Изабел Абеди
Луциан (44)

Четиридесет и четири

Беше някакъв глас.

Много далечен, после заглъхна.

Не исках да заглъхне, исках да го чуя отново. Опитах се да отворя очи.

Всичко се въртеше наоколо, всичко беше разлято, размазано. И ето, над мен едно лице. То също се въртеше, бързо, много бързо. Исках да престане да се върти.

— Къде съм? — попитах прегракнало и затворих очи, за да спре въртенето.

— Аз съм при теб. Ти си в хотела. Ти си в помещението, което бяхме сънували. И аз съм при теб.

Да, това беше гласът, който бях чула преди. Сега го чувах съвсем близо, до ухото си. Познавах този глас. Обичах този глас. Не можех да повярвам, че е истински.

— Аз съм, Луциан. Всичко мина, Ребека. Ние успяхме. Отвори очи!

Но аз не можех.

— Какво тупти? Какво тупка така?

— Раната на китката ти. Превързах я. Не кърви вече. Ти си в безопасност, Ребека. Отвори очи. Погледни ме.

Опитах.

Световъртежът беше спрял.

Той наистина беше тук. Луциан лежеше до мен на килима. Лицето и ръцете му бяха изцапани с моята кръв, но той се усмихваше и ме държеше в прегръдката си. Целуна ме по слепоочията. Целуна ме по бузите. Целуна устните ми.

После внимателно повдигна ранената ми ръка и целуна превръзката на китката. Тя беше дебела и мека, видях пакетче кърпички „Темпо“ и платнена носна кърпа, завързана около тях. Носната кърпичка беше светлозелена, с щамповани червени рози.

Чух стъпки в коридора. Отвън се носеше вой на сирена.

Целунах Луциан по слепоочията. Целунах бузите, устните. После целунах дланите му.

— Как успя? — прошепнах.

Луциан ми се усмихна.

— Помогна ми Себастиан. Той крещеше като луд на баща ти. Не измъкна нищо от него, но поне отвлече вниманието му от мен дотолкова, че отново да мога да започна да се контролирам.

Въздъхнах.

— Но как намери хотела?

Отново ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Мишел ми каза.

— Мишел? Нима именно Мишел?

— Съвсем неочаквано тя ми тикна една бележчица в ръката. Струва ми се, че беше усетила по някакъв начин, че говорим истината, също както и Себастиан. А струва ми се още, че беше разбрала колко много те обича майка ти.

В коридора се хлопна врата. Отново чух гласове. Някой викаше.

— Мамо, мамо! Тук съм! Добре съм!

Опитах да си поема въздух.

— Мама беше във ваната, когато избягах от стаята. Оставих я сама. О, божичко, какво, ако тя…

— Шшшт… — Луциан сложи пръсти върху устните ми. — Тя е добре, Ребека. Видях я във фоайето. Беше страшно възбудена и непрекъснато те викаше. Но не е ранена. Мисля, че никой не е сериозно ранен.

Опитах да повдигна глава, но не ми се удаде. Всичко ме болеше.

— Тя видя ли те? — прошепнах.

Луциан поклати глава.

Прехапах устни. Китката ми запулсира още по-силно. Той ме гледаше. И аз си припомних всички тези негови погледи; иронични, яростни, бодри, невъзмутими, учудени, объркани, спокойни, възбудени, тъжни, нежни.

Но толкова щастлив не го бях виждала никога.

И никога толкова отчаян.

— Не ни остава още много време, Ребека — зашептя той.

Затворих очи.

— Звучи ми като сбогуване, Луциан.

— Да — отвърна тихо той. — Време е да тръгвам.

Усетих ръцете му върху лицето си и си помислих: Не. Не. Не.

Луциан ме погали по лицето. Само с пръст. Не каза нищо. Аз знаех, разбира се. Знаех, че бяхме в началото, че това начало беше край.

— Как? — прошепнах, когато мълчанието натежа.

— Как ще се случи ли?

Луциан ми се усмихна тъжно.

— С една проста човешка мисъл. Какво би станало, Ребека? Какво би станало, ако аз отново стана твой ангел? Можеш ли да си го представиш? Би ли могла да си го пожелаеш?

Погледнах го. Гледах вените по челото му, в които течеше кръв, топла, човешка кръв. Галех кожата, която беше мека, и сложих ръка върху гърдите му, за да усещам ударите на сърцето. Спокойно и равномерно то туптеше под нея.

— Тогава ти ще си тръгнеш — прошепнах. — И аз ще остана сама.

