веднага.

Секретарката, която при записването ме беше приела с баща ми, ме изгледа загрижено.

— Добре ли си, момичето ми?

Не, не бях добре.

Тайгър имаше час в седми клас. Не разбрах съвсем посоката, към която слисаната секретарка се опита да ме упъти, но все пак успях да го намеря. Една ученичка, която седеше пред вратата на класната стая със зачервени бузи и уплашени очи, ме погледна така, сякаш бях ангел, дошъл да я спаси. Зад катедрата седеше Тайгър и разбъркваше чая си. Обърна се към мен и веднага разбра.

— Знам къде е — изстрелях аз, когато той излезе при мен в коридора. — Луциан е на езерото Насименто.

— При езерото Насименто? — Тайгър сбърчи чело. — Какво може да прави там?

— Търси мен! — сълзи обляха лицето ми. — Баща ми има къща там. Бях разказвала на Луциан за това езеро, но никога за Лос Анджелис. Бях разказвала само за Калифорния и за езерото Насименто, което някога исках да преплувам.

От косите ми се стичаше вода, която миришеше на хлор, както и цялото ми тяло.

Между стъпалата ми се беше образувала локва. Един учител мина по коридора и ни изгледа въпросително.

Тайгър хвана ръката ми.

— Ще те закарам — каза той.