Изабел Абеди
Луциан (6)

Шест

През следващата седмица температурите отново се повишиха до необичайните осемнайсет градуса и почти всеки ден грееше слънце. Сузи явно щеше да има късмет с партито край Елба за рождения си ден. Тя сякаш летеше в облаците, защото Димо̀ беше приел поканата й. И не само щеше да дойде на рождения й ден, а щеше и да помогне в подготовката. След киното се бяха срещали още много пъти. Димо̀ й телефонираше всяка вечер, а в обедното междучасие идваше с нея в бистрото, където постоянно говореше за бъдещето на бандата, изброяваше клубове и барове, в които евентуално да свирят, а и за наемане на репетиционно помещение. Дори смяташе да наеме агент, за да може „Д-р Но и болните сестри“ най-сетне да завладеят и други сцени отвъд рамките на малката ученическа аула.

На мен доста ми ходеше по нервите, но Сузи беше на седмото небе. Докато в час по биология гледахме филма „Ние, децата от спирка Зоо“^[1] и Кристиане Ф. повръщаше по кахлените стени на клиниката за наркомани, моята потънала в мислите си приятелка тананикаше „Oh, such a perfect day“ и драскаше с края на пергела си сърца върху чина. По едно време спря за малко и ме попита паникьосана какво трябва да направи, ако Димо̀ поиска нещо повече от това да се натискат. Досега успешно го беше държала далеч от опасните зони. Но, вайкаше се тя, това надали щяло да продължи още дълго.

— Ало? — попитах. — Какво в случая значи дълго? Та вие сте заедно само от няколко дена, типът би могъл все още да се сдържа.

Сузи ме погледна със завист.

— Тук става дума за д-р Но, Беки. Не за Себастиан. Имаш страхотен късмет с него. Надявам се, че го оценяваш.

Въздъхнах. Да, знаех.

И въпреки това се държах, сякаш беше обратното. В неделя успяхме отново да стопим леда помежду си. Трябваше да звъня три пъти на Себастиан, докато го предумам да направим едно кръгче с Веслата. Минахме през Елбебрюкен, после през Хамбургското пристанище до вратите на терминалите за контейнери, зад които товареха и разтоварваха тежкотоварните презокеански гиганти. Като дете Себастиан често беше идвал тук, водейки дядо си на работа.

Сега тук, на крана за контейнери, работеха само шепа мъже. Останалото го извършваше модерната техника. Но все още си беше цял спектакъл да видиш как само за минути едно контейнерно съоръжение само с един кран повдига от борда товар до двайсет и осем тона и го сваля на сушата. Небето беше стоманеносиньо и огромните кранове над пъстрите контейнери ми изглеждаха като извънземни. На залез-слънце поканих Себастиан на по един коктейл в бара на кулата, а вечерта играхме пред нашия телевизор „Endless Ocean“ — игра, която наистина беше супер. Гмуркаш се във виртуален воден свят и се плъзгаш между шарени рибки, кръстосвайки дълбините, под звуците на феерична музика. На киноекран сигурно щеше да е още по-впечатляващо. Но това изживяване си го провалих сама.

Сузи имаше право. Имах голям късмет с него.

„Направи го заради него, Беки — мислех си. — Престани да се оглеждаш по улицата, да си постоянно нащрек като войник. Това, с непознатия е не само страшно — но и не си струва заради него да поставяш на карта приятелството си със Себастиан.“

Що се отнася до физическия контакт, Себастиан все още се въздържаше, но във всяко друго отношение нещата си бяха както по-рано, а може би дори и по-добре. Със Сузи се забавлявах, дърдорейки си глупости, а със Себастиан ми беше добре и като мълчахме.

