Изабел Абеди
Луциан (35)

Трийсет и пет

Луната се беше попреместила малко. Стоеше между дърветата и сребристата й светлина падаше през тъмните листа върху поляната. Седнахме на стъпалата на верандата един до друг. Коленете ни се докосваха, беше почти както там на брега Фалкенщайн. Само че сега Луциан ме беше обгърнал с ръка и аз силно се притиснах в него.

Котката се беше върнала с мъртва мишка между зъбите. Тя я постави на тревата пред верандата и се разположи до нея с гордо вдигната глава. Като черен сфинкс седеше пред нас и ни гледаше. Ветрецът тихо повяваше по върховете на дърветата. Беше нежно шумолене, тук-таме се подаваше по някой бурен и на едно дърво беше облегната лопатка за пясък.

Беше странно. Преди за мен съществуваше само верандата, може би не тя, може би само човекът на нея. И сега също за мен оставаше само и единствено Луциан, но вече и светът наоколо принадлежеше към нас, сливаше се с нас и с падащата нощ.

Котката се надигна, покачи се с меките си лапи на стълбата и се промъкна между краката на Луциан. Запитах се дали животните усещат това, което ние не можем да изразим с думи. Когато ръката на Луциан започна да я гали по черната козина, тя замърка, после се плъзна покрай нас. Обърнахме се, видяхме как котката скочи върху люлеещия се стол, завъртя се няколко пъти в кръг и после се сви на кълбо с глава, обърната към нас. Тя затвори едното си око, а другото остана отворено.

Отделихме се, така че вече седяхме един срещу друг. Луциан хвана ръцете ми.

— Трябва да ти кажа нещо.

Беше едно изречение, което и двамата изговорихме едновременно, сякаш бяхме един човек.

Поисках да продължа, но Луциан здраво стисна ръцете ми.

— Трябва да изслушаш първо мен — помоли той настоятелно.

Лицето му се изкриви. Челюстта и вените по челото му пулсираха и аз забелязах каква борба водеше със себе си.

И осъзнах, че трябва да го оставя до говори пръв, за да мога предпазливо да му съобщя истината. Защото нямаше никакво съмнение, че все още не знае кой е.

— Хайде — казах аз и му се усмихнах. — Опитай. Аз имам време.

Луциан си пое въздух.

— Спомняш ли си още — попита тихо той — как ми каза, че трябва да се опитам да сънувам кога съм те видял за последен път?

Кимнах и погледнах към поляната. Лунната светлина сега падаше точно върху лопатката за пясък. Тя просветваше червена в тъмнозелената трева.

— Опитах — каза Луциан. — Още същата нощ, след като ви бях срещнал в бара с майка ти и нейната приятелка. В началото не ми се удаде, но после започнах да следвам указанията от книгата на майка ти. Отново и отново си пожелавах този сън, все повече се концентрирах върху това, докато…

Луциан затвори очи.

— … накрая го сънувах.

Вятърът донесе хладния въздух откъм езерото.

— Стояхме пред една врата — продължи Луциан. — Ти натисна дръжката и после ние влязохме в тази стая.

— Зелен килим? Полилей? — попитах беззвучно.

Луциан ме погледна объркан. После продължи. Гласът му звучеше прегракнал, сякаш нещо го душеше.

— Килимът беше зелен — повтори той, — плюшен и отвратително крещящо зелен. Стените бяха облицовани с дърво. От тавана висеше кристален полилей, огромен, тежък полилей. Някъде явно е имало отворен прозорец, защото от течението при отварянето на вратата стъклените капчици по него се раздвижиха и зазвъняха тихо.

Несъзнателно се извърнах и се взрях в отворения прозорец, зад който пердетата се издуваха.

Луциан поклати глава мрачно усмихнат.

