Изабел Абеди
Луциан (38)

Трийсет и осем

Пристигнахме в Лос Анджелис следобед. Въздухът беше тежък и потискащ, небето — мръсносиво, а морето — оловна маса, почти неразличаваща се от асфалта по улицата. Луциан и аз бяхме мълчали през цялото време, докато пътувахме, а и сега, когато завихме по улицата към татковата къща, продължавахме да мълчим. Без да продумам, посочих входната врата.

Луциан се колебаеше. После натисна спирачката, даде заден ход и обърна.

— Смятам, че не бива да пристигнем с крадена кола — каза той. — Още повече с такава — той се усмихна криво. — Наистина не пасва на този квартал.

Той паркира колата в един закътан ъгъл на тясна горска пътечка, която водеше към планината. После слязохме и тръгнахме към къщата хванати ръка за ръка. Краката ми тежаха като олово.

Колата на татко беше паркирана пред входната врата. В открития гараж видях спортната кола на Мишел, отпред беше паркирано Бентлито на Фей.

Луциан ме погледна.

— Готова ли си? — попита той.

Помислих си, че не съм, но после поех дълбоко въздух и кимнах. Пред вратата се впих в ръката на Луциан и позвъних. Звънът беше също толкова отвратителен, колкото и позвъняването на телефона, което ни беше изплашило на разсъмване край езерото. И двамата отскочихме назад, когато следващия момент вратата се отвори.

Пред нас стоеше Мишел, с бледо лице и без грим, свила тънките си устни. Докато погледът й се спря за съвсем кратко върху Луциан, то мен тя изгледа така, сякаш би искала да ми тресне вратата под носа и да не ме вижда никога повече. Но може би изглеждаше така, защото аз самата исках това в момента. В следващия миг вратата се отвори широко, а на мен внезапно ми се прииска да се обърна и избягам.

Но Луциан ме тласна напред и изведнъж се почувствах като избягала затворничка, която се предава доброволно на полицията.

Баща ми седеше в кухнята, която вонеше на пот и цигарен дим. Върху масата имаше половин бутилка водка, а отпред, в една чинийка, имаше дузина смачкани фасове. Баща ми беше отказал пушенето преди седем години. Самата аз бях тази, която го накара да обещае.

До хладилника, в другия край на кухнята, стоеше Фей. Червената й коса беше разрошена, бледосинята рокля — измачкана. Изглеждаше, сякаш току-що я бяха измъкнали от леглото. Зад нея беше клекнала Вал. Малката ми сестричка се беше хванала за прасците на Фей и кръглото й личице се подаваше между краката като между решетки.

Възприех всички тези детайли за секунди.

Беше като театрална пиеса, в която режисьорът беше заповядал на актьорите да замръзнат на сцената.

Единственото нещо, което се движеше, беше семейство Симпсън на телевизионния екран, които явно седяха в своята студена стая, защото тракаха със зъби.

— Татко, замръзвам — цвърчеше Барт Симпсън с гласа си от комикса.

— Не се тревожи, дете — отговори баща му Хоумър и му подаде чифт вълнени чорапи и суичър с качулка. — Тези вълнени чорапи и този суичър ще те сгреят.

Врещенето на съпругата на Хоумър беше заглушено от високото гласче на моята малка сестра.

— Татко, този ли е убиецът? — попита Вал, като посочи с пръст Луциан измежду краката на Фей.

От телевизионния екран Хоумър Симпсън отговори:

— Смятах, че глобалното затопляне ще се занимае с това. Точно сега Ал Тор не може да направи нищо.

— Фей, моля те — чух Мишел да вика с пронизителен глас, — заведи Вал горе, чуваш ли?

Фей моментално се обърна и взе Вал на ръце, която се съпротивляваше, мятайки се и пищейки, и излезе с нея от кухнята.

Погледнах безпомощно подире й.

Баща ми изключи телевизора с дистанционното. Фамилия Симпсън изчезна. Настъпи необикновена тишина.