Когато във вторник Врабеца влезе в стаята ми, за да ни поздрави, аз си седях на бюрото и рисувах, а Себастиан четеше някакъв роман, разположил се удобно на моя пуф стол. Той беше абсолютен книжен плъх и фен на английските истории, които нашият Тайгър ни даваше за четене. Не бяха редки случаите, когато след часа се застояваше при катедрата, дискутирайки с него дадена творба или задавайки му някакъв въпрос.

Тази седмица Себастиан беше подготвил реферат за живота на Амброз Ловел, любимия автор на Тайгър. Той го прочете в петък, в последния час, по повод 80-годишнината от смъртта на английския писател.

Тайгър предостави на Себастиан мястото си на катедрата, а той зае неговото място на съседния до мен чин. В ръцете си въртеше златния джобен часовник, а в илика на сакото му беше забодена бяла роза.

— Ловел е роден на 3 март 1881 година в английското графство Съфолк — започна разказа си Себастиан. — Баща му бил пастор, но Ловел израснал в атмосфера на домашно насилие. В църквата пасторът проповядвал Божиите заповеди, а в собствения си дом посягал на жена си и на децата. Когато най-малкият брат на Ловел се самоубил от страх пред насилника баща, Ловел напуснал дома си. По това време бил на тринадесет години и се прехранвал като ваксаджия из тесните лондонски улички. Седемнайсетгодишен написал първите си къси разкази, които били публикувани от един от най-известните по онова време издатели. През следващите години Ловел, сякаш в еуфория, работел ден и нощ, често забравяйки дори да се храни. Издателството възлагало големи надежди на него, а книгите му излизали във все по-големи тиражи.

През 1921 година Ловел срещнал младата балерина Емили Стенфорд, която няколко месеца по-късно станала негова съпруга. На нея той посветил единствените си любовни стихотворения.

Жени и Паула се изкискаха, но Себастиан не им обърна внимание.

— Няколко години по-късно Емили родила син. Ловел го нарекъл Давид, на името на починалия си брат. Годините на брака си с Емили и на своето бащинство той отбелязва като най-щастливите в своя живот. Но синът му умира още дете, едва четиригодишен е поразен от пневмония. А през юли същата година жена му Емили загива при нещастен случай. Била прегазена от автомобил в Лондон и умряла в ръцете на писателя.

— А-уу — обади се Шейла.

Себастиан й хвърли яден поглед. В същия момент Тайгър удари с длан по чина, силен камшичен удар, който незабавно накара Шейла да млъкне. В класа цареше тишина. Дори Аарон не пускаше глупавите си шегички.

— Смъртта — продължи Себастиан — слага отпечатък не само върху живота на Ловел, но става и основен мотив в неговите творби. Особено ярко тя е описана в неговия недовършен роман „Последният посетител“. Героят, самотен писател, който една нощ бива посетен от собствената си смърт, несъмнено е прототип на самия Ловел, се казва в едно възпоменателно слово. Когато Ловел започва да пише този роман, вече е изпаднал в тежка депресия и става алкохолик. Състоянието му е допълнително утежнено от унищожителните критики на най-влиятелния по онова време литературен критик на Англия. Името му било Уилям Алек Рийд, американец по произход, но живееш в Лондон. Пишел за „Таймс“.

И Себастиан прочете цитат от критиката: „Единственото, което човек може да научи от ужасните разкази на Ловел, е неописуемият език и мъчителният тромав стил на автора. Завърши ли едната история, читателят вече настръхва от ужас пред баналността на следващата.“

Разтреперих се цялата и бях доволна, че учителят ми седеше с гръб към мен. Можех да видя само профила му. Погледът на Тайгър беше отправен към Себастиан, който явно се беше готвил задълбочено и беше издирвал интересни материали. Книгата на моя прадядо седеше прибрана в нощното ми шкафче. Явно Себастиан беше почерпил знанията си от други източници.

