Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lucian, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Анета Илиева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- aisle (2015)
Издание:
Изабел Абеди. Луциан
Немска. Първо издание
Редактор: Пенка Ватова
Технически редактор: Петко Богданов
ИК „Дамян Яков“, София, 2011
ISBN: 978-954-527-505-0
История
- — Добавяне
Четиридесет и едно
Хотелът се намираше в Бевърли хилс. Беше висок горе-долу колкото хотел „Атлантик“ в Хамбург. Но не беше боядисан в бяло, а в розово, и имаше кули, еркери и зидове, които го правеха да прилича на кичозен замък. Спокойно можеше да се извисява и в Дисниленд. Тъмнокафява дървена табела приветстваше гостите с: Добре дошли, в хотел Старият свят, изписано със златни заврънкулки.
Минахме по една алея с палми и цъфтящи храсти покрай рампата за коли и спряхме пред входа. Портиер в тъмносиня униформа излезе и отвори вратата на колата откъм майка ми. Тя слезе и изтича от моята страна, за да ми помогне да сляза.
Колко дълго бяхме пътували, не знаех. Може би половин час. Не ни бяха забавили задръствания, нито пък червени светофари. Само плачът ми накара майка по някое време да намали скоростта. Трябва да е било уморително за нея. Беше уморително и за мен.
Малко след като потеглихме се започна. И не престана. Не можех да движа краката си, плачът ми взе и последните сили. Майка ми трябваше да сложи ръката ми на раменете си, за да ме измъкне от колата. Парфюмът й преобладаваше над миризмата на пот. Тялото й беше топло. Облегната на нея, се заклатушках из фоайето.
В камината пращеше огън. По тежките кресла седяха възрастни дами и пиеха чай. На рецепцията имаше голяма стъклена ваза с лилии. Въздухът беше сладникав и тежък.
Яне ме заведе до един диван, тапициран с червено кадифе. Грижовно свали ръката ми от рамото си и ми помогна да седна. Отне й няколко секунди.
Плачът ме разтърси като земетресение, но не можех да се съпротивявам.
На една стена висяха маслени платна в тежки златни рамки. Подрънкваха чаени чаши. Прозвуча иззвъняване. Беше приветлив, топъл звук.
— Добър вечер, госпожо, с какво мога да ви помогна?
— Моят… моят съпруг е резервирал двойна стая. На името на Волф. Една нощувка за двама.
— Един момент, госпожо Волф.
Дочух стъпки. Беше ситнещо потропване, което приближаваше. Някой седна до мен. Усетих как меката тапицерия се раздвижи. Замириса ми на спрей за коса и лавандула. Усетих как една длан ме гали по ръката. Гласът, старчески и хрипкав, заглушаваше гласа на Яне, въпреки че беше много по-тих.
— Казват, че всичко ще бъде добре — прозвуча в ухото ми. — Но те нямат никаква представа за какво говорят, нали? Пък и откъде можеха да знаят? Те изобщо не можеха да си представят, че Джим не е бил в Бункера.
Видях една сбръчкана ръка, с лакирани в розово нокти и обсипана с пръстени. Те блестяха като очите на старата жена, които ме гледаха от сбръчканото лице. Тя извади една носна кърпичка и ми я подаде. Беше светлозелена на малки червени точици. Не, не бяха точици. Бяха рози. Истински червени малки рози.
— Какво значи това? — гласът на мама отново прониза съзнанието ми. Тя възбудено протестираше. — Стаята е резервирана вчера и аз настоявам вие да ни…
— Разбира се, мадам, разбира се. Дайте ми само още една секунда.
Сега отново прозвуча треперливият глас на старата жена.
— Можеш да задържиш носната кърпичка, мила. Не помниш ли какво казваше винаги баба Бети? „Понякога в този живот може да ни потрябва носна кърпичка“. Така казваше. И е вярно, нали? — Старата жена ме погледна. Внезапно придоби объркано изражение. — Ти Мей ли си? — попита. — Миличка, не бива да плачеш така. Това няма ди ти върне твоя Джим. — И тя отново помилва ръката ми.
