Изабел Абеди
Луциан (36)

Трийсет и шест

Събуди ме ярка слънчева светлина. В първия момент не можах да осъзная къде се намирам. Примигвайки, огледах стаята. При прозореца имаше кафява дървена маса, до стената — боядисан в синьо селски бюфет, в ъгъла стоеше бяло платнено кресло. По пода бяха разхвърляни дрехи — тъмносиня фланелена риза, износени кецове, моят пуловер с качулка, два чифта дънки, чиито крачоли бяха се преплетели.

Усмивката ми стана по-широка. Докоснах ръката, която лежеше тежко отпусната върху гърдите ми, внимателно се обърнах и видях Луциан.

Лежеше по корем, а лицето му беше извърнато към мен. Черната му коса беше паднала върху челото, а устните му, полуотворени, бяха почти недействително червени. Миглите му хвърляха къси сенки, а клепачите — не трепваха. Той дишаше дълбоко и спокойно и изглеждаше щастлив, каквато се чувствах и аз.

Целунах го по бузата. Той измърмори нещо в съня си, после предпазливо се измъкнах от прегръдката му, взех неговата риза и вдишвайки миризмата на тялото му, тръгнах по коридора, където отляво беше банята, отдясно спалнята и някъде отпред — голям хол с кухненски бокс.

Макар и да не можех да си спомня нищо, веднага се почувствах като у дома. Навсякъде беше боядисано в светли тонове и мебелите излъчваха далеч по-голям уют, отколкото студено обзаведената къща в Лос Анджелис. Ръждивочервените кресла бяха меки, на пода — пухкав килим, отворен селски долап със стереоуредба и полици, пълни с книги и игри. В една голяма глинена саксия на пода имаше оцветени камъни, върху малък скрин бяха наредени фотографии в рамки.

Влязох в кухнята. Във въображението ми ни виждах двамата в леглото с огромна табла със запечен шпек, яйца на очи и тост, намазан с масло. Но действителността бързо ме приземи. От хладилника ми се пулеха стрък увехнал праз, бутилка лимонов сок и туба кетчуп.

— Ей, смяната на дрехи не е честна.

Обърнах се и се засмях.

Луциан стоеше в рамката на вратата. Беше обул своите дънки, а от кръста нагоре беше омотал голото си тяло с тесния ми черен пуловер с качулката.

Той се усмихна и посочи с глава към хладилника.

— Лимонов праз с кетчуп. Вчера се замислих дали това може да стане национално американско ястие.

— Във всеки случай не и такова, каквото бих искала да опитам — отвърнах усмихнато и погледнах през прозореца, през който струяха слънчевите лъчи. — Хайде да отидем да закусим.

Луциан измъкна пуловера ми през главата си и застана пред мен с разрошени коси. Протегна ми ръка.

— Първо душ — каза, като ми се усмихна.

 

 

Не тръгнахме, а отпътувахме за закуска. И то с кола, която се оказа крадена. Едва когато излязохме от къщата и погледнах въпросително Луциан, разбрах какво не ми беше разказал вчера през нощта. (Например, че беше летял в първа класа за Америка — естествено, без да плаща, и че сам се беше научил да кара кола, шофирайки по улиците на Сан Франциско.)

Колата беше стар Шеви, син металик, който изглеждаше съвсем раздрънкан. На предното стъкло се мъдреше жълта лепенка, върху която човече с черна качулка размахваше някакво оръжие. Отгоре с черни букви беше написано: „Еюлдеморт избира републиканците“.

— Добър избор, братко — казах и заех мястото до шофьора. Въздухът беше доста хладен, но ухаеше прекрасно; на езеро, планини и слънце.

— И как намери къщата? — попитах аз, когато потеглихме. Тази страна на езерото, където се намираше къщата на прадядо ми, беше сравнително уединена и заобиколена от голяма гора. Не видях друга къща наоколо. След няколкостотин метра минахме покрай голям къмпинг и чак сега открих селища с малки двуетажни вилички. Но повечето от тях изглеждаха празни. Само тук-таме имаше паркирани отпред коли. Повечето от пристаните с лодки под наем, покрай които минахме, бяха затворени.

— Първите дни изобщо не можах да я намеря — отвърна Луциан. Беше добър шофьор. Управляваше колата с една ръка, докато другата лежеше върху бедрото ми. — Обикалях безцелно наоколо. Това езеро е ужасно голямо. Сто и шейсет мили бряг. Никакви селища, но безброй къщи из околността. Ти тук наистина добре си се скатала.

— Баща ми и Мишел живеят в Лос Анджелис — промърморих аз засрамено. — Тази къща е лятната вила на баща ми.

— Всъщност си беше чиста случайност — каза Луциан. — Аз не бях единственият скитник из околността. Изведнъж се появи черната котка. Тя дойде откъм гората и веднага се отправи към вашата къща. Аз я последвах. Не ме питай защо.

