Изабел Абеди
Луциан (39)

Трийсет и девет

Баща ми ме мъкнеше из цялата къща. Повече от час; нагоре, надолу. Беше почти като в деня след рождения ми ден, когато като луда препусках сама из къщата, за да разгледам всички стаи. Успях да избягам от мислите си, докато баща ми продължаваше упорито претърсването.

Въпроса, какво е станало с Луциан, ми го зададе почти дузина пъти и аз повтарях като дресиран папагал: „не знам, не знам, не знам“, докато думите не започнаха да звучат като монотонно опяване.

Разбира се, баща ми не възприемаше нито една от моите думи, също както и Мишел. Докато полицаят се колебаеше относно тяхната вменяемост.

— Не мога да съставя протокол за младеж, изпарил се във въздуха — заяви той и повдигна безпомощно рамене. После ме попита къде съм била.

— Просто офейках — отговорих на полицая и след като баща ми отчаяно описа още веднъж Луциан — слаб, блед, остри черти, черна коса, черни очи, блуждаещ поглед, полицаят си тръгна.

Тъй като Фей не се появи повече, а Мишел се беше оттеглила с Вал в детската стая, аз направих за последен път опит да говоря с баща си. Какво би станало, ако Луциан не е моят убиец, а моя единствено възможен спасител? И какво би станало, ако изпаднех в смъртна беда, защото никой не бе поискал да ни повярва? И ако трябваше да умра, само защото са ни разделили?

Изразът по лицето на баща ми омекваше след всеки от тези мои въпроси, докато накрая разбрах, че ме смята за откачила. После погледна часовника си и каза, че самолетът на майка ми е кацнал преди час.

Когато чух тези думи, аз се предадох. Не можех да си представя дори в мечтите си, че при тези обстоятелства Яне ще се съгласи да разговаря с мен. А разума си бях загубила единствено в момента, в който си въобразих, че бих могла да обясня цялата тази история.

Баща ми не ми повярва. Яне пък съвсем нямаше да го направи. Дори и да й станеше ясно, че Луциан има свръхестествени способности — тя никога нямаше възприеме тази история с ангела.

Той е моят ангел. Ако го загубя, ще умра.

Защо тези думи, превърнали се в клише, звучаха толкова ужасно недостоверно? Никога не бях размишлявала върху това.

Дори и ако Тайгър — където и да се намираше сега, направеше опит да се намеси, моята майка психоложка щеше да го обяви за луд, също както и мен.

С една-единствена разлика, че не можех да ставам невидима.

— Бих искала да си отида в стаята — казах аз.

Баща ми ме изгледа тъжно.

— Смятам, че е по-добре да останеш при мен, докато пристигне Яне.

— Ако искаш, ме заключи.

Излязох спокойно. Баща ми ме последва. Аз мълчах дори когато мина край мен, влезе в стаята, хвърли поглед в гардеробната, а после огледа и банята. Накрая надникна и под леглото.

Минута по-късно чух ключът да се завърта в ключалката.

Баща ми беше огледал много основно под леглото. А кой седеше върху него, не беше видял.

Луциан и Фей бяха приклекнали в гънката на одеялото. Чакаха ме.

Изгледах ги мълчаливо и за пръв път осъзнах колко различни бяха.

Досега бях виждала Тайгър, Фей и Луциан поотделно. Но сега разбрах, че нещо свързваше Луциан и Фей, нещо, което не знаех, което никога не бях преживяла и което никога не бих могла да разбера.

Колкото и през последните два дена и две нощи да изглеждаше човешки и реален; колкото и да беше от плът и кръв, със сърце и чувствени устни, Луциан не беше като мен. Той приличаше на Фей. Това е имал предвид днес сутринта. Той, както и Фей, принадлежеше към друга действителност, част от която аз нямаше да бъда никога.

— Какво ще правим сега? — наруших най-накрая тишината, шепнейки.

Фей и Луциан се спогледаха.

— Трябва да останете заедно — каза Фей. — Няма значение къде. Без значение как… докато се случи.

Преглътнах. Но не възразих. Пък и този път нямах план, нямах решение, нямах никаква идея. Репертоарът ми се беше изчерпал.