— След смъртта на Ловел — продължи реферата си Себастиан — влиянието, което са оказали статиите на Рийд за книгите на писателя, било внимателно проучено и определено като значително. Рийд бил известен с това, че имал своите фаворити сред писателското съсловие, които постоянно удостоявал с внимание. Първоначално Ловел също се числял към тях и дължал своя успех не на последно място на хвалебствените рецензии на критика, чийто възторг по някое време се превърнал в нещо коренно противоположно. Унищожителните критики на Рийд относно романите, пиесите и разказите на Ловел излизали периодично в продължение на около шест години. Явно те определено допринесли за това издателят на Ловел полека-лека да се дистанцира от някогашния си любим автор. По-старите книги на Ловел не били преиздавани, а новите му произведения изобщо не се публикували и авторът потънал в забрава. На 17 октомври 1928 година писателят се обесил на корниза над бюрото си. Било на четирийсет и седмия му рожден ден и последното изречение от наполовина написания роман гласяло: „Трябва да има място, където човек да се избави от всичко, което отравя душата му, и ето че настъпи моментът да потърся това място“.

— С тези свои прощални думи — завърши Себастиан доклада си — Ловел ни дава да разберем, че в смъртта той вижда избавление, вижда една действителност, по-добра от тази, в която е живял. Дали я е намерил, това ние никога няма да разберем. Но му го пожелавам.

 

 

— Божичко, наистина беше потресаващо — коментираше Сузи по пътя. — Видя ли ръцете на Тайгър?

Да, бях ги видяла. Те трепереха. Рефератът на Себастиан засегна дълбоко и мен, особено когато спомена за ролята на критика.

Когато Ловел се е обесил на корниза, е бил горе-долу на годините на баща ми.

Бях много доволна, че послушах Яне да не показвам книгата на Тайгър. По-добре щеше да не казвам нищо за нея и на Себастиан. Вместо това реших аз да й хвърля един поглед, когато намеря свободно време.

След обяд Димо̀ ни качи в раздрънкания си Опел и ни закара в Метро, за да напазаруваме за утрешното парти на Сузи. Тя тотално превъртя и заквича от смях, когато Димо̀ пъхна в количката на една възрастна госпожа пакет кондоми.

Аз не се разсмях, което Сузи забеляза моментално. От време на време ми хвърляше по някой подозрителен поглед, но не повдигна въпрос, а и аз не започнах да го обсъждам.

Удържах на решението си от неделния ден. Престанах да се оглеждам по улицата и да търся момчето под прозореца си, в бистрото и където и да било другаде, но то просто не излизаше от главата ми. Лицето му постоянно се появяваше в моето въображение, постоянно усещах погледите, които ми хвърляше, и върха на пръста му върху моя медальон. И всеки път, когато това ми се случваше, се питах къде, по дяволите, остана онази, предишната Ребека, която просто с пренебрежение щеше да махне с ръка на тая глупост.

Според прогнозата събота щеше да е най-топлият октомврийски ден и наистина, сутринта, когато започнахме да режем домати за салатата, термометърът показваше двайсет градуса. Когато следобед се прибрах вкъщи, за да се преоблека, Врабеца се подготвяше за театъра.

— Ако само беше казала, Дездемона — чуруликаше тя, — днес нямаше да те викам на работа.

— Какво, какво?

Врабеца се разсмя.

— Главната изпълнителка си забрави текста тринайсет пъти. След представлението някой от гостите казал, че трябвало веднага да качат на сцената суфльорката. Да знаеш случайно къде е Яне?

Поклатих отрицателно глава. Бях спала у Сузи.

На масата в кухнята намерихме бележка и малко пакетче.

„Имам още един пациент. Ще се върна към осем. Приятно забавление, Вълче. Пакетчето е за Сузи. Прегърни я от мен. И нали няма да закъснееш много? Цун-цун за теб и Врабеца.

Мама Яне“

Примигнах. Да не закъснявам много. Какво означаваше това? Яне знаеше, че може да се разчита на мен. Никога досега не се беше налагало да ми нарежда каквото и да било, дори когато бях по-малка.