Езерото беше от дясната ни страна. Няколко лодки плуваха из него. Открих и няколко сърфисти. Къщите от тази страна, построени в планините, бяха по-големи и по-скъпи от виличките, покрай които бяхме минали преди малко. Из ливадите, зелени и сочни, пасяха коне.

— Котката ме заведе право пред задната врата в градината — продължи разказа си Луциан. — Тя изчезна във вратичката за котки, а аз видях през прозореца твоята снимка.

Поклатих глава. Знаех, също както и той, че това не е било случайност. Както не беше случайна и нашата любов.

Луциан изглежда беше разбрал какво мисля и ме потупа по крака.

— Хей, Снежанке — каза. — Мисля си, че всъщност ти беше джуджето. Защото този път аз ядох от твоята паничка. И аз спах в твоето креватче.

Засмях се, а Луциан посочи вляво.

— Какво ще кажеш за това? — попита той и намали скоростта.

Зад един паркинг, на който бяха спрели три леки коли и един камион, видях старомодна закусвалня. Навесът беше на бели и червени райета и на табелата под покрива беше написано: Чичо Том.

— Идеално — отговорих.

Когато влязохме хванати ръка за ръка, си помислих за „Дорис дайнър“ в Хамбург, където бях прекарала безброй обедни почивки, но това тук беше много по-автентично.

Подът беше на черни и бели квадрати, седалките от яркочервена кожа и на всяка маса, зад туба с горчица и шише кетчуп, имаше малък джубокс със стари песни. По стените висяха снимки на Елвис Пресли, Джеймс Дийн и Мерилин Монро. Беше спокойно, само няколко мъже седяха на една от масите и пиеха кафе.

Седнахме на маса за двама до прозореца, първо един срещу друг, а после се закискахме, защото дори и малката масичка между нас ни отдалечаваше прекалено.

— Аз при теб или ти при мен? — попита Луциан и повдигна вежда.

Хванах здраво ръката му и го придърпах до себе си. Той обви ръка около мен и аз се сгуших в него. Сервитьорката дойде при нас и попита какво желаем. Косата й беше боядисана в черно, беше силно тупирана и усмивката на начервените й устни, която ни отправи, беше дружелюбна.

Аз също се усмихнах. Желания? Нямах никакви. Мислех върху думите на Луциан за брега Фалкенщайн. Всичко, от което имах нужда, беше тук. Е, стомахът ми беше на друго мнение и привлече вниманието ми, като започна да курка. Поръчахме прясно изцеден портокалов сок, яйца на очи с шпек, пържени картофки, багета и топено сирене.

Докато чакахме, се целувахме, ухилихме се на старите мъже, които ни наблюдаваха тайничко, и дори докато се хранехме, не пуснахме ръцете си. В джубокса намерих старата песен на АББА „Lovelight“, която бандата беше пяла в магазина за осветителни тела. Луциан измъкна от джоба на панталона си четвърт долар, за да мога да я пусна. Когато момичетата от АББА запяха „I wan t let you out of my sight“, аз смушках Луциан.

— Трябваше да видиш лицето на плешивеца, когато го хвана за врата.

— Добре, че не го хванах и на друго място — изръмжа Луциан и ето че отново се разсмяхме.

Луциан потопи един пържен картоф в кетчупа и ми го подаде. И когато опитах да го лапна, той ми го лепна на носа.

— Ей, малката, тук имаш нещо — каза и целуна кетчупа на носа ми. После сервитьорката дойде, за да напълни чашите ни с прясна вода.

— Откъде идвате, гургулички? — попита тя.

Поколебах се.

— От дранголника — изрече Луциан и отново ме прегърна. — И двамата бяхме осъдени на доживотен, но ни освободиха за добро поведение.

— О! — намигна ни жената. — Наслаждавайте се на свободата си.

Точно това смятахме да направим. Подадох новата си кредитна карта и след като платихме, Луциан ме вдигна от стола.

— Ела — подкани ме той. — Искам да ти покажа нещо.

Хванати ръка за ръка, се върнахме към Шевролета, целунахме се, посмяхме се на малкото кученце, което седеше пред закусвалнята и изджавка срещу една стара дама, която от страх за малко не изпусна чантата си, и отпрашихме.

Изглежда, че докато ме беше търсил край езерото, Луциан добре беше опознал местността. Той зави от улицата по една неравна горска пътечка, която лъкатушеше към планината през кичеста горичка. На едно павирано място край полянка спря. Когато слязохме от автомобила, на няколко метра от нас размаха криле един орел и нещо голямо се шмугна бързо през храстите в гъсталака. Видях само една кафява задница и бясно бързи крака, които в следващия миг се изпариха във въздуха.

— Къде ме водиш? — попитах.

