Изабел Абеди
Луциан (11)

Единайсет

Луната светеше през прозореца. Беше почти пълна. Тъмни облаци преминаваха през нея, гонейки се лудо, сякаш някой беше натиснал копчето „fast forward“. Те я скриваха, отминаваха, обвиваха сребърното й лице и подгонени от вятъра, продължаваха по нощното небе. От колоните ми звучеше Ode to Ocracy на Мандо Диао.

Беше три без петнайсет.

Седях върху килима в моята стая сред тетрадки, рисунки и стари бележници от основното училище. Невероятно е, че бях запазила всичко това. Трудно се разделях с вещите си, за разлика от Яне, която периодично ги изхвърляше. Но аз имах чувството, че се разделям с частица от себе си. Този път не търсех мои неща. Търсех нещо за Леон, момчето с раирания костюм и сандвичите с масло и яйца. Имаше черни къдрици и тъжни очи. В един дъждовен ден ме беше дебнал зад ъгъла на една къща, за да ми подари букет парички. Това бяха фрагментите, които си спомнях, и се хванах за тях с надеждата, че той би могъл да е Луциан. Трябваше ми презимето му. Беше странно, поне това си спомнях. Измежду две ученически тетрадки измъкнах някакъв брой на училищен вестник с дълбокомисленото име „Мастилено петно“. В четвърти клас имахме седмица за изготвяне на проекти. Трябваше да се разделим на групи по теми и да подготвим статии за училищния вестник. Ние със Сузи интервюирахме една хамбургска детска писателка. Тя живееше в Нинтерхуде и всяка сутрин седеше с лаптопа си в едно кафене и пишеше. По това време Врабеца работеше като сервитьорка в това кафене. Беше попитала писателката дали бихме могли да вземем интервю от нея и за наша радост тя се беше съгласила.

Ние със Сузи го намирахме изключително вълнуващо. С пламнали бузи седяхме на масата в кафенето и се редувахме да задаваме своите въпроси:

Как Ви идват идеите? Колко книги сте написала досега? Как се заплаща работа Ви? Книгите Ви филмирани ли са?

Интервюто беше поместено на втора страница в училищния вестник. На страницата до нея бяха публикувани стихотворения на ученици от четвърти клас. Едно от тях веднага привлече вниманието ми. Носеше заглавието „Отражение“.

В огледалото се вглеждам, но не виждам отражение.

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Измислен ли съм?

Или пък сънувам?

Когато се събудя,

мъртъв ли ще бъда?

Името на автора стоеше отдолу — Леон Шимрокта.

Само след секунди седях пред компютъра и търсех в Google това име. Намерих само едно такова презиме и благодарих на господ, че не търся на Мюлер. Леон Шимрокта беше в единайсети клас на гимназия Кайфу. Беше говорител на класа и свиреше на чело в биг бенда на горните класове. Имаше дори и снимка на този бенд. Веднага го познах. Беше в първата редица, прегърнал през кръста красиво момиче.

Все още беше възслаб. Тъмната му коса беше късо подстригана и вместо раиран костюм носеше дънки с ниска талия, светла тениска и жилетка в цвят бордо. Гледаше сериозно и уверено в апарата. Приличаше на Луциан, но не беше той.

Затворих компютъра разочарована.

Разбира се, че и друг мой съученик от основното училище би могъл да загуби паметта си. Може Луциан да е живял в нашия район. Може да е бил брат или братовчед на мой съученик. За кратко си въобразих дори, че баща ми може да има тайно син. За когото дори и не подозира.

— Стига, Ребека! — казах на висок глас.

Можех да реша още, че Луциан е отвлечен след раждането мой близнак. Или по-добре да е някой мой полубрат, който се пази в дълбока тайна и е от някоя друга афера, която Яне естествено е премълчала, защото въпреки влечението и към женския пол и против всякакви морални норми в нея се е разпалила страстта към някой пациент, може би избягал от дранголника, който съмнително е приличал на Джордж Клуни и всеки път, идвайки на терапия, и е поднасял магнолии, в чиито чашки са се намирали диаманти.

