Изабел Абеди
Луциан (23)

Двайсет и три

Когато Фей паркира бентлито на площадката пред вкъщи, входната врата се отвори. Оттам изскочи Вал. Беше с бански на черни и жълти черти и със сако от смокинг, което, съдейки по размерите, по всяка вероятност беше на баща ми. Облеклото й ми напомняше на някаква кръстоска между пчеличката Мая и Ватман, докато лицето й беше покрито със сини точици, които подозрително напомняха водоустойчив маркер. Фей се изкиска.

— И аз исках да дойда — изцвърча Вал и се хвърли в прегръдките на Фей. — А ти не ме изчака!

Фей я завъртя във въздуха. Сега откъм коридора се зададе баща ми. Беше с дънки и разкопчана черна риза. Сузи постоянно ми завиждаше за добре изглеждащия ми баща, но сега от него беше останала само сянката. Лицето му беше бледо и ми се струваше, че се разкъсва между паниката и облекчението.

Той размени погледи с Фей. В колата тя беше проверила джиесема си и беше намерила пет съобщения от него.

Обади му се само за кратко, за да му каже, че се връщаме.

Не можех да видя лицето й, но очевидно баща ми беше прочел в него, че всичко е наред. Усетих, че се отпусна, и навлажнените му очи се изпълниха с дълбоко облекчение. Молех се само да не избухне отново в сълзи.

— Бяхме на плажа — казах бързо. — Фей ми показа Венис бийч.

Татко кимна към Фей.

— Хиляди благодарности, че изведе дъщеря ми. Забавлявахте ли се… поне малко? — той ми се усмихна. — Е, вълче, хареса ли ти нашия хипарски бряг?

— Хубаво е — отговорих, — но е доста пълно.

— О, почакай да видиш какво става в края на седмицата — каза татко. — Тогава Венис заприличва на истински ад. А ти как си? — обърна се той към Фей. — Ще останеш ли за вечеря? Мислех да сготвя лазаня, любимото ястие на Ребека. Каним те най-сърдечно.

Вал я загледа с умолителен поглед на предано куче, но Фей поклати глава.

— Трябва да вървя — каза. — Трябва да свърша още нещо. Утре ще взема Вал от училище.

Тя ми помаха.

— Ако има нещо, просто ми звънни. Баща ти има телефонния ми номер.

 

 

Когато татко сложи лазанята във фурната, чух да се отключва. Мишел. Тя говореше с някого и когато влезе в кухнята, беше с джиесема на ухото. Явно човекът в другия край на линията беше изпаднал в нервна криза, докато гласът на Мишел беше ясен и спокоен. В действителност почти не обръщах внимание какво говори, а използвах случая да огледам с крайчеца на окото си моята мащеха. Освен мъничка халка тя не носеше никакво друго украшение. Беше с бял панталон и с разкопчана ленена бяла блуза, под която се подаваше червена фланелка. Ноктите на краката й, обути във високи червени сандали, бяха лакирани също с червен лак, както и ноктите на ръцете. Светлорусата й коса беше вдигната с две дървени пръчици. Два перфектни кичура падаха отдясно и отляво на челото й. Тясното й запомнящо се лице изглеждаше съвсем естествено, явно беше отделила доста време за грима си. Веждите й бяха две извити нагоре фино изскубани дъгички, а по гладката кожа на лицето не се забелязваха никакви бръчки.

Вал беше влязла в стаята си. Татко подреждаше масата за вечеря. Той си подсвиркваше, искаше да изглежда весел, но нервността му беше толкова очебийна, че изглеждаше комично смешен.

Когато Мишел затвори телефона си, трепнах.

Тя разкърши рамене, после тръгна от другия край на кухнята към мен. Бях се облегнала на хладилника. Скръстила ръце пред гърдите си, се опитвах да не отбягвам погледа й.

Накрая застана пред мен, толкова близо, че можеше да докосне с ръце раменете ми. Но не го направи. Тя само ме погледна със светлозелените си сериозни очи, докато устата й се разтегна в усмивка.

— Ребека — изрече тя, сякаш току-що беше прочела името на челото ми. — Колко хубаво. Значи днес за пръв път ще ядем заедно.

Кимнах.

— Да. Аз също се радвам. И… съжалявам, че в последните седмици вгорчих живота ви.