Но Луциан само взе ръката ми и ние тръгнахме през гората. Беше смесена гора, тясна лъкатушеща пътечка се виеше нагоре. Отново ми направи впечатление, как Луциан се движеше като котка. Отделни слънчеви лъчи рисуваха петна върху земята между дърветата, високите им корони шумяха и внезапно в мен се появи усещането, че ние бяхме единствените хора в цялата околност. След малко пътечката просветля и Луциан ме поведе вдясно, докато спряхме върху широко скалисто плато. Останала без дъх, едва пазех равновесие, но когато Луциан ме заведе при пропастта, забравих за мъченията.

Дълбоко долу под нас се простираше опашката на Драконското езеро.

Кристалночиста, зелената вода на реката се точеше през местността в тясно зигзагообразно корито. Големи и могъщи, планините се извисяваха, а между тях се виждаха буйни зелени ливади. Над нас беше само небето. То беше безоблачно, ясно и лазурносиньо. Ято птици се рееха във въздуха.

— Тук идвах да поседя няколко пъти — каза Луциан. — И ако не знаех, че това няма да ме доведе доникъде, сигурно щях да се хвърля долу.

— Какво искаш да кажеш? — попитах уплашено. — Какво би ти донесло това, освен… смърт?

Луциан се засмя сухо.

— Не точно смърт. Това го разбрах в Германия.

Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми.

— Опитвал си се да се самоубиеш?

Луциан кимна.

— Кога? — прошепнах. — Как?

— Преди да те последвам — отговори ми той. — Пих хапчета. Скочих от моста. Прерязах с бръснач… — Луциан се запъна и тръсна решително глава. — Накратко казано, опитах всичко. Но не подейства.

Той ми протегна китката си. Гледах гладката ненабраздена кожа върху пулсиращите вени и си помислих за Фей и Тайгър, които също бяха опитали да се самоубият. Но те вече са били сами, докато аз бях още жива.

— Ребека, все още не мога да повярвам — промълви тихо Луциан и добави, ръмжейки: — Не мога да повярвам, че Мортън е премълчал, че не ми е казал кой съм.

— Къде всъщност срещна Тайгър? — попитах.

Луциан приклекна и вдигна един камък.

— Някъде в квартала — отговори ми той. — Беше в нощта, когато твоите хора те изловиха на Фолкенщайн. Бях се запил в някакъв долнопробен бар, когато изведнъж на бара се появи Мортън, седна до мен и ме попита дали не искам да се напия на някакво по-приятно място. В началото си помислих, че този тип иска да ме отмъкне нанякъде, но вече бях толкова зле с нервите, че почти всичко ми беше все едно. Тайгър ме закара до дома си и ми предложи стаята за гости. На другата сутрин на масата ме чакаха пресни хлебчета, а вечерта Тайгър ми беше издействал работа в „Макс и Консортен“. Заведението е негово. Говореше, че го е купил преди седемдесет години, което естествено сметнах за тъпа шега.

Луциан ме погледна:

— Той на колко е години?

Клекнах до Луциан и заклатих глава.

— Ами около сто и петдесет.

— И неговият човек се е казвал Амброуз?

— Да. Амброуз Ловел. Бил е писател. Влюбил се в годеницата на моя прадядо и се оженил за нея. Затова и прадядо ми го съсипал. Ловел се самоубил. Тайгър закъснял една минута. Той не можел вече да му помогне, а така не могъл да помогне и на себе си.

Погалих Луциан, който замислено претегляше камъка в ръцете си. Кожата му беше много мека, а от слънцето беше добила лек златистокафяв загар.

— А сега можеш ли да си спомниш за нещо? — попитах аз тихо. — Имам предвид… за това, какво си бил?

Луциан мълчеше. Гледаше надолу към мъничките дръвчета и хълмове, през които се извиваше рекичката откъм езерото. Водата беше толкова зелена, че приличаше на изкуствена, сякаш я гледахме през оцветените стъкла на слънчеви очила.

— Не точно — каза накрая. — Поне не с разума си. Сега знам със сигурност, че това, което ми каза вчера, е истина. Аз успях… успях да го почувствам. Но нямам представа за себе си. Виждам винаги единствено теб — той затвори очи. — Този ужасен сън.

Луциан запокити камъка в пропастта. Той прелетя, увисна за миг в небесната синева и се спусна отвесно надолу в дълбините.

— Когато открих снимката ти в къщата на твоя баща, се втурнах като полудял в стаята и затърсих полилея и зеления килим.

Обърнах се с гръб към него и се вгледах в горската пътечка. По дяволите! Така ми беше писнало да мисля за всичко това. Решително смених темата и обвих ръце около врата на Луциан.

— Искам да плувам с теб в езерото!

Луциан се усмихна. Моментално схвана. Целуна ме, после нежно ме хапна по носа.

— Не зная дали ще мога.