След като Врабеца тръгна, аз обух един дочен панталон, облякох червеното си плетено поло, натъпках едно топло яке, чифт дебели чорапи и вълнено одеялце в раницата и излязох навън, където вече ме чакаше Себастиан. Когато го видях да стои нехайно облегнат на фенера, с ръце в джобовете на протритите си дънки и с кривата усмивка, крайниците ми се вдървиха. Себастиан ни най-малко не приличаше на момчето, напротив, беше негова пълна противоположност. Но въпреки това за миг останах вцепенена.

Себастиан сбърчи въпросително чело.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се. Съвсем наред.

При опита да се усмихна усетих устните си като опънат ластик.

— Хм — Себастиан докосна бузата ми. Пръстите му бяха топли, завибрираха върху кожата ми и той ги отдръпна. — Толкова си сладка. Червеното ти отива.

— Благодаря — прошепнах аз. — Хайде да вървим. Сузи сигурно вече сто пъти е превъртяла.

Потеглихме с Веспата на Себастиан в посока Бланкенезе към плажа Фалкенщайн, където по обяд си бяхме запазили най-хубавото място. Предложението да празнуваме тук беше мое. Обичах това място. В последните години край Елба откриха множество бийч клубове с коктейлбарове, музика и приятни местенца за грил. Но всички те не можеха изобщо да се сравнят с девствения плаж на Фалкенщайнския бряг, поне така смятах аз. Този бряг, който при отлив ставаше широк цели сто метра, беше все още девствено място без постройки и туристически атракции. Пясъкът беше бял и мек и през лятото, когато слънцето грееше, човек наистина имаше усещането, че е на Зюдзее. От другата страна на брега се простираше Несзанд, един равен пясъчен остров, който още през петдесетте е обявен за природно защитен обект. А по склона към Елба огромните дървета преливаха в по-ниски широколистни храсталаци. Те блестяха в есенни багри, червени, оранжеви, златистокафяви. Когато със Себастиан се заспускахме по тясната пътечка, изведнъж си спомних за следобедите, които прекарвах с моите родители, докато татко още живееше в Хамбург. Седяхме на пясъка, хвърляхме камъчета във водата и брояхме презокеанските кораби, които се плъзгаха толкова близко, на хвърлей разстояние от нас. Понякога Яне успяваше да ни накара да се разходим по пътеката за туристи към Елба, която преминаваше под стръмния склон. Когато биваше много горещо, по черните камъни се припичаха гущерчета, малки същества в преливащ зелен цвят, на които приписвах магическа сила. Исках да ги хвана, за да ги занеса вкъщи, но в момента, в който протягах ръка, те се шмугваха в цепнатините на камъните.

Слънцето беше вече залязло, но плажът все още беше пълен. Навсякъде се виждаха двойки и малки групички, дошли на пикник. Те слушаха музика и си правеха грил. Няколко мъже ритаха футбол, по брега се гонеха две кучета, а вляво от нас група бразилци си строяха щанд за кайпириня.

Мястото за партито на Сузи беше най-голямо и отдалечено от другите. С помощта на баща й бяхме донесли две големи маси за напитките, салатите и месото за грила. Бащата на Себастиан беше прибавил и няколко предястия от кетъринга си, а Димо̀ беше донесъл една огромна уредба, заедно с боксовете и усилвателите за музиката. Навсякъде висяха разноцветни лампиони и няколко момчета трупаха дърва за огъня.

Сузи палеше факлите, с които в голям полукръг бяхме оградили нашия участък. Беше с каубойски ботуши, трептяща оранжева рокля, обшита с прозрачни пъстри стъклени перли. Когато се хвърли на врата ми, къдрите й се разпиляха по раменете, а бузите й горяха.

— С цялата си любов, за теб — казах и й подадох подаръците.

Сузи разкъса опаковката на моята книга за маските и ми се усмихна.