— Не знам кое беше това помещение — каза той. — Поне не съм сигурен. В средата имаше легло с цветна покривка. Над леглото висеше кичозна картина. Снимка на зелени планини и ливади. И ти… — Луциан поглади с пръсти дървения парапет на стълбата, — ти беше единственото хубаво нещо в тази стая. Както винаги контакт между нас нямаше. Но ти изглеждаше щастлива. Поопъна с ръка завивката, взе да се кискаш и после се случи.

Луциан спря.

— Какво? — сега аз затаих дъх. Изглежда, че сънят на Луциан е започнал няколко минути по-рано от моя. — Какво се случи?

— Ти започна да пееш — каза ми той. — Една кратка глуповата песничка. „Хайди, Хайди…“ Беше толкова безгрижна. Започна да се въртиш, смееше се. А аз… — той ме погледна тъжно… — Аз изведнъж почувствах, че те обичам. Беше първият път, когато почувствах нещо и реагирах. После у мен се събудиха и други чувства. Поиска ми се да те докосна. Поисках да говоря с теб. Да се смея с теб. Да те целуна. А ти…

Луциан поклати глава.

— … ти спря да пееш. Огледа се учудено наоколо. И отново започна да се въртиш из помещението. Съвсем ясно беше, че търсиш някого.

Луциан обърна глава към люлеещия се стол. Проследих погледа му. Сега котката беше затворила и двете си очи и изглежда спеше. Много беше странно, но тя сякаш разбираше всяка дума, която изричахме.

— Струва ми се, че търсеше мен, Ребека — каза Луциан. — Но не ме виждаше. Беше объркана, а после се натъжи. Не можех да кажа нищо, но в главата ми се въртеше постоянно само тази единствена мисъл; исках да ти покажа, че съм там. Исках да те докосна. Внезапно почувствах, че бих дал всичко, за да мога да те докосна един-единствен път. И после…

Луциан млъкна измъчен. Котката потрепна с уши. Част от завесата излетя от прозореца, бял, тънък воал.

— Какво се случи после?

— Лентата се скъса — каза Луциан. — Сънят се превърна в кошмар, съвсем рязко, като че ли сцената се смени. Имаше парчета стъкло. Имаше кръв. Ти ме погледна право в очите. И после започна да ме умоляваш да те оставя жива.

Луциан зари лице в ръцете си.

— О, господи, Ребека, какво съм направил? — шепнеше той. — Толкова ме е страх, че ще се случи отново. Че ще се случи в действителност, както всички други сънища. Че аз имам вина. Затова отидох при майка ти. Тя трябваше да те изпрати колкото е възможно по-далеч от мен.

Луциан наведе глава и така ние седяхме и мълчахме известно време.

— Какво стана по-нататък? — попитах. — Какво се случи след нощта, в която разговаря с Яне?

Луциан вдигна един лист от пода. Изглади го с пръсти.

— Имах болки — отговори той. — Неописуеми болки, които не стихваха.

Луциан смачка листа с ръце.

— Щях може би да издържа на тях — каза той с упорит тон. — Но ми стана ясно, че и ти изпитваш същото.

Нямаше нужда дори да кимна.

— Затова — допълни — само затова те последвах.

Засмях се.

— Значи и ти си си припомнил?

Луциан кимна.

— Когато самолетът се приземи в Сан Франциско, болките престанаха.

Той разтвори длан и пусна смачканото листо на ливадата. Луната изчезна зад дърветата и изведнъж всичко около нас потъна в мрак.

Луциан стана от стъпалото и се сля с тъмнината. Проблесна пламък от запалка и видях как Луциан запали един свещник, който стоеше върху масата на верандата. Котката измяучи.

Когато Луциан се върна със свещника в ръка и отново седна срещу мен на стъпалото, половината му лице беше осветено, другата половина беше в сянка.

— Защо не те е страх от мен, Ребека? — попита той тихо, като сложи свещника върху стъпалото между нас. — Защо не бягаш ужасена оттук? Бих могъл да бъда твоя убиец.