— Какво значи това? — засмях се аз. — Аз мога да плувам. Значи ти също трябва да можеш.

— Е, добре тогава — Луциан отново ме повлече към автомобила. — Ще опитам. Но само ако ти караш.

— Но аз не мога да шофирам!

— Какво значи това? — Луциан повдигна вежда. — Аз мога. Следователно можеш и ти.

Целунах го. Можех всичко, докато той беше при мен.

Когато се върнахме при колата, Луциан ми отвори вратата откъм шофьора и аз хванах кормилото.

Взех ключа.

— А сега? — попитах несигурно.

— Пали! — Луциан беше седнал до мен. Направи строга физиономия.

Засмях се.

— Благодаря за указанието, господин инструктор. Как? Откъде да запаля?

— Тук, глупаче — Луциан посочи стартера. — Трябва да завъртиш ключа надясно.

Направих го. Моторът забръмча, но не се случи нищо.

— Не става, глупчо.

— О, да. Спирачката. Трябва да натиснеш спирачката.

— Натиснах спирачката и завъртях ключа надясно. Колата запали.

Изкрещях.

Успях. Мога. Ха! Мога да паля кола.

— Чудесно — Луциан се засмя сухо. — Сега покажи, че можеш и да я подкараш. Тук — той посочи съединителя. — Трябва да включиш на „С“. И после да дадеш газ.

Включих на „С“ и дадох газ. Колата се понесе напред. Натиснах уплашено спирачката и отново се разсмях.

— Така — каза Луциан — нищо няма да стане. Бих помолил за малко повече концентрация.

— Не мога — нацупих се аз. — Изтощих се. Имам нужда от целувка. Или от две. Или от десет.

Луциан въздъхна престорено.

— Е, ако се налага.

Той се усмихна с прекрасната си крива усмивка, придърпа ме и прилепи устни към моите. Ръцете му се плъзнаха под фланелата ми и сърцето ми започна лудо да бие. Отскочихме един от друг — и двамата изплашени от силата на нашите чувства. Толкова силни? Толкова силни?

Изкашлях се. После дадох бавно газ и опитах да удържа контрола над колата, която заподскача по чакълестия път. Шеметно чувство.

— Аз карам — закрещях. — Аз карам кола. О, боже, о, божичко Господи!

Поведох колата по неравния горски път. И въпреки че карах с не повече от десетина километра, струваше ми се, че скоростта е ужасяващо голяма. Когато излязохме на шосето, дадох газ. Колата се отклони и в същия миг на пътя срещу нас се появи автомобил. Направих завой и с писък натиснах спирачката. Ние полетяхме напред и автомобилът спря в канавката.

Коланът болезнено се вряза в гърдите ми. Подскачайки, другият автомобил мина покрай нас и шофьорът възмутено показа юмрука си през прозореца. Но аз не преставах да се смея.

— Хей! Искаш да ни… — Луциан се запъна. — Мисля си, че е по-добре аз да хвана кормилото — бързо добави той. — Надявам се да не се проваля така глупаво в плуването, както ти в шофирането.

Изкисках се, но не толкова непринудено, както последния път.

— Ще видим.

— Отправихме се към едно малко пясъчно заливче, обградено от високи скали. Луциан взе от задната седалка хавлиена кърпа. Тя беше крещящо жълта и с големи букви беше написано „Мечо Пух“.

— Красиво — казах.

— Нали? — Луциан се усмихна. — Получих я гратис с Шевролета. Надявам се да не липсва болезнено на притежателя. Тръгваме ли?

Заливчето беше безлюдно. Сиво-кафявите скали го обграждаха като черупка. По брега растяха няколко храстчета, а отсреща се издигаха планините. Междувременно беше станало почти толкова топло, колкото през лятото става в Германия, а че нямаше никой, може би се дължеше на това, че сезонът още не беше настъпил.

За момент се замислих дали да си оставя фланелата, но после я съблякох. Исках да усещам водата с тялото си. Затичах се по мекия пясък и се хвърлих в езерото, което беше толкова студено, че изписках.

— Ела вътре — извиках на Луциан. — Хайде, идвай, страхливецо!

Луциан колебливо навлезе във водата. Коленете му изчезнаха, после бедрата, после хълбоците. Накрая само главата му остана над водата. Той направи още една крачка, запляска с ръце и потъна.

— По дяволите!

Заплувах към мястото, където изчезна, глътнах вода и завиках името му.

Ужасена се гмурнах надолу, но стъклената повърхност мамеше. Ръцете ми под водата изглеждаха бледи и зеленикави и през вихрено въртящия се пясък можех да виждам едва само на няколко метра. Само падащата отгоре слънчева светлина придаваше на водата неестествен гланц.