— Ха, веднага си помислих, че ще е за мен, когато те спипах на битака. Страхотно, Беки! Казах ли ти, че за Хелоуин ще има маскен бал в „Зли и опасни“? Трябва да отидем. И за теб ще измайсторя най-страхотната маска за този случай.

„Зли и опасни“ беше клуб в бункера на „Фелдщрасе“. Бях съвсем наясно какво разбираха под „маскен бал“ тези, които го организираха.

Пакетчето на Яне съдържаше тюркоазна тениска с щампован златен ангел, който много приличаше на Сузи. Той имаше малки дяволски рогца и лукава усмивчица.

Приятелката ми засия.

— Майка ти е страхотна. А ти си още по-страхотна! Ах, Беки, днес е най-прекрасният ден в живота ми! Отбележи си, окей? И ми го припомни, ако някога ти кажа отново, че животът е толкова скапан и скучен. Искаш ли да видиш какво ми подари Димо̀? Ела с мен…

Сузи ме помъкна към масата, където баща й тъкмо приготвяше месото за грила. Майка й не се виждаше никъде и ми стана жал за него. Беше едър стеснителен човек с рядка коса и топли честни очи.

Сузи се обърна с гръб към баща си и започна да рови из чантата си. Накрая измъкна нещо, увито в червена копринена хартия.

— Е, какво ще кажеш?

Когато извади яркочервените гащички с бял кръст на задната страна, аз просто онемях. Устните на Сузи, разтегнати досега в ослепителна усмивка до ушите, започнаха опасно да треперят. Димо̀ стоеше при уредбата, не много далеч от нас, прокарваше пръсти през черните си коси и поглъщаше Сузи с поглед. Когато улови моя поглед, той ми намигна. И аз бързо отместих очи.

— Ти не го харесваш, нали? — Сузи отпусна рамене.

Мамка му! Да разваля рождения ден на приятелката си беше последното нещо, което исках.

— Ти си най-добрата ми приятелка — казах възможно най-убедително. — И Димо̀ е супер. Гащичките са секси. Със сигурност ще ти стоят много добре.

С крива усмивка Сузи уви подаръка в хартията.

— Е, добре — тя тръсна глава и къдриците й се разпиляха отново. — Идвай да се веселим.

Такова беше и моето намерение. Твърдо бях решила да се забавлявам. А и вечерта беше като по поръчка.

Сузи беше поканила половината випуск, бандата на Димо̀ и още няколко души извън училище, така че бяхме доста голяма група.

Огънят беше запален. С пукане и пращене съчките лумваха една след друга. Златисти искри прехвръкваха в тъмнината, по Елба се носеха кораби. Малко по-късно вълните заляха пясъчната ивица.

Пекохме месо на грила, наденички и картофи, увити във фолио, и по някое време Димо̀, наричан още д-р. Но, събра бандата си. Барабанистът и китаристът щяха да са абитуриенти следващото лято, а двете болни сестри бяха от XI с, паралелката, съседна на нашата. На едната, Дьорте, изсушена като скумрия блондинка с безброй пиърсинги, Сузи даваше уроци по математика. Чрез нея тя се беше свързала с групата. Музиката на тази група беше някакъв безумен микс между „Лекарите“ и „Герои на револвера“^[2].

Бандата обичаше силното, високо свирене, „галактическо“, както би казала Сузи. И ето че сега акордите прогърмяха в нощта. Димо̀ коленичи с бас китарата си, дръпна струните и започна да пее, като отметна коси.

„Ще експлодирам, ще стана на парчета, когато с теб ще подлудявам цялата планета…“

Когато болните сестри се включиха — „ще експлодирам, ще експлодирам, ще експлодирам…“, Сузи, с вихрено въртящите си във въздуха ръце, наистина приличаше на ракета преди изстрелване. Себастиан ме хвана за ръката, нещо ми шепнеше в ухото, но не можех да разбера какво, на едно повалено дърво се беше облегнал бащата на Сузи, вплел ръце една в друга, с отнесено изражение на лицето, и за един кратък, безумен момент в мен се появи усещането за déjà vu, сякаш този момент го бях изживявала вече веднъж.