— Татко, трябва да говоря с теб.

Това мое изшептяване прокънтя в ушите ми.

Баща ми се повдигна толкова бавно, че ми се стори, че никога няма да спре. Ризата му беше закопчана накриво. Ненадейно си спомних, че тази риза му я бяхме купили с Яне преди години от Шанцата, в Хамбург.

„Толкова му отива — беше казала тя. — Засилва блясъка на очите му.“

Сега очите му бяха кръвясали. Той постави длан върху масата, после помете с един-единствен замах бутилката водка, чашата и паничката с фасове. Пепелта се разнесе из въздуха. Угарките паднаха на пода, където се разпръснаха, образувайки неправилна фигура. Чашата се строши на хиляди парченца. Част от тях полетяха към полицата, а другите се плъзнаха като ледени кристали по пода. Пепелникът се разцепи на две големи части. Звукът беше различен от този на счупено. Беше по-ясен и по-кънтящ.

Единствено бутилката водка остана цяла. Тя се изтъркаля по гладкия кухненски под и се спря на няколко метра от краката ни.

Усетих Мишел зад гърба си. От нея се излъчваше студенина и когато се вгледах в лицето на баща си, осъзнах каква ужасна грешка съм направила, като съм се появила тук с Луциан.

— Татко, моля те, изслушай ме — започнах отново аз.

Езикът ми беше като парализиран. Баща ми ме отряза, преди да кажа и дума повече.

— Не, Ребека — каза той. Звучеше толкова спокойно, че ме обзе паника. — Не желая да чуя нищо от теб. Нито една дума.

Той пристъпи към Луциан, който все още стоеше като закован до мен.

— Остави я — изсъска той и сви ръката си в юмрук. — Долу ръцете от дъщеря ми, веднага!

— Не, сър — гласът на Луциан прозвуча още по-спокойно от този на баща ми. — И ако не желаете да изслушате дъщеря си, то ще изслушате мен.

— Струва ми се, че не сме се разбрали добре.

Юмрукът на баща ми излетя напред, но вместо да удари Луциан в лицето, се заби в яката на якето му. Той го разтърси и едновременно разтърси и мен. Чувствах как цялото ми тяло вибрира. Ледените пръсти на Луциан държаха здраво ръката ми. Сякаш се беше концентрирал единствено върху това, да не ме пусне.

Погледът ми се стрелна встрани. Фей отново се беше появила в кухнята. Тя остана изправена до баща ми със спокоен, съсредоточен израз на лицето. Мишел се беше облегнала на един кухненски шкаф недалеч от нея. Но изглежда нито Мишел, нито баща ми я забелязваха.

Фей гледаше Луциан, гледаше го право в очите, а погледът на Луциан мина покрай баща ми и срещна нейния. После отново се обърна към татко.

— Каквото и да сте решил, ние с Ребека ще останем заедно — каза той.

От очите на баща ми летяха искри. Той бръкна с ръка в джоба на панталона си и аз издадох сподавен вик. За момент наистина реших, че баща ми ще извади оръжие, и той донякъде го направи. Той тикна джиесема си под носа на Луциан.

— Уведомил съм полицията — каза. — Те знаят, че дъщеря ми е изчезнала безследно и вероятно се намира в ръцете на един психопат. Трябва само да натисна това копче и ще пристигнат.

Баща ми отвори телефона.

— Не го прави! — извиках извън себе си. Разтърсих ръката му, но той ме отърси, сякаш бях прашинка, докато с другата ръка продължаваше да държи здраво Луциан.

— Татко, моля те! — разридах се аз. — Остави ме да ти кажа. Всичко ще ти обясня. Луциан не е убиец, той е… той… той е…

— Знам кой е — прекъсна ме баща ми. — Нямам нужда от обяснения. Говоря сериозно, Ребека. Затвори си устата. Една дума от някой от вас — и ще извикам полицията.