Когато се гмурнах отново и панически затърсих по водната повърхност, изведнъж усетих, че нещо ме хвана за крака и ме повлече надолу. Изпищях и видях под водата Луциан. Той беше точно пред мен и цялото му лице грееше в усмивка. Мехурчета излизаха от устата му, после се плъзна като риба, обърна се и се изгуби.

Заплувах нагоре, пръхтях, давех се, а ето че Луциан отново се появи на повърхността. На около пет метра от мен протегна ръка и ми махна.

— Е, госпожо треньор, какво ще кажеш сега? — подразни ме той. — Хайде, хвани ме, тромава медузке!

И заплува, сякаш никога не беше правил нищо друго.

Спуснах се след него, но след малко спрях и започнах да го наблюдавам. Беше спрял да плува кроул и започна бътерфлай с такава лекота, каквато не бях виждала досега при нито един плувец.

В неговите плавни гъвкави движения се криеше някаква сила, която просто ме учудваше. Горната част на тялото му отскачаше над водата, разтваряше ръце и се оттласкваше напред като с криле на пеперуда. После отново се гмурваше, извивайки гръбнак. Всичко изглеждаше така хармонично, сякаш водата беше естествената му среда.

Къде беше се научил? Колко често е бил до мен във водата, колко често ме е придружавал? Невидим, безшумен…

Междувременно Луциан беше направил голям завой по езерото и сега плуваше към една от скалите на десния бряг, във вътрешността, на която беше издълбано нещо като каменна стълба. С леки движения той се изкатери по нея. Водата блестеше по кожата му и когато беше вече горе, се обърна към мен, разтвори ръце, смеейки се, и аз заплувах към него.

Сега той, клекнал върху скалата, ме наблюдаваше от около три метра височина. Когато излязох от водата, цялото ми тяло настръхна. Устоях на импулса да обвия гърдите си с ръце. Вместо това бавно се приближих към скалата. Знаех, че ме гледа. Погледите му ме пробождаха като малки стрелички и аз се наслаждавах на това. От вчера се чувствах преобразена, по-голяма, по-силна, по-женствена.

Хванах се за един издатък и се изкачих при Луциан. За момент слънцето се скри зад един облак, духна вятър, но в следващия миг Луциан вече ме държеше в прегръдката си. Кожата му беше хладна и гладка. Чух как тупти сърцето му, когато ме целуна.

— Ела — каза ми той и ме хвана за ръката. — Ще скочим заедно. Доверяваш ли ми се?

Кимнах. После поех въздух, задържах го и на три скочихме в глъбините. Заедно се намерихме в езерото и се гмурнахме надолу. Разплисканата вода се опита да ни раздели, но ние се държахме здраво един за друг. Когато излязохме на повърхността, обвих ръце около врата на Луциан и се притиснах към хлъзгавото му тяло. Така известно време се въртяхме из водата, в бавни кръгове около себе си.

На брега Луциан ме загърна в хавлията „Мечо Пух“ и ме разтриваше, докато изсъхна. После седнахме на пясъка и той уви кърпата около нас.

Слънцето беше започнало да залязва и вятърът поклащаше тревичките по брега. Някъде в далечината се обади птица, иначе цареше тишина.

— Ти не искаше да излезеш — промълви тихо и съвсем ненадейно Луциан.

— Какво? — погледнах го объркана.

— Не искаше да излезеш от водата — той ми се усмихна. — Майка ти стоеше на брега и те викаше. Ти се противеше: „Аз пък няма да изляза“. Но тя влезе и те измъкна. Устните ти бяха сини и зъбите ти тракаха. После се хвана за раменете й и тя заедно с теб доплува до брега. Баща ти събираше дърва и по-късно тримата запалихте огън. Родителите ти те сложиха помежду си, а ти все още цялата трепереше.

— Но ти си бил с мен — прошепнах.

— Да. — Луциан взе ръката ми и я целуна. — Аз винаги бях с теб.

Той ме прегърна и останахме да седим така на брега, докато застудя. После си намъкнахме дрехите и се върнахме при колата.

 

 

Вкъщи измъкнахме няколко готварски книги. След като единодушно решихме да готвим, спорихме половин час върху избора на рецепта. Междувременно Луциан беше изнамерил куп неща, които му харесваха или не му харесваха. И установихме слисани, че вкусовете ни почти напълно се различават.

— Аз не ям животни бебета — казах, когато Луциан посочи рецепта за агнешко с маслини и орехи.

Прелистих няколко страници нататък.

— Какво ще кажеш за свински медальон в сметанов сос?

— Свиня? — Луциан изгрухтя. — Гадост. Но пълнени чушки звучи добре.

— Чушката е единственият зеленчук, към който съм алергична. Кокошка с банани?

Луциан се хвана за гърлото и изплези език.

— Лазаня — каза той.

— Не ме вдъхновява. Ризото?

— Скука.

— О, не. — изпъшках аз и го избоксирах. — Тогава направи някакво по-интересно предложение.