След пет парчета и бурен аплауз д-р Но и болните сестри завършиха своето шоу на открито и малко по-късно започнахме да танцуваме под музиката от уредбата. Димо̀ беше направил добро смесване от хип-хоп, техно и рок. Имаше и няколко стари хевиметъл парчета от седемдесетте. И аз като Сузи си събух обувките. Деряхме се на парчето „Параноя“ на Блек Сабат, коленичехме един пред друг, а когато Димо̀ пусна песента на Хайди от анимационния сериал да гърми от колоните, нещо като бонус за рождения ден, ние със Сузи станахме неудържими.

„Хайди — пееше с пълен глас Сузи в съпровод от див кикот. — Хайди, твоят свят са планините! Тъмните сили, зелените ливади, облени от слънцето, Хайди, Хайди, ти имаш нужда от това, за да си щастлива…“

Приятелката ми ме хвана за ръцете и ме завъртя в кръг, докато огънят, лампионите и преминаващите кораби се свързаха в един бръмчащ сателит, който се въртеше около главата ми.

Ние крещяхме „Холахидихолахиди“ и когато прегърнати се строполихме в пясъка, Сузи ме целуна по устата и ми каза, че умира от щастие.

С ъгълчето на окото забелязах как Себастиан ни снима. До него стоеше Димо̀ и се смееше, и този път изглеждаше, че просто се радва, че Сузи се чувства добре. В този момент почти ми стана симпатичен.

Беше вече доста късно, когато ние, в една вече по-малка групичка, седнахме пред огъня върху надуваеми дюшеци и увити в топли одеяла. Себастиан седеше зад мен и ме беше обгърнал с ръце, а Сузи беше сложила глава в скута на Димо̀. Аарон беше донесъл „Black Stories“, серията игри на карти със страховити загадъчни истории, които трябваше да се разрешават с отговори „да“ или „не“.

Точно ставаше дума за един мъж, който пътувал обезглавен по улицата. Аз извиках напосоки, че мъжът е бил на мотор, Себастиан продължи, че става въпрос за нещастен случай, и накрая Димо̀ разреши загадката. Един камион, пътуващ пред мотоциклетист, бил натоварен с метални плочи. Когато мотоциклетистът решил да го изпревари, една от плочите се изхлузила и му отделила главата от тялото.

— Отвратително — каза Сузи. — Не може да се каже, че е хубава смърт.

— Имам и друга — Димо̀ вдигна следващата карта. — Ромео и Жулиета лежат мъртви на пода. Около тях има парченца стъкло, а до тях — локва. Прозорецът е разтворен. Какво се е случило?

Стана изведнъж. Картините се нижеха във въображението ми като на филм. Помещението, облицованите с дърво стени, кристалният полилей минаваха — отново всичко се появи. Плюшеният зелен килим, покривката с ужасните цветенца. Фигурата над мен, която усещах, без да виждам. Аз самата на пода, скимтяща, умоляваща.

„Дявол го взел!“ Свих юмруци. Не исках да си спомням. Беше такава хубава вечер, чувствах се супер — защо да мисля за цялата тази гадост?

Ръцете на Себастиан галеха косите ми, другите около мен се надвикваха, докато намерят решението на загадката. Ромео и Жулиета бяха две рибки в аквариум, който беше на перваза на прозореца. Една котка се промъкнала през него и бутнала аквариума, който се счупил.