Баща ми се обърна към нас. Беше подредил масата и запалил свещи. Изглеждаше почти абсурдно как всичко това приличаше на сцена от филм, за която никой от нас не се беше готвил.

Татко се приближи към Мишел, някак недодялано сложи ръце на раменете й и ми се усмихна сияещ.

— Няма за какво да се извиняваш, съкровище. Радваме се, че си по-добре. А сега да вечеряме, иначе лазанята ще прегори. Ще доведеш ли Вал, скъпа?

Мишел се изплъзна през вратата.

Лазанята наистина беше вече почерняла отгоре, затова пък в средата почти не се беше изпекла, но никой от нас не го изкоментира, а Вал, която седеше до мен, изглежда изобщо и не забеляза. Тя си гъргореше с портокаловия сок и след като хапна три хапки, припълзя върху скута на татко. Явно защото оттам ме виждаше по-добре.

Баща ми я накара да разкаже за партито по случай един рожден ден, на което беше ходила след училище. Той я беше закарал там, връщайки се от работа. Но Вал мълчеше, сякаш се беше нагълтала с хапчета за мълчание. Тя си лапна палеца и го засмука, като ме гледаше втренчено.

Тогава татко разказа за деня си в студиото. Снимали рекламен спот за козметичен препарат. Манекенката била грипава и недоспала, но гримьорката, която Мишел препоръчала, изглежда извършила истинско чудо. Докато говореше, аз гледах малките бръчици по лицето му и за първи път имах усещането, че татко остарява.

— Какво става със Сузи? Все така ли е решена да изучи тази професия?

— Така мисля — отвърнах аз и се опитах да прогоня появилата се картина от маскения бал.

Баща ми разказа на Мишел за това, че Фей ме е завела на Венис бийч и ме попита още веднъж дали ми е харесало там. Почувствах се като на разпит и замълчах изнервена. Татко остави тази тема и се обърна към Мишел.

— Как мина твоя ден, скъпа?

Тя седеше до него, така че от мястото си можех да наблюдавам своето американско семейство.

— Шели напусна — въздъхна Мишел. — Тази нощ Памела звъннала на вратата й и я вдигнала от леглото, защото си била загубила джиесема. След като Шели претърсила с нея Хайд Лодж, минала по целия „Сънсет стрип“, разпитала сума ти дежурни полицаи, тя закарала Памела вкъщи и намерила телефона в джоба на хавлията й. След което Памела решила, че Шели би могла да остане при нея, за да оправят договорите. И Шели си подала оставката.

Татко сбърчи чело, после ми намигна весело.

— Ах, бедничката ми — обърна се той към Мишел. — Значи си си навлякла гнева на Шели?

Мишел вдигна високо едната си вежда.

— Не нейния. А на Памела. Разкрещя се, че не можела да разбере що за некадърница съм й била препоръчала. О, скъпи, да оставим това!

Мишел дръпна ръката на Вал. Малката ми сестра беше извадила палеца си от устата и тъкмо се опитваше да го завре в носа на татко.

— Остави баща си да се храни на спокойствие, чуваш ли? Днес толкова ми липсваше. После ще ми покажеш ли какво правихте в училище? Ела при мен, сладката ми!

Тя придърпа сестра ми върху коленете си и зарови нос в русите й къдри.

— Веднага ще трябва да те вкараме във ваната. Може би ще успея да измия точиците на Самс^[1] от лицето ти. Татко не ти ли е казвал, че тези бои са отровни? С тях не бива да се рисува по кожата.

Баща ми прехапа устни, а Вал се нацупи.

Тонът на Мишел се промени. Приличаше, сякаш в студен чай слагаш мед. Лицето й също стана благо.

Опитах се да намеря приликата между майка и дъщеря. Двете имаха светлоруси коси, но това беше всичко.

— Утре на училище трябва да ме заведе Ребека — наруши Вал тишината.

Покашлях се и се обърнах към татко.

— Добре, че стана дума за това — казах. — Фей ме попита какво ще правя с училището. Аз помислих и реших, че с удоволствие бих учила в „Пали хай“.

Баща ми спря да дъвче, а Мишел ме гледаше така, сякаш току-що бях обявила, че от утре ще ставам проститутка.

Татко се поизкашля.