„Не, не си — помислих си аз. — Ти си моят ангел.“

Сега нашите сенки затанцуваха по дървения под на верандата.

Мислех за Фей, която с помощта на Фин беше научила коя е. Мислех си за Тайгър, който го разбрал от Фей. Замислих се и за това, как те двамата — Фей и Тайгър, всеки по свой начин, ми бяха обяснили кой е Луциан.

Е, трябваше да го направя.

Не бях помислила как да започна. Казах просто това, което ми дойде на ума:

— Спомняш ли си твоя сън за момичето на брега? Момичето с червените коси и сребристата рокля?

— Да — Луциан кимна объркано. — Защо ме питаш?

— Запознах се с нея — отговорих.

Луциан се облегна на горното стъпало. В далечината се чу шум от мотоциклет.

— Името й е Фей — продължих аз. — Бавачка е на малката ми сестра. Тя ме закара на плажа. Седяхме точно на мястото, което ти си я видял в съня си. И тя ми каза, че причината болките ми да спрат внезапно си ти. И че си ме следвал.

— Момент — Луциан тръсна глава. — Откъде това момиче може да знае какво съм направил? Коя е тя? Откъде ме познава?

— Не те познава — отговорих аз. — Но тя го знаеше, защото и тя също като теб…

Поколебах се.

— Тя също като теб няма линии по дланите. Тя може да става невидима, тя не може да умре и тя някога е била човек без минало. А спомняш ли си своя хазяин в Хамбург?

Луциан кимна и сбърчи объркано чело.

— Той също е като теб. Затова те е намерил в Хамбург. Не е било случайност, Луциан. Мортън Тайгър те е взел при себе си, защото си различен. И той го е разбрал.

Луциан потрепна и примигна с очи.

— Откъде знаеш това? — попита той недоверчиво. — И как изведнъж научи името му?

— Не е изведнъж — въздъхнах. — Познавах Тайгър много преди теб. Беше мой учител по английски в Хамбург. Но тогава не знаех, че той те е взел да живееш при него.

— Какво? — Луциан беше напълно слисан. Той едва забележимо се отдръпна от мен. — Но защо… как така не ми е разказал всичко това?

Поклатих глава. Подбудите на Тайгър съвсем нямаха място тук в момента, най-малкото не исках да си спомням за тях сега.

— Когато ти изчезна в онази нощ, след разговора си с Яне, беше вече твърде късно — продължих аз. — Той те беше търсил навсякъде и накрая разбрал от Фей, че трябва да си близо до мен. И така отлетял за Лос Анджелис. Всичко, което знам за нас, го научих от Фей.

Луциан вдигна ръка.

— Съжалявам — каза. — Но вече съвсем се обърках.

Той ме фиксираше с поглед и гласът му прозвуча крайно подозрително.

Прехапах устни. Не знаех дали бях започнала правилно, но вече нямаше връщане назад. Полека-лека трябваше да стигна до същността. Но как?

Коленичих върху стъпалото пред Луциан, така че се гледахме очи в очи. Бледото му лице беше осветено от пламъка на свещта.

— Представи си, че на този свят не се появяваме сами? — зашепнах. — Какво би било, ако с всеки човек се раждаше и един ангел, който да го съпътства от рождението до смъртта. И какво ли… — сложих ръка върху ръката на Луциан — … би станало, ако този ангел се влюби?

Луциан внезапно потрепери. Изглежда все още не беше разбрал. Точно така реагирах и аз, когато Тайгър ми го обясни. Луциан стисна устни. Той поклати глава. Но не ми възрази. Само ме гледаше с празен поглед.