Може би следващата сряда отново ще си развихря фантазията, чувайки началната мелодия на любимата си сапунка „Desperate Daughters“, така ли?

Отидох в банята, наплисках лицето си със студена вода и отново се върнах в стаята.

Но надписът на медальона ми? Роклята, кесията, баща ми, който говореше с мен на английски. Защо Луциан питаше за всичко така подробно?

И защо най-накрая не престанех да се ровя и да си блъскам главата над всичко това?

Набутах всички вехтории отново в шкафа, изключих С плейъра си, който за съжаление не можех да слушам високо посред нощ и започнах да търся из iPod-а възможно най-бясната песен, която бях качила. Колебаех се между един ремикс на Funky Town и Robot Rock и накрая избрах радиоверсията на Pump up the Jam от 2005. После надух до дупка и затанцувах с песента върху леглото, докато то не започна да пука под мен.

So what! За спане беше вече късно, или по-точно — рано. Почти пет и половина. Но поне се чувствах малко по-добре.

Отидох в кухнята да си взема нещо за пиене.

В спалнята на Яне и Врабеца светеше. Светлината се процеждаше през пролуката между вратата и дървения под.

Не беше необходимо да се напрягам особено, за да чувам. Говореха тихо, но всичко се чуваше през процепа на вратата. Чуваше се ясно всяка дума.

— Толкова ти бях ядосана — говореше Яне. — Но се оказа умно от твоя страна да я пуснеш. Смятам, че сега всичко е под контрол.

— Всичко е под контрол ли? — Врабеца изглеждаше ядосана. Не разбирам как можеш да го кажеш. Какво означаваше това с Джон Бой? И какво става с Ребека? Дъщеря ти е съвсем объркана. Наистина ли вярваш, че ще миряса? Е, много се лъжеш. Тя ще се опита отново да намери това момче. Същото ще направи и то.

— Не и след онази нощ — Яне звучеше ентусиазирано. — Себастиан е направил точно каквото трябва, като на бала е заплашил Луциан с полиция. Божичко, как се радвам, че Сузи и Себастиан са се появили в точния момент.

— Но ти не постъпваш правилно, Яне! Трябва да говориш с нея.

— Не — Яне шепнеше и вече не можех да разбера нищо. Врабеца въздъхна и изведнъж в коридора стана тъмно. Бяха угасили. Всичко утихна. Единствената ми мисъл беше кой ме е предал. Сузи или Себастиан? Себастиан или Сузи? Кой от двамата беше говорил с Яне?

 

 

На следващата сутрин излових Сузи пред училище. Под зеленото яке носеше тениската, която Яне й беше подарила за рождения ден.

— Нищо не съм говорила — изгледа ме тя възмутено. — Дори не знаех, че Яне се е прибрала вкъщи. Нищо не съм й казвала. Абсолютно нищо! Моля те, Беки! Разкажи ми пак. Какво иска от теб този тип? Какво означава всичко това? Защо не говориш с мен за тези неща?

Тя направи крачка към мен. В погледа й имаше нещо умоляващо.

— Защо не говоря за това с теб ли? — изфучах аз. — Може би по същата причина, поради която не трябваше да ти разказвам нищо и за Мишел. Знаеш много добре, че съм алергична на тази тема. И какво направи? Изчурулика го в ухото на Димо̀. Нужно ли беше? Нямаш ли собствени истории, с които да се правиш на интересна?

Сузи отскочи назад, сякаш бях отровна змия.

— Не мога да разбера — бавно каза тя, — не разбирам как така се промени толкова.

Замълчах. Знаех, че се държа грубиянски. Знаех, че нараних Сузи. Но не можех инак. Вместо да отстъпя, аз яростно я нападнах.

— И аз не мога да разбера как може да си толкова глупава — контрирах. — Ти си толкова заета със себе си и с твоя тъп доктор Но, че изобщо не можеш да схванеш какво става вътре в мен. „Може би е избягал от лудницата“ — започнах да имитирам гласа й. „Може да губил някого. Ако ме питаш, този тип е за полицията…“ И смяташ, че това ще ми помогне ли? Дори не се опита да ме разбереш. Вместо това тичаш при Себастиан и му долагаш за мен. Или ще го отречеш?