— Ребека — започна той несигурно. — Радвам се, че подхващаш тази тема, и то още отсега, но в Америка нещата с училищата са малко по-различни. Не знам дали Яне ти е обяснила, че държавните училища тук са под твоето ниво. Но частните наистина са много добри, вече разгледахме някои. Мишел има солидни връзки, а колкото до парите…

Не исках да слушам повече.

Не знаех дали заради това, че чух да споменават майка ми, или пък от отвращението, което се изписа по лицето на Мишел, или просто, че в края на краищата ми се прииска отново да взимам сама решения.

— Искам в държавно училище — казах аз спокойно и погледнах татко в очите. — Чух, че „Пали хай“ е добро училище.

Татко направи безпомощна физиономия, а Мишел остави вилицата си.

— Защо пък не? — попита тя. — Ако Ребека иска така, не е нужно да хвърляме парите си на вятъра. В „Пали“ не е лошо. Може утре да я запишеш и може би веднага ще може да започне.

Татко въздъхна.

— Не искаш ли наистина първо да видиш другите училища, Ребека? Или просто да поостанеш още малко вкъщи?

Преди да успея да отговоря, Мишел се надигна от масата заедно с Вал.

— Време е за баня, съкровище. Да оставим малко сами татко и Ребека, съгласна ли си?

Виждаше се, че Вал изобщо не беше съгласна, но не се възпротиви. Когато двете си тръгнаха, татко отново отвори уста, за да продължи да ме убеждава, но аз го прекъснах.

— Защо съм тук, татко?

Баща ми примигна несигурно.

— Какво имаш предвид? Аз…

— Имам предвид, че не знам защо съм тук. Какво ти каза Яне? Каква беше причината, каква беше тази нощна акция със заточението ми тук?

При думата заточение баща ми трепна, сякаш го бях ударила.

— Не знам нищо повече от теб — отговори той и усетих, че казва истината. — Знам само, че Яне каза нещо за този младеж, този Лу…

— Достатъчно — казах. Ръцете ми излетяха нагоре. Не исках да чувам името му от устата на баща си. Татко ме погледна изплашено.

— Не се притеснявай — успокоих го аз. — Няма пак да откача. Само исках да знам дали Яне ти е казала нещо повече, отколкото на мен.

Баща ми поклати глава.

— Е, всичко е ясно — казах.

Разбирах, че причинявам болка на баща си, че звуча сурово, и почти го съжалих. Той се стараеше толкова да направи така, сякаш не е имало нищо или сякаш по чудо всичко се е наредило. Но да го оставя да вярва в това беше прекалено. Фактът, че отново имах чувства и ги допусках, не означаваше, че тези чувства бяха положителни.

— А що се отнася до училището, решението ми е твърдо. Можеш ли да ме събудиш утре, за да ме запишеш? Или трябва да отидеш на работа?

— Не — отговори татко. — Имам предвид, че не е необходимо да отида на работа. Ще те събудя, Вълче. Ще отидем в училището и ще те запиша. И ето — той извади портмонето от джоба си и ми подаде една кредитна карта. — Това също е за теб, за рождения ти ден открих сметка на твое име. Нали знаеш? — той се усмихна криво. — В Америка без кредитна карта си нищо.

— Благодаря — казах и погледнах името си върху пластмасовата карта. — Благодаря и за вечерята, беше много вкусна. Но, татко, направи ми тази услуга, не ме наричай „вълче“. Вече съм на седемнайсет и си имам име.

Станах и поисках да събера чиниите, но татко махна с ръка.

— Остави, аз ще оправя — каза уморено той.

Прибрах се в стаята си и останах под душа половин час. Събитията от днешния ден, който беше толкова пълен, така недействителен и същевременно толкова реален, продължаваха като вихър да се въртят в главата ми. Но разговорът с Фей ми вдъхна увереност и аз се хванах за това.

Вечерята беше минала добре, далеч по-добре, отколкото предполагах. Виждаше се, че Мишел явно се стараеше, може би тя си беше съвсем наред. Решението, което взех за училище, го отстоях.

А що се отнасяше до следващата стъпка, да взема живота си в ръце, бях абсолютно сигурна, че ще го направя. Изведнъж пламнах от желание да го направя. Облякох един суичър и долнище на анцуг, седнах на дивана и взех телефона. Беше десет вечерта. В Хамбург сега започваха часовете, но ако имах късмет, можеше да не съм закъсняла.