— Всички твои сънища, които сънуваше за мен през последните месеци — шептях. — „Никакъв контакт“, ми каза. Никога не си бил в контакт с мен. Освен един-единствен път. Тогава в болницата, когато съм била малко момиченце. Бях паднала от люлката и лежах в интензивното. Почти бях умряла. Аз те видях, Луциан. Ти влезе в контакт с мен, защото в този момент те видях за пръв път. Ти беше Лу, но после лекарите спасиха живота ми и ти отново стана невидим.

Прокарах пръсти по дланта на Луциан.

— Какво би станало? — попитах. — Какво би станало, ако за няколко секунди в това помещение със зеления килим отново усетех, че си там? Ако те потърсех? Ако твоето желание да си до мен изведнъж станеше и мое?

Тъмните вежди на Луциан се събраха. Той отвори уста, но аз сложих ръка на устните му.

— Каквото и да е довело до смъртта ми, заради желанието ти да ме докоснеш, трябва да е било ужасно съвпадение — казах аз. — Но ти си нямал вина. Аз молех за своя живот, а ти си искал да ме спасиш. Но не си можел. Защото си бил ангел, а ангелите не могат да направят нищо. Те могат само да съпътстват.

Застанах по-близо до Луциан и продължих.

— Може би в този момент си пожелал да станеш човек и желанието ти се е изпълнило — продължих тихичко. — И после си стоял под прозореца ми вече като човек, но без линии по дланите, без спомен за предишното си съществуване, без нищо друго, освен сънищата си. Можеш ли да си го представиш?

Луциан мълчеше.

Слабата му фигура хвърляше дълга сянка върху верандата и върху тази сянка сега безшумно скочи котката, така че за миг остана невидима. После се мярна в светлината на свещника, тихо се плъзна под прозореца, скочи и изчезна във вътрешността на къщата.

— В нощта, когато останах при теб — шепнех аз и сега лицето ми беше толкова близо до лицето на Луциан, че усещах дишането му върху кожата си, — ти ме погледна и ми каза как ти се струва, че сякаш ми липсва нещо, което другите имат. Това си бил ти, Луциан. Ти си ми липсвал, защото не си бил до мен като ангел, а като човек.

Луциан вдигна ръце, виждах как зад лицето му един свят се разбива на парчета и от тях се сътворява нов.

Той разбра. Луциан разбра кой е.

— Вярваш ли ми? — прошепнах.

Последвахме котката и малката стая, в която влязохме, беше същата, в която спях, когато бях малка. Луциан беше прекарал последната си нощ тук. Как беше дошъл, още не можех да си обясня, но това сега нямаше значение. Чаршафът, върху който легнахме, миришеше на него, а свещникът стоеше на малката масичка пред прозореца. Небето беше придобило тъмносин цвят и малката светлинка караше сенките ни да танцуват из стаята. Котката беше изчезнала някъде.

— Вярвам ти — прошепна Луциан.

Съблече пуловера ми, после банския, накрая дънките и ризата.

Усетих излъчващата се от него живителна топлина.

Тази близост беше по-реална от всякога и не можех да си спомня да съм се чувствала някога така. Лицето му излъчваше съвсем човешка светлина. С нежно движение той ме привлече към себе си и ръцете му започнаха да изучават тялото ми. Аз също исках да го усетя изцяло: ръцете му, раменете, гръбнака по гладкия му жилав гръб, плешките, които потръпнаха под пръстите ми.

Макар и да не говорехме, не останахме тихи. Дъхът на Луциан, моят дъх, те се сливаха в едно и този дъх изпълни стаята. Неговото тяло се плъзна по моето и това, което последва, беше като гмуркане дълбоко във вода, само че безкрайно по-прекрасно.

Когато главата на Луциан клюмна върху гърдите ми, свещта отдавна беше угаснала и небето през прозореца беше избледняло.

— Ще спиш ли с мен? — мърмореше той, докато пръстите ми галеха влажните му коси. — Ще спиш ли с мен, Снежанке?

Аз кимнах и се усмихнах, и се чувствах така сладко уморена, както отдавна не се бях чувствала.