Една по-млада жена се наведе над нея.
— Не, мамо, това не е Мей — каза меко тя и хвана ръката на старата жена. — Хайде, ела сега. Ще те заведа в твоята стая. — И й помогна да стане.
— Моля, извинете за безпокойството. — каза тя. — Майка ми е още замаяна от дългото пътуване.
Стисках носната кърпичка, гледайки след тях. Дори не можех да я повдигна. Плачът беше толкова изтощителен.
Мъжкият глас прозвуча отново, спокоен и професионално учтив.
— Безкрайно съжалявам, мис Волф, явно има някакво недоразумение относно резервацията. Няма никаква регистрация на ваше име. Ние обаче бихме могли да ви предложим апартамент-„Парижки теменужки“ или „Стара Англия“. Естествено разликата в заплащането ще е за наша сметка. Така че ако сте съгласна…
— Няма проблем.
В такъв случай кой предпочита дамата, „Парижки теменужки“ или „Стара Англия“?
— Абсолютно ми е все едно! Просто искам да отида в някоя стая, независимо коя, главното е да стане веднага. На дъщеря ми не й е добре, така че бихте ли побързали, моля?
— Разбира се, мадам. Ето ви ключа и тук отпред е асансьорът. Апартаментът ви е на седмия етаж.
Майка ми дойде при мен.
— Хайде, вълченце. Ела. Аз ще ти помогна. Хайде, ще те заведа до асансьора, той е само на няколко крачки.
Килимът беше оранжев със зелени кленови листа, а плачът толкова изтощителен.
Чу се кратък звън, две врати се отвориха. Около мен имаше огледала, встрани — копчета. Нещо издрънча. Вратите на асансьора се затвориха. Майка ми ме обгърна с двете си ръце. Сега миризмата на пот беше по-силна от парфюма.
Асансьорът потегли. Ние се издигахме. Започна да ми се вие свят, усещах, че ми става зле. Аз трябваше, трябваше… Наведох се напред и заповръщах.
— Милата ми, съкровище мое, всичко е наред. Не се тревожи. Някой ще почисти. Ела, стигнахме. Опри се на мен. Така, така е добре, още една крачка.
Отново прозвуча звън. След мен вратите на асансьора се затвориха.
Краката ми отказаха и аз се свлякох на пода. Килимът беше дебел, мек и син. Майка ми коленичи до мен. После почувствах ръцете й под гърба и свивките на коленете си. Тя изпъшка. После ме вдигна.
— Всичко ще е наред, милинка! Ще те нося. Хвани ме с две ръце за врата.
Косите й ме гъделичкаха по бузата. Обвих здраво ръце около врата й.
Усещах мирис на почистващ препарат… Миришеше и на печен шпек… Чувах музика… Чувах гласове. На жена. На мъж. Той попита:
— Имате ли нужда от помощ?
Чувах майка ми да стене:
— Да, ако обичате, да отключите. Ето… ключа… благодаря. Номер 714. Благодаря. Много благодаря.
Чух да се затваря врата. Чух майка ми да казва:
— Пристигнахме, милинка. Хайде, ще те сложа в леглото. Веднага ще ти стане по-добре. Направи последни крачки, препъвайки се, политна напред и аз паднах върху леглото. Майка ми се строполи до мен, като дишаше тежко. Изтърколих се настрани. Покривката върху леглото беше щампована с ездачи на коне върху червен фон.
Яне се посъвзе. Махна косата ми от челото. Аз също поисках да седна. Не бях спряла да плача, но не беше вече така изтощително.
Стаята беше много голяма. Срещу леглото имаше диван. Беше тапициран с грапава кожа в крещящ червен цвят. Над него висеше портрет на кралицата. На отсрещната страна имаше тъмнокафяв скрин с табла, кофичка с шампанско и много чаши. Стените бяха облицовани с тухли в канелено кафяв цвят.