Набрах номера, затаих дъх и веднага след второто позвъняване вдигнаха.

— Ало?

Преглътнах.

— Хай.

Тишина в другия край.

След това:

— Ребека? Беки? Моята Беки? Ти ли си? Наистина ли си ти?

Сузи се разплака и изведнъж аз също започнах да се боря със сълзите. Гласът й, който ми беше толкова познат, толкова близък, ме притегли, сякаш бях бумеранг, който искаше да се насочи в старата посока.

— Хей, Клара — казах и се закашлях. — Престани да ревеш, иначе и аз ще започна, и така пак няма да можем да си кажем нито дума.

— Идиотка такава — Сузи се кискаше и квичеше с цяло гърло. — Разказвай! Казвай как си?

— Добре — казах твърдо. — Добре съм. Благодаря ти, благодаря ви. Мейлите ти бяха галактически. И беше права. Венис бийч е суперкрасив.

— Ходила си там? Кога? С кого?

Поколебах се.

— С Фей — казах. — Детегледачката на Вал. Днес се запознах с нея. Супер е!

— Наистина? Ах, Беки… това… — Сузи млъкна.

За няколко секунди се чуваше неприятно тракане по линията. Усетих колко беше несигурна. Толкова беше добре да си говоря с нея и същевременно… някак различно.

— Разказвай ми — помолих я. — Какво се случва с теб? Какво става с родителите ти? Зле ли се чувстваше по време на развода?

Чух я да въздиша.

— Да, зле. Но пък имаше и нещо добро в цялата тази работа. Когато разводът мина, баща ми ме взе от училище и отидохме да ядем заедно. Беше наистина шик, бяхме на пристанището. В началото се бях подрискала от страх, че трябва да го утешавам или знам ли, но беше точно обратното. Той изцяло се отдаде на мен. Разговаряхме с часове и накрая аз… — Сузи преглътна — дори му разказах историята с Димо̀. Е, не чак с такива подробности, както на теб, но в основни линии. Беше толкова мил, Беки. — Тя се изкиска. — Взе вилицата и я размахваше във въздуха като разгневен Нептун. Хората от съседната маса се пулеха втрещени. Той непрекъснато ме уверяваше, че съм толкова идеална, колкото е възможно да бъде един човек, и после ми каза същото, каквото и ти. Че такива типове като Димо̀ са изключение.

— Той ми прати мейл — казах аз.

— Кой? — попита учудено. — Баща ми ли?

— Не. Димо̀. Написа ми, че ти се е извинил.

— Уау — Сузи си пое въздух. — Не си го бях помисляла. Но е вярно. На Нова Година изведнъж се изправи на вратата ми. Тъкмо излизахме със Себастиан, когато позвъни.

Като чух името Себастиан, потръпнах по начин, който ме изненада. Беше като кратко прескачане в гърдите.

— Ти как реагира?

Сузи прозвуча, сякаш клатеше глава.

— Странно, Беки, сега като питаш… като че ли не беше нещо кой знае какво. „Минало свършено“, така и му казах в отговор на неговото „да останем приятели“, и не се занимавах повече. За щастие Себастиан ме чакаше в стаята ми, така че имах добро оправдание.

Отново сърцето ми прескочи.

— Как е той? — попитах.

— Много е добре… надявам се. — Сега гласът на Сузи прозвуча сдържано. Чух я как си поема дъх.

— Беки, той е доста зле. Слушай, не знам, не знам какво мога да кажа и какво не, но тази история с теб доста ни разстрои. Ти си така ужасно далеч, ние сме толкова ужасно далеч и всичко това направи нещата още по-лоши. Преди всичко, че нищо не се чуваше за теб. Понякога си въобразявах, че сънувам всичко това и че по някое време ще се събудя, и ти ще седиш до мен на холивудската люлка. А понякога имах усещането, като че ли ти… като…

Гласът на Сузи секна.

Ръката ми се впи в слушалката и трябваше да се овладея, за да не затворя. По дяволите, явно още не бях толкова напреднала, колкото се надявах.