— Ти какво предлагаш? — попитах аз Луциан.

Той беше се втренчил в разтворените си ръце, сякаш там можеше да прочете отговора.

— Ще се опитаме да намерим помещението. Поне ще влезем в него. И там ще можем да разберем какво ни очаква.

Той колебливо обърна лице към мен. Сърцето ми се разтуптя, сякаш Луциан току-що беше предложил да търсим скала, от която да се хвърлим в бездната. Прозвуча като подготовка за самоубийство. Но същевременно знаех, че има някакъв смисъл в това предложение. Майка ми не беше още тук. Все още имахме шанс заедно да оживеем. Или да умрем заедно.

Отидох при прозореца. Той гледаше към западната част на двора. Навън вече се стъмваше. Морето беше като сребърна ивица, а градината под нас беше потънала в тишина. Вгледах се в дървото пред моя прозорец, после нататък към храстите, които заслоняваха пътя към улицата. На един клон, между дебелите свежозелени листа беше кацнала птичка, един малък врабец. Той изцвърча нахално, после разпери крилца. Когато литна във въздуха, ме обзе чувство, подобно на това, което изпитах на Сузиното парти за рождения й ден край Елба. Там то се беше проявило като déjà vu. Днес се убедих, че вече съм била тук, че точно този момент вече го бях изживявала. Бил е щастлив миг и аз го чувствах. Вътрешно се смеех и този смях беше като ехо от изминали дни.

Обърнах се бавно към Луциан.

— Окей — казах. — Ще се измъкнем оттук и ще потърсим това помещение.

Луциан беше станал от леглото. Той се приближи към мен, сложи ръка на кръста ми и аз отпуснах глава на неговото рамо. Поседяхме още малко мълчаливо, после Луциан посочи дървото. Беше липа с големи светлозелени листа. Един от клоните беше доста близо до прозореца, но за да се стигне до ствола, трябваше да се измине едно доста голямо разстояние, висейки на ръце.

— Ще се справиш ли? — попита Луциан.

Кимнах.

Фей отиде при вратата и заслухтя. Но в коридора беше тихо.

— Има ли нещо, което ти се иска да вземеш? — попита Луциан.

— Теб — отвърнах и обвих ръце около врата му.

Иззад раменете му виждах Фей. Тя ми се усмихваше и тази усмивка изразяваше толкова много: скръб, копнеж, желания.

Погледът ми падна върху гъбата на щастието от Врабеца. Лежеше върху възглавницата ми и аз се запътих, за да я взема. Пъхнах я в чантата си.

— Хайде — казах.

Луциан нежно ме целуна.

— Първо аз — каза той и се усмихна лекичко. — Аз — Тарзан, ти — Джейн.

После скочи пъргаво върху перваза на прозореца, с един скок се хвана за клона, увисна на него и с плавни движения на ръцете стигна до дънера, по който заслиза безшумно като котка.

Моето спускане не беше чак толкова елегантно. Когато се качих на перваза, сърцето ми затуптя чак в ушите. За да мога да хвана клона, трябваше да се наведа силно напред, и ако не го хванех, щях да тупна долу.

— Не мисли — извика Луциан отдолу. — Просто скачай!

Поех си въздух, после протегнах ръце, направих скок и се вкопчих в клона. Той беше точно толкова дебел, че да мога да го обхвана с ръце, но когато изпука, изпищях тихичко. Краката ми се залюляха във въздуха, тялото си усещах сякаш разкъсано на две. Със стиснати зъби успях да се добера до стеблото.

Клонът устоя. Ръцете ми бяха толкова потни, че едва се задържах. Треперейки, затърсих с крак по-долния клон, опитвах се да се захвана с длани за кората и последните метри ги изминах, плъзгайки се като мокър чувал. Краката ми се огънаха и аз паднах като бръмбар по гръб. Луциан ме хвана под мишниците и ме вдигна от земята.

Зад нас се чу шумолене.

Стоях все още полуседнала, здраво хваната от Луциан, който ме теглеше и дърпаше, когато откъм храстите някой тръгна към нас.

Не беше татко.

Не беше и Яне.

В градината на баща ми, на по-малко от метър, стоеше Себастиан.