Отдръпнах се. Погледнах умолително към Фей, но тя само поклати глава, съвсем лекичко, без да изпуска от очи Луциан, който ме държеше в желязна хватка.

Сега и Мишел ме приближи. Тя сложи ръка върху рамото на татко и погледна Луциан, сетне мен.

— Майка ти пътува към нас, Ребека — каза тя. — Вчера й се обадих, вече лети и ще кацне всеки момент.

— Не — обърнах се към татко. — Не, Мишел не може да е направила това.

— Да, Ребека — баща ми беше много спокоен. — Направи го. С пълното ми съгласие. Яне ни разказа всичко.

— Мама се заблуждава — продумах. — Тя не знае цялата история. Моля те, татко, изслушай ме поне за момент…

Баща ми натисна бутона на джиесема си.

— Тук е Алек Рийд — чух аз секунда по-късно. — Моля, изпратете веднага кола на „Деламор стрийт“, номер 11. Дъщеря ми се завърна. И младежът е с нея… да, точно… да… благодаря… до скоро.

Баща ми прибра телефона в джоба си и пусна яката на Луциан.

— Играта свърши — каза той. — Каквото и да се върти в болния ти мозък, както и да си успял да последваш Ребека дотук, няма да позволя косъм да падне от главата й.

— Единственото нещо, което се върти в мозъка ми — спокойно отвърна Луциан, — е желанието да спася живота на Ребека. Затова трябва да останем заедно. Ако сега вие отделите Ребека от мен, сър, не аз, а вие ще станете нейният убиец.

Сега баща ми замахна да го удари, но ръката му увисна във въздуха. Лицето му доби объркано изражение. Той отпусна ръка, погледна към Луциан, после ме погледна с недоумение, сякаш току-що бях направила някакъв фокус. Опитах с неимоверни усилия да остана спокойна. Знаех какво се беше случило.

Сега баща ми гледаше право към Луциан, но не го виждаше. Погледът му се луташе наоколо, сякаш беше загубил сетивата си и явно беше станало така, защото също както и Фей, Луциан беше в кухнята, до мен. Усещах топлината на тялото му и ръката му, която здраво обвиваше пръстите ми, усещах дори дъха му.

Мишел също беше напълно объркана, а откъм вратата се чуваше гласчето на Вал.

— Къде изчезна той? — писукаше уплашено тя. — Как го направи?

— Вал! — Мишел се спусна към дъщеря си. — Какво търсиш пак тук долу? Къде е Фей?

— И къде…? — заекна баща ми.

На вратата се позвъни. Два, три, четири пронизителни иззвънявания едно след друго. Баща ми изскочи от кухнята, Мишел го последва.

Вал беше пропълзяла под масата. Докато Фей беше обърнала леко глава към вратата. Почувствах как Луциан ме пуска. Опитах се отчаяно да го възпра. Но Луциан се измъкна. После се обърна към мен.

Погледът му беше спокоен и в този миг усетих как ми върна вярата, че всичко ще свърши благополучно. Че той по някакъв начин ще оправи нещата. Със своята усмивка отново ми вдъхна кураж, а после се отправи към кухненската врата. Фей го последва.

По коридора отекнаха стъпки. Чух непознат мъжки глас, после гласовете на баща ми и на Мишел.

— Току-що беше още…

— Изчезна безследно…

— Преди секунда…

В кухнята, след баща ми и Мишел, влезе един полицай, набит мъж с рижа коса. На лявото му рамо, точно до значката, се мъдреше размазано петно, май от дрискавица на чайка.

Със събрани вежди той премести погледа си от мен върху баща ми.

— Аз не мога… — каза със запъване баща ми. — Не мога да си обясня, господин полицай. Допреди малко младежът беше още тук.

— Какво, по дяволите, става? — просъска Мишел. — Къде е този тип?

„Тъкмо излиза от кухнята“, отговорих мислено.

— Не знам — казах на глас, като при това се опитвах да не гледам в посока Фей, която също напускаше в момента кухнята. — Нямам представа къде е.