— С удоволствие.

Очите на Луциан светнаха, той взе книгата от ръката ми. После ме хвана за раменете, привлече ме към себе си и започна да ме целува. Отначало нежно, после все по-настойчиво.

Усещах връхчето на езика му върху врата си, ръцете ми се заровиха в косите му. Слепешком разкопчавах ризата му, той изхлузваше пуловера през главата ми, после се хвърлихме върху дивана здраво прегърнати и Луциан ме привлече върху себе си.

— Това — зашепна той и взе лицето ми в двете си шепи, докато гръдният му кош се повдигаше и спускаше под мен, — това не може да се сънува, нали?

Засмях се и поклатих глава, после затворих очи и въздъхнах дълбоко.

 

 

Този път не останахме при езерото, а тръгнахме да пазаруваме в Пасо Роблес, града, през който минахме, когато идвахме насам с Тайгър. След като се споразумяхме, че готварските ни умения са ограничени, стигнахме до решението да приготвим спагети по неаполитански със салата и сладолед с горещ шоколадов сос за десерт.

Навън вече се беше посмрачило и околността край езерото ми се стори още по-уединена от днес предобед. Водата блестеше в сребро и когато слънцето изчезна зад планините, то се оцвети в бляскави тонове: от виолетово до яркооранжево.

Местността, през която минаваше магистралата, беше прекрасна. Очевидно тази местност беше известна предимно с вината си. Отдясно чак до хоризонта се ширеха зелени лозя, които на места бяха прекъсвани от гористи хълмове. Отпред се издигаха огромни дъбове като самотни стражи във все по-тъмното небе. Ято птици прелетя покрай нас, а по пътя почти не преминаваха коли.

Малко преди Пасо Роблес минахме покрай табела с надпис: Тук умря Джеймс Дийн.

Видяхме я и двамата, Луциан увеличи скоростта и тя остана зад нас.

Паркирахме в центъра на Пасо Роблес. Тук имаше красив исторически град с малка черквица, бял павилион, в който свиреше малък оркестър, безброй ресторанти и винарни на открито, които ни приканваха да опитаме вината. Малките магазинчета бяха туристически, с всевъзможни накити и сувенири, а калдъръмените улички бяха толкова чисти, сякаш ги бяха изчистили само преди няколко часа.

Луциан и аз вървяхме из улиците ръка за ръка и това изглеждаше съвсем естествено. Хората, минаващи край нас, ни се усмихваха. Някои ни поздравяваха с „Хай“, или с „How are you“, а една възрастна дама, която стоеше до нас пред витрината на една сладкарница, ни нарече „прекрасна двойка“.

В малък парк намерих детска площадка. Само една пързалка, една катерушка и една люлка. Ние се усмихнахме и се затичахме натам, без да кажем дума. Луциан седна на люлката, а аз се покатерих на коленете му, така че лицата ни бяха обърнати едно срещу друго. После се засилихме, летяхме все по-нависоко, смеехме се, отметнали глави назад в един безкраен миг.

— Е, кой ще готви тази вечер? — попита ни касиерката в супермаркета, след като платихме покупките си.

Готвихме заедно.

Когато се върнахме в къщата, беше малко след десет. Бях намерила свещи в чекмеджето, които подредих в свещници върху малки чинийки подложки, а Луциан беше открил CD с Бетовен.

Той наду музиката докрай и приготви салатата, докато аз режех на ситно доматите за соса. Докато се занимавах с лука и размислях дали да го нарежа на лентички или на кубчета, прозвучаха първите звуци на „Лунната соната“.

— Слушах тази музика в онази нощ, когато се случи — казах аз.

Луциан сбърчи чело.

— В срядата, когато през нощта те видях да стоиш под прозореца ми, за пръв път изпитах това чувство в гърдите си. Бях с Яне и Врабеца на тавана. Подбирахме стари вещи за битпазар. Същата вечер намерих и малкото мече.

„И за пръв път сънувах кошмара“, допълних мислено. От лука ми потекоха сълзи. Луциан взе ножа от ръката ми и ме притегли в прегръдката си.

— Аз също го усетих — каза той и сложи ръката ми върху гърдите си. — Като леко пробождане тук, вътре. Знаех, че съм откъснат от нещо, но не знаех от какво.

Той махна кичур коса от челото си.

— Когато през онази нощ стоях под прозореца ти, всичко беше потънало в мрак. После изведнъж отидох под светлината, а ти ме гледаше отгоре в бялата си нощница. Смешно, нали? В този момент ти беше моят ангел.

Той се усмихна криво.

— Но като готвачка наистина си много зле.

— Как така?

Той ми навря парче домат под носа.

— Никой ли не ти е споменавал, че за да стане хубав доматен сос, доматите трябва да се обелят. Това дори аз го знам.

— Сигурно с удоволствие би заминал за Хамбург, за да те поглези главната готвачка? — заплаших го аз.