Сузи беше пребледняла, но това не ми попречи да продължа да я нападам.

— Нямам нужда от предатели. Нужна ми е приятелка, на която да мога разчитам, която да е на моя страна. Но явно нямам такава. И така: ако наистина искаш да знаеш защо не споделям с теб — то има достатъчно причини за това.

— Да — изведнъж гласът на Сузи стана невероятно тих. — Наистина има достатъчно причини. Ако така виждаш нещата, нямам какво повече да кажа. И няма какво повече да питам.

С тези думи тя се обърна и си тръгна. Загледах след нея. Ядът ми се стопи. Чувствах се толкова гадно, както никога досега.

 

 

Този ден Себастиан не дойде на училище. Сузи седна на неговото място. И след като здравата се измъчих с двата часа математика, теста по испански и безумно скучния урок по френски, след последния час се запътих към него.

Той живееше недалеч от нас, на „Фишерсалее“ в Оттенсен и когато позвъних, вратата ми отвори по-малкият му доведен брат.

— Не можеш да влезеш — каза той. — Дори изобщо не трябва да отварям вратата.

— Но я отвори — отвърнах аз и се засмях. — Къде е майка ти?

— На пазар.

— А Себастиан?

— Повръща.

Карл направи физиономия.

Дребният ми харесваше. Имаше червени къдрици, кръгло личице, обсипано с лунички, и беше обезоръжаващо откровен.

— Освен това постоянно дриска. Повръща и дриска. Цялата баня вони.

— О! — твърде много информация. — И къде е сега брат ти?

— В леглото. Спи. — Карл вирна носле. — И ти трябва да си вървиш.

Той искаше да ми затръшне вратата под носа, но аз подложих крак.

— Трябва да дам нещо на брат ти. От училище. Пусни ме за малко, а? — усмихнах се заговорнически на Карл. — Ти ме познаваш. Не съм някоя непозната. Майка ти няма да ти се кара, като ме види.

— А ако ми се скара, ти ли ще си виновна? — погледна ме той със страх в очите.

— Естествено. — Погалих го по червените къдрици. — Аз поемам отговорността.

— Е, добре. — Карл отстъпи и аз почуках тихичко на вратата на Себастиан.

Когато никой не се обади, натиснах дръжката. Пердетата бяха пуснати. Себастиан лежеше с гръб към стената под юргана. Предпазливо се промъкнах в стаята и когато Себастиан се обърна към мен, се стреснахме и двамата.

— Какво правиш тук? — избоботи той и повдигна завивката на гърдите си като предпазен щит.

— Искам да говоря с теб.

— Не искам да те слушам — гласът му беше студен и отблъскващ. — Как изобщо влезе тук?

— Аз не съм виновен! — Карл беше влязъл в стаята и с ръце в джобовете поглеждаше колебливо към брат си.

— Така е — потвърдих бързо. — Аз го изнудих. — Карл, ще ни оставиш ли за малко сами, ако обичаш?

Карл поклати глава. Той направи крачка напред, но Себастиан му махна да се върне.

— Бъди така мил, джудженце. Всичко е наред. Ще кажа на мама, че аз съм я пуснал. Хайде, върви си в стаята, разбрано?

— Разбрано.

И той неохотно напусна.

Не знаех къде да седна. В стаята на Себастиан цареше хаос. — Върху нощното шкафче бяха натрупани книги. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи; на пода, върху стола на бюрото, на малкото кресло. В ъгъла на стаята под сака за бокс открих заешкия костюм. Огромните му кръгли очи бяха вперени в мен и аз се почувствах ужасно.

— Така — Себастиан седна в леглото и отпи глътка вода от шишето, което беше върху шкафчето. Изглеждаше пребледнял и изнемощял. — Какво искаш?

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Искам да знам защо си говорил с майка ми — казах възможно най-спокойно.

— С майка ти ли? — Себастиан сбърчи чело. — Какви са тези глупости?!

— Разказал си и за Луциан. Хайде, поне си признай!

Седнах в края на леглото. Себастиан се отмести, сякаш заразноболната бях аз.