Извърнах се. Над леглото висеше картина, на която се виждаше Лондон бридж. Лампите на тавана бяха фенери от зелено и жълто стъкло. Килимът сякаш светеше в наситено розово. Този цвят беше в дисонанс с червеното на кожения диван.
Погледнах към майка си, която се беше вторачила в мен. Долната й устна трепереше, очите й — сякаш не беше спала дни наред. Тя ме галеше по косата, без да спира.
— Вълченце, мило. Всичко ще се оправи. Обещавам ти. Всичко ще се нареди.
— Да — отвърнах и гласът ми прозвуча някак чужд. — Може би имаш право.
Лицето на Яне потрепна. В началото лекичко, после се усили. Тя притисна устата си с ръце и започна да върти глава като полудяла. Изглеждаше така, сякаш се мъчеше с всички сили да не изпадне в нервна криза.
Затворих очи за миг. Не трябваше да се разплаква. Не исках да я гледам как плаче.
— Мамо — сложих длан върху ръката й, — моля те… би ли ме оставила за момент да полежа тук сама?
По същия начин, по който майка ми въртеше глава, сега започна да кима.
— Да — промълви. — Разбира се, съкровище.
Тя стана от леглото и излетя в банята. На вратата се обърна още веднъж към мен.
— Ребека?
— Да, мамо?
— Обичам те. Обичам те повече от всичко на света.
Опитах да се усмихна.
— Знам, мамо. Знам това.
Отпих глътка вода от шишето, поставено върху нощното шкафче. После махнах покривката от леглото, свалих обувките от краката си, пъхнах се под одеялото и затворих очи.
Чух вратата на банята да се затваря.
Останах да лежа със затворени очи.
Шумът на водата откъм банята действаше успокояващо. Шумеше като водопад и заглушаваше това, което в момента изобщо не исках да чувам, обладаващия, потискащия звук, от който ме боляха ушите. Исках да чувам само ромолящата вода.
Концентрирах се твърдо върху това.
Дишах съвсем спокойно, докато накрая всичко се успокои под ромоленето на водата в банята.
Аз също бях тиха. Стъпките ми не вдигаха шум по килима, когато се отправих към вратата на стаята. Тя се отвори безшумно. Оставих я отворена и продължих да вървя спокойно и енергично, с поглед, отправен само напред.
Асансьорът не дойде. Светеше само лампичката, но той не потегляше.
Направих крачка назад. На стената имаше табелка с нарисувана стълба и стрелка, която сочеше наляво. Нашата стая беше вдясно.
Тръгнах наляво и минах покрай около осем врати. Пред една имаше количка за сервиране с остатъци от храна. Миришеше на пържени картофи и печено месо. Коридорът беше доста тесен. Завиваше надясно. Още много врати отдясно и отляво, но пред мен, в края му, се появи изходът за стълбището. Над него имаше зелена табела с бягащи човечета. Стълбата се виеше кръгообразно надолу като спирала. Стъпалата бяха застлани с плетени конопени килимчета. Стъпките ми отекваха тъпо, нищо друго не помръдваше.
Шести етаж. Пети етаж. Четвърти етаж. Трети етаж.
Спрях се. Погледнах през рамо нагоре. Ослушах се. Нямаше никой.
Но тогава защо започнах да треперя? Защо това треперене се усещаше толкова странно, толкова чуждо и едновременно така познато? Защо идваше отвътре, макар да знаех, че едновременно ще дойде и отвън, като ехо. Или може би това, което усещах отвътре, беше ехо?
Погледнах нагоре. Всичко беше спокойно. Погледнах надолу. Поклатих глава. Тръгнах надясно. Минах през вратата на стълбището и се намерих на третия етаж. Килимът беше с цвят на люляк. Пред мен се редяха врати. Четири отдясно, четири отляво. Третата врата вляво беше отворена.