— Не, благодаря. Струва ми се, че обичам да има люспи в соса — отвърна Луциан със своя тих дрезгав смях.

Вечеряхме на верандата. Луциан беше сложил постелка и няколко възглавници върху дървения под и беше запалил няколко свещи, които бе намерил в къщата. Котката също се завърна от разходката си и мъркайки, се галеше в краката ни. Бях й купила от супера няколко котешки лакомства и сега й ги изсипах в една купичка. Тя ги нападна с настървение, после с един скок се покачи върху люлеещия се стол, прозина се широко, облиза се и се сви на черно кълбо.

Сложихме тенджерата със спагетите и купата със салатата върху една табла и започнахме да се тъпчем взаимно, като през повечето време се кискахме, защото бяхме толкова заети да се поглъщаме жадно с очи, че постоянно се цапахме. Както и в нощта на покрива у Тайгър, пихме шампанско, което открихме в избата, и доста бързо се понапихме.

Ваниловия сладолед го ядохме направо от кутията. Изсипахме шоколадовия сос отгоре и по едно време Луциан ми заповяда да си затворя очите.

— Отвори уста — каза той. — Една лъжичка за теб!

Изплезих език и се отдръпнах, когато вместо сладоледов крем, усетих вкуса на доматен сос.

— Ах, ти гадино! — извиках и се опитах да измъкна лъжицата от Луциан, но той я вдигна високо във въздуха и аз започнах да го гъделичкам, докато той се обърна като бръмбар по гръб и кискайки се помоли за милост.

Изтегнах се до него. Луната още не се виждаше, но небето беше обсипано със звезди. Безброй трепкащи светлинки проблясваха в дълбокия мрак. Полежахме мълчаливо един до друг, загледани в небето. Върху люлеещия се стол котката измяукваше в съня си, а в листата на дърветата шумолеше вятърът.

— Ребека, мога ли да те попитам нещо? — прозвуча в тишината гласът на Луциан. Беше толкова сериозен, че потръпнах.

— Да — отговорих и се подпрях на лакът. — Какво искаш да знаеш?

— Как се играе на „Spitz, pass auf“^[1]?

— Какво? — закашлях се. — Как ти дойде на ум?

— Както винаги — Луциан ме боцна по носа. Усмихваше се само с крайчетата на устните си и също както тогава на битака, по бузите му се появиха трапчинки. — Сънувах. Ти искаше да играеш, но баща ти нямаше настроение. Каза, че през последните дни сте играли близо седемстотин пъти. И когато дойдох тук, намерих играта върху полицата.

Засмях се. Помнех много добре колко често бях печелила срещу баща си. Всъщност винаги.

— Мога да ти покажа — казах на Луциан. — Но те предупреждавам. Непобедима съм на тази игра.

— Почакай — Луциан стана и малко след това се върна с играта. Решихме, че победителят ще има право на едно желание.

— И така, човече — казах, след като разпределих по седем чипа за всеки от нас и сложих моята фигурка върху кръглата поставка. Конеца, прикрепен към нея, държах здраво между палеца и показалеца. Бутнах чашката към Луциан.

— Сега взимаш чашката в ръка, държиш я с отвора надолу и аз хвърлям. При шестица ти опитваш да захлупиш фигурката ми с чашката. Ако аз успея да издърпам фигурката преди това, получавам един от твоите чипове. Ако ти я захлупиш, ти получаваш от моите чипове. Губи този, който пръв остане без чипове. Разбра ли?

— Хвърляй — каза Луциан.

Изкисках се, поех голяма глътка шампанско и започнах да хвърлям. Четири. Три. Едно, още веднъж едно. Захихиках още по-високо. Луциан държеше чашката в ръката си и през цялото време ме гледаше в очите. Опитах се да издържа на погледа му и само бегло поглеждах към зара. Мускулите ми се напрегнаха, сърцето ми туптеше, започнах да дишам шумно. Хвърлих петица. Четворка. Едно. Шестица. Бързо дръпнах конците, но Луциан беше още по-бърз. Чашата му изсвистя и падна върху фигурката ми, от която сега се виждаше само конецът.

Луциан издуха кичур коса от челото си и протегна ръка към чипа с подигравателна усмивка на победител.

— Е — изръмжах аз, — само не си въобразявай кой знае какво! Беше чист късмет, като за начало.

И бутнах един от чиповете си към него.

Луциан се усмихна и аз продължих да хвърлям: три, пет, четири, шест. Светкавично дръпнах конеца, но отново закъснях. Луциан вдигна чашката и хвърли състрадателен поглед към зара ми.

— Не се натъжавай, бабче! Следващия чип, моля.

Ръмжейки, го хлъзнах към него и хвърлих шестица.

Луциан се засмя:

— Следващия чип.

