Изабел Абеди
Луциан (37)

Трийсет и седем

Чух звъна като в сън. Идваше отдалеч, после постепенно взе да се чува все по-близо и по-близо, ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая ми запищя в ушите.

Отворих очи. Навън беше вече съмнало, в стаята беше хладно и аз зъзнех.

Луциан беше буден. Държеше ръката ми, но не помръдваше, аз също не мърдах.

Звънеше телефонът. Беше най-ужасният, най-чуждият и едновременно с това най-реален звук, който бях чувала някога. Продължи безкрайно. Когато спря, ние все още мълчахме.

Котката лежеше при краката ни в края на леглото. Тя се прозина и отвори едното си око, сякаш искаше да се убеди дали още сме там.

— Ще се случи отново.

Луциан беше този, който наруши мълчанието.

— Какво имаш предвид? — шепнех, макар да нямаше причина за това.

— Сънят — каза Луциан.

Той лежеше на една страна и ме гледаше втренчено. Никога досега очите му не бяха изглеждали толкова светли и никога сенките под тях — толкова дълбоки. Изведнъж кожата му ми се стори съвсем нежна, почти прозрачна.

— Сънят, който бяхме сънували и двамата. Отново ще се случи.

Тръснах глава. Беше първото движение, което направих, откакто се събудих, и то беше много рязко.

— Не — отговорих и гласът ми прозвуча толкова остро в стаята, че котката скочи уплашена от кревата и изчезна през вратата. — Не, защото ние ще му попречим.

— Ние не можем да му попречим, Ребека.

Гласът на Луциан остана спокоен.

— Какви ги говориш? — седнах. — Разбира се, че можем да го спрем. Ще останем тук. Тук няма полилей. Няма и зелен килим. Ти сам каза. Тук сме на сигурно място.

— Ще се случи — повтори Луциан беззвучно.

— Откъде можеш да знаеш? — сега вече крещях. По дяволите, как можеше просто да лежи тук и да ми говори такива неща? Свих юмруци. С удоволствие щях да го заудрям по гърдите. — Откъде?

Луциан сложи ръка на рамото ми и ме привлече към себе си.

— Ребека — зашепна той в косите ми. — Ребека, хайде, изслушай ме! Моля те. Чуй ме.

Не успях да си надвия на ината и да кимна.

— Вчера, когато бяхме на онази планина и гледахме опашката на дракона — продължи шепнешком Луциан, — ти ме попита дали мога да си спомня какво съм бил. Отговорих ти, че не си спомням с разума, но бих могъл да го усетя. И това наистина е така. Усещам откъде идвам, Ребека. И чувствам, че това, което се е случило, ще се случи отново. Само че не намирам думи, за да ти го обясня.

Той се поотдалечи малко от мен, за да може да ме гледа в лицето. Скулите му изпъкваха повече от друг път.

— Не мога да го изразя с думи. Но чувствам, че се е случило. Не мога да ти обясня.

Издърпах края на постелката и я заусуквах в тясна спирала, докато кожата на пръстите ми не започна да гори.

— Опитай се — казах. — Моля те, поне опитай!

Сега и Луциан седна в леглото и облегна главата си на стената. Изглеждаше изтощен.

— Вчера ти ми разказа за това момиче — отвърна той. — Момичето на плажа с червената коса, бавачката на твоята сестричка.

— Фей — промърморих.

— Тази нощ я сънувах отново.

Ръцете на Луциан лежаха върху скута му с длани, обърнати към тавана. Гледаше ги замислен.

— Седяхме с нея на плажа, но този път имаше и още някой с нас. Малко момиченце с руси къдрици.

— Вал — казах. — Тя е сестричката ми.

Луциан кимна едва забележимо. Гледаше втренчено дланите си.

— Тя седеше в скута на Фей и дърпаше червените й коси. Внезапно я попита:

— Ако умра, сама ли ще остана?

Фей се усмихна на сестра ти и каза:

— Не, няма.

После погледна към теб, към теб и мен. Каза:

— Ти никога не си сама. Винаги има някой при теб.

Погледите ни се срещнаха, впиха се един в друг и се опитаха да се задържат.

— Когато Фей вдигна ръка, за да махне кичур коса от лицето си — продължи Луциан, — аз погледнах повърхността на дланите й и те бяха точно както ти ми разказа снощи. Фей нямаше линии по ръцете и аз разбрах, че тя не е човек, а е… като мен. Но тя нямаше никого до себе си.

Луциан взе ръката ми и прокара крайчетата на пръстите си по линиите на дланите ми.

— Какво се е случило с човека на Фей? — попита той тихо.

Простенах измъчено. Не исках това. Исках всичко да си остане така, както си беше.

Въпреки това му разказах. Разказах му как Фей и Фин бяха избягали от къщата, преди да я обхванат пламъците. Те останали живи. Натъртих предизвикателно на това. Луциан нежно ме погали по бузата.

— И после? — попита той меко.

— После останали заедно — отговорих аз.

— Колко дълго? — попита Луциан.

Прехапах устни.

— Десет години — измънках.

Стори ми се, сякаш казах десет минути.

— И какво станало после?

Затворих очи.