Луциан погали косите ми.

— Спомняш ли си какво ти казах при езерото? — попита ме нежно. — Че те обичам повече от живота си? Ако искам да се превърна отново в това, в което съм бил, то е само по една-единствена причина. Искам да бъда до теб завинаги, Ребека. Но това може да стане само по един-единствен начин. Разбираш ли?

Мълчах. Кимнах. Да, бях разбрала.

Луциан отпусна глава върху гърдите ми и за момент останахме така. В коридора беше настъпило спокойствие. Дъхът на Луциан галеше врата ми.

— Какво би станало — чух гласа му в ухото си. — Какво би станало, ако се гмурнем заедно още веднъж?

Залепих устни на бузата му.

— Къде? — попитах. — Къде да го направим?

— В Драконското езеро.

— Но ние сме тук, тук в хотела.

— Тогава да опъваме платната — каза Луциан, вдигна глава и ми се усмихна. — Както в книжката с картинки за Макс и диваците.

Кимнах, този път през сълзи. Прошепнах:

— Вечерта, когато Макс навлече вълчата кожа и в главата му закръжаха само лудории, майка му му викна: „Дивак!“

Сега и очите на Луциан светнаха.

— И тогава трябваше да си легне гладен — допълни тихо той. — И тъкмо в тази нощ в стаята му поникна гора, която растеше и растеше, докато покривът обрасна със зеленина и стените се разшириха колкото целия свят…

— … И изведнъж се появи един кораб — продължих аз шепнешком. — Само за Макс, и той отплува…

Луциан кимна:

— Така ще направим и ние, Ребека. Ще отплаваме към езерото. Но преди това трябва да свършим още нещо.

Той внимателно се откъсна от мен и тръгна към телефонната слушалка, която все още се поклащаше във въздуха.

Затворих очи. Чувах как направи това, което можеше да направи само като човек. Повика помощ.

После усетих ръцете му. Той ме вдигна от пода и ме занесе на леглото. Внимателно легна до мен и ме привлече в прегръдката си. Чувах сърцето му да бие и гласа му в косите си.

— Ребека?

— Да?

— Ще дойдеш ли с мен?

Кимнах. Съвсем бавно, докато дишането ми ставаше по-дълбоко и по-спокойно.

— Да — отвърнах, — ще дойда.

Вдигнах глава и ние се погледнахме. Очите на Луциан бяха станали по-светли, а лицето му ми се стори по-бледо от всякога.

— Целуни ме — прошепнах.

Той ме целуна. После и двамата затворихме очи.

Помещението се разшири, стана широко колкото света. И изведнъж се появи кораб, за мен и за Луциан, и ние отплавахме. Плавахме ден и нощ, седмици наред, почти цяла година, до мястото, където трябваше да се сбогуваме.

Беше тъмно, но на небето светеше луната.

Гмурнахме се заедно във водата. Един до друг навлизахме навътре, все по-надълбоко и по-надълбоко, докато всичко утихна. Докато не съществуваше вече нищо и никой, освен нас. Нито светът, нито небето, нито луната; само ние двамата.

Беше тъмно, но се виждахме.

Хванахме се за ръце и се засмяхме.

Още веднъж Луциан ме привлече към гърдите си. Целунахме се още веднъж и още веднъж дъхът му се сля с моя и моят с неговия. После натискът на устните му отслабна. Ръцете му бавно се отпуснаха и аз го оставих да отплува.

Погледнах надолу и после се заиздигах нагоре, леко, без усилие, носена само от водата.

Луциан се отдалечаваше. Оставаше все по-назад, докато тялото ми изплуваше нагоре към повърхността.

После заплувах обратно, пътувах почти цяла година и още много седмици, и още цял ден до помещението, в което цареше тъмна нощ, и ето че чух гласа на майка си.

Яне седеше върху леглото ми. Бузите й бяха мокри. Носеше тъмнозелена хавлия, която се беше смъкнала от раменете й. Зад нея видях баща си. Беше сложил ръка върху рамото й. В края на леглото стоеше Себастиан.

Той ме гледаше и се усмихваше.

Прозорецът беше отворен и навън тихичко ръмеше дъждът.

— Беше Луциан, нали? — пошепна майка ми. — Той ти спаси живота. Бях несправедлива. Къде е той? Защо си тръгна? Трябва да му кажа, че…

— Той не си е тръгнал — прекъснах я тихичко. — Луциан е тук. Той е тук при мен.