— Много съжалявам — казах и думите ми прозвучаха като изписукване. — Толкова съжалявам, че ви уплаших така. Просто не можех да…

Ръцете ми още по-здраво се вкопчиха в слушалката. Усетих, че няма да започна да разказвам на Сузи какво се беше случило с мен. Беше толкова странно. Да говоря с Фей за това ми беше сравнително лесно, може би точно защото ми беше непозната и нямаше нищо общо с тази история. Сузи беше най-добрата ми приятелка и до моето излитане беше изживявала всичко с мен „live“. И изведнъж осъзнах, че не мога да издържа дори да си представя какво са преживели Сузи и Себастиан през цялото това време. Три дълги месеца не бяха чули нито думичка от мен.

— Всичко е наред, Беки — гласът на Сузи отново прозвуча уверено. — Просто съм ужасно щастлива, че се обаждаш. Че това е твоят глас. Чувала ли си нещо за…

— Не — прекъснах я аз, още преди да завърши изречението. — Не, нищо не съм чула. А и от майка ми не научавам повече, отколкото вие.

— Мамка му — каза Сузи. — Бях готова да я убия.

Да, помислих си. И аз.

— Ей — изведнъж Сузи се разкиска. — Шейла Хамени скоро се появи по телевизията. Отгатни в кое предаване.

Усмихнах се облекчено. Обикновено бях много компетентна по смяна на темите, а тази тук беше най-добрата.

— Germany’ s Next Topmodel?

— Грешка.

— Мюзик айдъл?

— Пак грешка. — тя изпръхтя. — „Скрита камера“. Шейла Хамени целуна едно шимпанзе.

— Направи какво? Хайде бе, занасяш се.

— Неее — крещеше Сузи. — Това е самата истина. Завели нея и още около десетина момичета и жени, които хванали на улицата, в една парфюмерия с мото „Търговско проучване — тест на гланц за устни“. На една табуретка седял мъж манекен, когото мадамите трябвало да целунат, но с превързани очи, уж за да могат да преценят по-обективно различните продукти. Като им завързали очите, сменили манекена с дресирано шимпанзе И Шейла го… по устата. — Сузи не можеше да продължи.

— Не го вярвам — изпъшках и осъзнах, че от три месеца за пръв път се смея истински.

— Ама тя запази хладнокръвие, това трябва да й се признае — каза Сузи, като продължаваше да се киска. — Повечето останали момичета се разкрещяха глупашки, след като си свалиха превръзките. Шейла само кратко изквича и после каза, че разликата между шимпанзето и повечето типове всъщност не е чак толкова голяма.

Аз отново се засмях.

— Е, това го е казала почти интелигентно.

После Сузи разказа още малко за училището. За това, че госпожа Донер е бременна в шестия месец, че от една седмица имат друг учител по английски, който замества Тайгър, и че с курса по френски ще ходят през април за една седмица в Париж.

— Как мислиш? — попита накрая Сузи. — Дали мога да дойда през пролетната ваканция при теб? Татко ще ми плати пътя.

Казах й, че искам да поговоря с баща си по този въпрос и че утре ще се запиша в „Pali High“, същото училище, за което ми беше писала Сузи в мейла си.

Приятелката ми въздъхна.

— Това е… това наистина е супер, Беки. — Смехът й звучеше тъжно, но тя се постара. — Хващам се на бас, че сега вече ще получаваш по английски супер бележки. — Тя се изкашля. — Беки, ще се обадиш ли и на Себастиан? След мейла ти е малко по-добре от преди.

Прехапах устни.

— Аз… не мога — отвърнах безпомощно. И беше истина. Колебливо добавих: — Ти нищо не си му…

— Нито думица — прекъсна ме Сузи убедително и ми се поиска да я разцелувам за това, че прояви разбиране.

— Прегърни Себастиан от мен, окей? — помолих я аз. — Кажи му, че ще му се обадя в… най-скоро време. И ще ми направиш ли още една услуга?

— Каквато искаш.

— Да се обадиш на Врабеца от мое име и да й предадеш, че я обичам. Не ми се иска да се обаждам вкъщи…

— Ясно — отговори Сузи.

— Благодаря — отвърнах. — Благодаря и за подаръците. За всичко. Ти си най супер, Сузи. Скоро ще ти се обадя пак.

— Беки?

— Да?

— На добър час утре в училище!