Изабел Абеди
Луциан (19)

Деветнайсет

За секунди Яне навлече някакви дрехи. Въпросите и протестите ми бяха точно толкова безполезни, колкото и жалкият ми опит да препреча пътя на майка си.

Стоях на вратата, заклевах я да ми каже къде ще се срещнат с Луциан, но тя ме отстрани с удивителна сила, без да проговори, и после излезе, накуцвайки с патериците. Аз се втурнах след нея, задърпах якето й, хвърлих се пред колата й, но тя даде заден ход, обърна и потегли така, че гумите изсвистяха. Затичах след нея, с боси крака по ледения асфалт, крещях, пищях, докато не се изгуби от погледа ми.

Врабеца ме намери на улицата. Вятърът фучеше в косите ми, дъждът ме удряше по лицето.

Тя ме заведе вкъщи, уви ме в одеяла, дезинфекцира краката ми (бях стъпила върху парчета стъкло, без да забележа) и за пръв път я чух в мое присъствие да ругае Яне. После ми приготви горещ чай, който дори не докоснах.

Яне се прибра в осем и половина сутринта.

Беше много спокойна и каза точно пет изречения:

— Ребека, сега отиваш в стаята си. И започваш да си приготвяш багажа. Току-що разговарях с баща ти. Той ни е резервирал билети. Отиваме в Лос Анджелис.