— Не познавам никакъв Луциан — изрече той презрително. — Познавам само един тип, който те шпионира вече седмици, и според Сузи е някакъв психопат. Но защо трябва да говоря за него с майка ти? Ти за какъв ме мислиш?

— Но…

Бях тотално объркана. Себастиан имаше право. Той не можеше да знае името на Луциан. Никога преди не бях изричала името му, дори пред Сузи. На никого не бях казала и за срещата ни на Елба.

— Но майка ми — прошепнах аз — знае, че сме се срещнали на маскения бал. Знае също, че си го заплашил с полиция. Знае дори името му. Откъде ще знае всичко това, ако не от теб или от Сузи?

— Да не съм Джеймс Бонд? — Себастиан ме изгледа подигравателно. — Нямам идея откъде знае. Може би от него?

Последните думи бяха казани шеговито и малко цинично, но на мен изведнъж ми стана ужасно лошо. Затворих очи и си припомних думите на Луциан на терасата в бункера.

Има някой, на когото съм разказал за себе си. И няколко неща, които успях да разбера.

Можеше ли, възможно ли беше, този някой да е Яне? Моята майка?

В паметта ми изплуваха картини, една след друга, като диапозитиви.

Битакът. Книгата на Яне за сънищата, която беше подарила на някакъв, който изглеждал, като че няма и цент в джоба си. А и поведението й през последните седмици. Нейните бесни готварски оргии, за да се отвлече от мислите си. Нейните странни погледи, прекалената й загриженост — до плесницата, която ми зашлеви в нощта край Елба. Домашният арест.

Всичко си идваше на мястото. Колкото и абсурдно да изглеждаше, беше така. Беше логично и едновременно с това немислимо. Луциан е посетил майка ми?

Значи тогава тя знаеше всичко — не само това, което съм премълчала, а и онова, което той не ми беше казал: проблемите му, страховете и отговора на въпросите за моя първи учебен ден, които ми беше поставил на маскения бал.

„О, боже!“, промърморих. Фотоалбумът. Яне ли го беше скрила?

— Ребека? — потупа ме Себастиан. — Ужасно съм ти сърдит. Но съм и загрижен. Що за тип е този? Какво знаеш за него?

Погледнах Себастиан. Очите му светеха. Изведнъж ми се стори беззащитен, сякаш вътрешната му съпротива беше се стопила. Обля ме топла вълна. Искаше ми се да се мушна под юргана при него.

— Не знам много — промърморих. — Той… си е изгубил паметта. Не знае кой е. Но изглежда го привличам по някакъв начин. И той… — наведох глава. — И той мен.

— Забелязах — каза Себастиан. Усмихна се криво. Беше усмивка на разочарование и гласът му беше глух. — Значи си се видяла с него там, на партито на Сузи край Елба.

Кимнах.

— Хвърлих се в прегръдките му, така да се каже. Беше толкова невероятно. Но не мога да се съпротивлявам срещу това. Не искам да ти причинявам болка, Себастиан, наистина не искам. Но това е нещо, което не разбирам. Той… знае някои неща за мен.

Взех в пръстите си медальончето.

— Той знае подробности от детството ми. Мисля, че сам той не знае откъде. Когато се срещаме, се чувствам…

— Хей, спри — Себастиан сложи пръст на устните си. Погледът му беше решителен. — Не съм те питал за чувствата ти. Ако искаш да ги излееш пред някого, имаш си приятелка. Ако не си я разкарала.

Прехапах устни. Попадението беше точно. Замълчахме за момент.

Себастиан отметна потната си коса от челото и въздъхна.

— Окей — продължи, — да предположим, че това, което казваш, е така. Но как майка ти е научила всичко?

Разказах за книгата, за битака и за моето предположение, че Луциан й се е доверил.

Но Себастиан отново поклати глава.

— Защо да й разказва, че се среща с теб? Така сам влиза в устата на вълка. Яне не е ли говорила с теб за това?

— Мълчи като пън. Но сега ще трябва най-малкото да разбера защо го прави?

— И как ще постъпиш? — Себастиан ме погледна.

— Не знам — отвърнах, след като помислих.

Но не беше вярно. Знаех точно какво ще направя.