Хвърлих двойка, тройка, единица, тройка, шестица. Дръпнах конеца и погледнах възмутено обърнатата чашка.

— Това не важи — изпъшках.

— О, да. Важи и още как.

Бутнах петия си чип и ядосана му се изплезих. Твърдо реших, че вече е крайно време да поема кормилото. Стиснах конеца между палеца и показалеца, хвърлих една четворка, после шестица. Чашката тропна върху поставката и аз изругах:

— Да те вземат дяволите!

— Моля, моля, без обиди! — Луциан вдигна едната си вежда и прибра предпоследния ми чип.

Хвърлих една тройка, отново тройка, и пак тройка, шестица — и изгубих и последния си чип.

— Не мога да повярвам — изфучах аз.

Котката скочи от люлеещия се стол, запъти се към нас, спря се за миг, вирна опашка, гордо и леко презрително ни обърна гръб и се изгуби в мрака.

— Сега си ти — наредих борбено аз.

Подадох зара на Луциан и протегнах ръка за чашката.

Луциан постави фигурката върху подложката, опъна конеца и хвърли зара. Фиксирах го с поглед и изръмжах тихо. После преглътнах и се разсмях. Луциан остана безизразен и аз се концентрирах. Той хвърли пет и после шест. Дръпна конеца и в същия момент чашката ми изсвистя.

— Аха! — триумфираща протегнах ръка към първия чип.

Малко след това поисках и втория и десет минути по-късно Луциан трябваше да ми отстъпи своите седем чипа.

Облегнах се доволна назад.

— Знаеш защо го можем, нали?

Кимнах и изведнъж ми се зави свят. Луциан чувстваше това, което чувствах аз. Аз чувствах това, което чувстваше той.

Бяхме в същия унисон, както винаги досега, и действаше точно, до частица от секундата.

Гледахме се със светнали очи.

— Наравно — казах. — А сега какво?

— Струва ми, че ще трябва да се договорим за това, кой какви желания има. — Луциан наклони глава. — Какво беше твоето?

Посочих езерото.

— Да отидем да плуваме.

Той се засмя тихичко.

— Е, добре. По една случайност и аз исках тъкмо това.

Съблякохме се, увихме се с две одеяла и се затичахме към кея.

Беше хладно, бяха се появили облаци, не се виждаше и луната. Нямаше дори звезди. Вятърът духаше в косите ми, галеше кожата ми и изведнъж във въздуха замириса на дъжд.

— Пак на три ли? — Попита Луциан, когато застанахме на ръба на кея.

Кимнах. Пуснахме ръцете си, изпънахме ги напред и се хвърлихме с главите надолу във водата.

Обви ни мрак. Но Луциан беше непосредствено до мен. Усещах го, дори по-силно от студената вода, която ме беше обвила като втора кожа. Със силни махове се стрелнахме в дълбините, в пълна хармония, докато почти не ми остана въздух в дробовете, а исках да отида още по-надълбоко. Топли и студени, водните пластове се сменяха и против волята си се оставих да ме изтласкат нагоре. Луциан също се появи, ние едновременно се оказахме на повърхността и започнахме да плуваме кроул. Един до друг цепехме водите на нощното езеро със спокойни, силни движения, без да говорим, без да мислим, просто бяхме тук заедно, на това омайно място.

Сега вятърът шумеше по върховете на дърветата, къдреше езерната повърхност и когато стигнахме в средата на езерото, тежко и колебливо започнаха да падат първите капки дъжд. С лек плясък те срещаха повърхността, където оставяха малки кръгчета, докато накрая цялата вода се раздвижи. Капките станаха по-големи, те плющяха по кожата ни, по главите ми, по голите ни рамене и ръце. Усещах вода навсякъде; над нас, под нас, около нас. Тя ни обгръщаше с все по-силни барабанни звуци и докато стояхме в средата на всички тези мънички фонтанчета, които капките оставяха по повърхността, аз си спомних за нощта в Хамбург, в която сънувах тъкмо този момент.

Дъждът взе да намалява съвсем бавно, както висок глас преминава първо в шушукане, сетне в тих шепот, докато накрая спря. Езерото сякаш въздъхна с една-единствена дълбока въздишка. Спусна се мъгла; тя сякаш изпълзя от горите и започна да витае над водата. На едно място облаците се разкъсаха и оттам проблесна една-единствена звезда.

Капките, които сега се стичаха по бузите ми, бяха горещи и солени.

— Какво има? — попита ме Луциан уплашен. — Защо плачеш?

— Защото съм щастлива — прошепнах през сълзи и се разсмях.

След като взехме горещ душ, се сгушихме под топлата завивка.

— Обичам те, Ребека — прошепна Луциан. — Обичам те повече от живота си.

Притиснах главата му към гърдите си и казах:

— Аз също те обичам, Луциан.

Заспахме здраво прегърнати.