Измъкнах се от прегръдката на Себастиан и измърморих, че трябва да отида до тоалетната. Тук, разбира се, обществени тоалетни нямаше, затова се шмугнах в храстите, а като излязох, вместо да се върна при другите, тръгнах по брега в обратна посока срещу течението. Иззад дърветата просветваше върхът на Витенбергския фар. Беше станало доста по-хладно и ветровито, но беше хубаво да усещаш чистия въздух. Усещах го в дробовете си, вдишвах го и с всяка крачка отблъсквах натрапчивите мисли. Колко често Яне повтаряше, че никога не бих могла да върша нейната работа. Ако бях терапевт, щях по всяка вероятност още на третия сеанс да започнала се карам на пациентите, че се оплакват, и да ги накарам да се стегнат. Точно това правех сега със себе си.

Първите метри извървях, тупайки здраво по пясъка. Краката ми оставяха следи в него. Имаше отлив. Луната беше бледа и полупълна и водата се беше отдръпнала толкова, че камъните на вълнолома се издигаха от реката като огромни черни езици. Там, където беше залят от водата, пясъкът беше безформен и проблясваше като течен живак. Отново си спомних за татко, който по време на разходките ми беше обяснил какво са приливите и отливите.

„Едно време хората нямали представа, как се образуват приливите и отливите“ — разказваше ми той. — Сега вече се знае, че това явление е свързано с притеглянето между Земята и Луната. Гравитацията на Земята притегля Луната. Гравитационната сила на Луната пък притегля Земята. Между тези две гравитационни сили се образуват приливите и отливите.

— А какво е гравитацията? — попитах го аз. Сигурно съм била на осем години и просто не съм можела да си представя какво има предвид.

— Гравитацията — обясни татко — действа така, сякаш Земята и Луната са свързани с невидима лента.

— Значи са нещо като едно цяло ли? — пак попитах аз. — Макар че са толкова далеч една от друга?

Баща ми кимна, а на мен това ми се стори много тъжно.

Потънала в мислите си, се спрях. Полека-лека взех да се чувствам много по-добре. Разходката беше тъкмо това, което ми беше нужно. Бях се успокоила и отново страхът от кошмара ми се стори смешен.

Божичко, кога се беше случило? Преди десет дена или преди две седмици?

Огледах се. Малкият фар беше само на метри от мен. От няколко години той беше обявен за исторически паметник и според татко се числеше към най-старите фарове, построени от стомана. Но аз намирах в него нещо приятелско, нещо, което ми вдъхваше радост. Горната му част беше боядисана в червено и бяло, но в долната беше оцветен като морето при Зюдзее, в синьо и с много пъстроцветни рибки. Разбира се, знаех, че вече е изрисуван и с всякакви графити, но в тъмнината те не можеха да се видят добре. Само светлите прожектори на кулата просветваха в тъмното като бдителни очи.

Плажът около мен изглеждаше опустял. Грамадните дървета се издигаха черни до небето, а в далечината като малки точици виждах да блещукат светлините на пристанището.

Нямах представа, колко време беше минало, но ако не исках да се притеснят за мен, трябваше лека-полека да се връщам обратно.

Вместо това продължих да вървя още малко. Малка пътечка опасваше фара. Вдясно се разклоняваше един туристически път, оттук можеше да се стигне до Ведел. Мен обаче ме влечеше напред към малкото заливче под скалите. Тук растяха няколко дребни, обрулени от вятъра храсти. Клоните им се протягаха като змийчета във въздуха. Малко по-нататък, съвсем до брега, гореше огън, край който седеше някой.

Когато различих кой е този някой, дори не се изненадах. Напротив, стори ми се напълно логично.

Той се извърна към мен и остана да седи неподвижен, докато не застанах точно пред него. С ръце в джобовете на коженото яке и леко наклонена глава той погледна нагоре към мен. Черните коси падаха на челото му и пламъците хвърляха сенки върху бледото му лице. До него, върху разстлан спален чувал лежеше раница. Той я взе, сложи я настрани и ми посочи освободеното място.

— Седни — каза. И сетне добави: — Сега вече имам име. Нали него искаше да знаеш?