— Фин се разболял — прошепнах. — Фей поискала да доведе лекар. Когато се върнала, Фин бил мъртъв.

— И Фей останала сама.

Луциан не каза това изречение като въпрос.

— Да — потвърдих.

Беше ми гадно. Не исках да мисля за Фей и Фин. Не исках да мисля за смъртта. Изобщо не исках да мисля. Исках да дръпна завивката върху нас и да си пожелая да изчезнем отдолу завинаги.

— Какво ще стане сега с теб? — попитах аз Луциан. — Какво ще стане сега с нас?

Болеше ме, когато го казвах, беше истинска физическа болка, но различна от тази, която беше причинила раздялата ни. Но подобно на нея непоносима.

— Можеш ли… искаш ли… да се върнеш?

Спомних си за думите на Фей. „Трябва и двамата да го искат“, беше казала тя. Вкопчих се в Луциан и той обви ръка около мен, но този път и той ме държеше здраво, така както го държах и аз.

— Не — прошепна той във врата ми. — Не, не искам да се върна. Няма да те оставя сама. Станах човек, защото те обичам. Станах човек, защото исках да спася живота ти. А ангелите не могат да спасяват, нали така?

Той взе лицето ми в шепите си.

— Трябва да се опитаме да останем заедно, докато се случи. Трябва да внимаваме да не се разделяме. Това е единственият ни шанс.

— Какво значи да се опитаме? — извиках ужасена. — Престани най-накрая да говориш, че това ще се случи. Не трябва да се случва! При Фин къщата е била изгоряла. Ловел се е самоубил. Пожарът не може да бъде предотвратен, а аз не планирам самоубийство. При нас е различно, Луциан. При нас става въпрос за някакво помещение, което ние изобщо не сме виждали, което няма нищо общо с моя живот! Кой е казал, че трябва да се озова в него отново?

— Ребека — Луциан ме галеше по косата. — Току-що ме попита за това. И аз ти казах, че ще се случи.

— Откъде знаеш?

Не можех и не исках да се задоволя с неговите обяснения, а такива и нямаше!

Луциан погледна през прозореца. Навън беше вече светло.

— Откъде знаеш, че животът ти има край? — попита той, вместо да ми отговори. — Откъде знаеш, че един ден неизбежно ще умреш?

— Какви ги говориш? — изфучах. — Не може да има сравнение. Всеки… човек знае, че някога ще умре.

— Правилно — каза Луциан. — Но откъде знае?

— Ами, защото всеки някога умира.

— А ти откъде знаеш, че и с теб ще е така? Че ти няма да си изключение?

— Защото… защото… ах, дявол да го вземе! — изпъшках аз, притисната в ъгъла. — Все ми е тая дали някога ще умра, изобщо да не говорим за това. Става дума за сега. Става дума за нас. Ако вярвах в това, че нищо не може да се промени, нямаше да бъда тук. Щях да си остана в Лос Анджелис и щях да се примиря със скапаната си съдба. Но не го направих, няма да го направя и сега!

Мълчах упорито, докато Луциан кротко ме галеше по косите. Той мълчеше различно от мен, по-меко, но с мълчанието си ми казваше всичко. Моите думи не бяха достигнали до него.

В стаята сякаш ставаше по-студено.

Когато посегнах към пуловера си, изведнъж си спомних съня на Луциан за маймуната от папиемашето и съда с боя.

Окей, това беше най-доброто доказателство!

Разказах на Луциан за ателието в Хамбург и за мръсната кухня.

— Не се случи така, както ти беше сънувал. Бях подготвена. И предотвратих съдът да падне върху мен. Значи…

Погледнах триумфиращо Луциан.

— … значи не се случи. Ние знаем съвсем точно как изглежда помещението от съня. При нас не може да се стигне дотам, докъдето се е стигнало с Фей и Фин. Дори и да съществува такова помещение, ние просто трябва да внимаваме да не влезем в него!

Отново се изпълних с енергия. Сложих длан върху ръката на Луциан.

— Ще се върнем при татко и ще говорим с него — казах твърдо аз. — Той не е като Яне. Той също иска да ме закриля, но ще ме изслуша. Той ще ни изслуша и после ще се опита да ни помогне.

— Той знае ли изобщо къде си? — попита Луциан.

— Не — отговорих и за пръв път, откакто бях тук, осъзнах напълно, че баща ми не знаеше нищо за мен от два дена и две нощи.

— Ние можем да говорим с него — повторих аз вироглаво. — Той ще ни помогне. Той ще се погрижи ние двамата да останем заедно!

— Откъде знаеш? — попита Луциан.

Навън запя птичка. Аз погледнах Луциан.

— Просто знам — отговорих. — Също като теб.

Изражението на Луциан се промени. По лицето му отново се появи руменина, в очите му отново се върна блясъкът, а сенките изсветляха. Лявото ъгълче на устата му потрепна и премина в онази кротка усмивка, която толкова обичах в него.

Поех дълбоко въздух.

— Искам втори шанс, Луциан! Искам шанс с теб!

Луциан отново легна и се загледа в тавана.

— Добре — каза, без да ме погледне.

Той седна.

— Хайде да тръгваме!