Изабел Абеди
Луциан (15)

Петнайсет

Ветеринарният лекар смяташе, че е получил шок.

— При по-старите птички това не е рядкост — каза той, когато се обадихме в кабинета му, за да попитаме каква може да е причината за внезапната смърт на Джон Бой. — Симптомите са идентични с тези на сърдечния инфаркт. Птичката без никакви видими признаци се сгърчва и умира само след няколко секунди.

Наистина точно така беше станало. В петък, както Врабеца си плетял на тавана, Джон Бой шумно тупнал от пръчката люлка, и след няколко секунди престанал да диша.

Погребахме го още същата вечер в градината зад къщата. Яне, която се върна малко след това, му измайстори миниатюрен кръст за гробчето, като за малко не си заби пирона в пръста. Тя беше съвсем стъписана, също както и Джим Боб, който самотен и объркан седеше в кафеза и не искаше да излиза, въпреки че вратичката през цялото време беше отворена.

Естествено, беше съвсем ясна причината за това състояние на Яне. Когато видя новата ми фризура, тя стана бледа като платно, размени погледи с Врабеца, която вдигна отбранително ръце. Беше изключително тъпо. Врабеца знаеше. Яне знаеше. Аз знаех. Но Яне не беше наясно, че аз знам. А аз упорито си мълчах, също като нея.

Сузи ми позвъни на джиесема веднага след като се върнахме в къщи. Когато й разказах, че сънят на Луциан се е сбъднал, тя реагира още по-неадекватно от мен. Единственото, за което мислех, беше, че трябва да разговарям с Луциан. Може би защото шокът бавно отзвучаваше, или обратно — със смъртта на Джон Бой той ставаше още по-голям. Или пък исках да убедя сама себе си, че не съм единствената, която сънува. Изобщо не ме интересуваше какво щеше стане, аз трябваше да разговарям с него.

Сузи също мислеше така и аз се радвах, че най-сетне няма да съм сама с всичко това. В събота по обяд тя дойде да ме вземе от вкъщи. Беше мъгливо и студено, но не валеше. Разхождахме се с колелата из околността, влязохме в няколко бара в Санкт Паули и в Шанце и разпитвахме дали там не работи момче на име Луциан, но естествено безрезултатно.

Междувременно така ми беше писнало, че почти се бях навила да накарам Яне да говори. Но Сузи ме спря.

— Да не стане по-лошо? — попита ме тя. — След като майка ти не разговаря по този въпрос с теб, то остави я да си мисли, че нищо не знаеш.

Вместо това предложи да дежурим пред кабинета на Яне. Тя избяга от училище в понеделник, аз във вторник. Три дена прекарахме следобедите си в малко кафене срещу кабинета. Два пъти видяхме Яне да слиза от такси. Но Луциан не се появи.

Отново си припомних враждебните погледи, които ми хвърляше в коридора. Той, както и аз, знаеше много добре, че не съм там случайно, но дали си е направил правилните изводи? Предполагаше ли, че майка ми е същата предателка като неговата терапевтка? Или може би все пак беше разбрал, че Яне е моята майка?

Във всеки случай явно не й беше разказал за срещата ни в коридора, защото ако не беше така, държанието на Яне щеше да е по-различно. Все се питах как ли с минал последният сеанс и дали изобщо беше продължил терапията? Но цялата главоблъсканица беше излишна, защото нямаше кой да отговори на тези въпроси.

Себастиан оздравя, но с държанието си към мен ясно показваше, че вече окончателно е решил да се държи на разстояние. Новата ми прическа той определи като „симпатична“. И това беше всичко, което ми каза през последната седмица. Изглежда беше решил да се отърве и от Шейла и компанията на мацките, защото междучасията прекарваше с няколко момчета от съседния клас или пък забождаше нос в някоя книга.

Следващата събота Сузи ме помоли за една услуга. Беше оставила някои неща в репетиционната на Димо̀. Няколко CD-та, на които държеше, един шал и кожен каскет. В училищния двор той демонстративно ни отбягваше, а и аз нямах особено желание да се разправям пред целия випуск с него.

Така че в събота следобед взех метрото в посока Централна гара, а оттам се запътих към „Ланген райе“, където се намираше репетиционната на Димо̀. Не го бях предупредила, но от Сузи знаех, че обикновено е там.

Къщата, която Сузи ми беше описала, беше номер 22 и на нея върху мраморна табела при входа беше написано, че тук през септември 1891 година се е родил народният артист Ханс Алберс. Две скулптури, наподобяващи гръцки богове с вкаменени дълги бради и войнствено изражение, ме гледаха от фасадата. Репетиционната на Димо̀ се намираше в задния двор, към който се минаваше през вход във форма на аркада. Старите зидове бяха изпонашарени с графити и дворът, за разлика от историческата фасада, съвсем не изглеждаше привлекателен. Слязох по стълбите към сутерена към синята метална врата и след като звънях настойчиво, трябваше да изчакам няколко минути, докато ми се отвори. Тук въздухът беше спарен, миришеше на боклук и плъхове. Нямаше осветление. В рамката на вратата стоеше приятелят на Димо̀, Лерой, и ме гледаше учудено.

— Какво търсиш тук?

— Това ще го обсъдя с Димо̀ — отговорих кратко и минах край него. Димо̀ седеше върху изтъркано кожено канапе и дрънкаше нещо на бас китарата, когато цъфнах пред него.

— На прослушване ли идваш? — попита саркастично той, но на мен не ми убягна несигурното проблясване в очите.

— С най-голямо удоволствие — отговорих. — Знам една хубава песен за импотентност, искаш ли да я чуеш? — Зад мен Лерой шумно се разкиха, а по врата на Димо̀ се появиха червени петна.

— Не, благодаря — процеди през стиснати зъби той. — Е, казвай, какво искаш?

— Нещата на Сузи — отговорих.

Димо̀ стана, отиде до металния шкаф и извади шала и каскета на Сузи.

— Ето ти ги.

— И С-тата — наредих аз.

Димо̀ въздъхна.

— Тях трябва да ги потърся.

Аз седнах на канапето.

— Имам време — отговорих.

Димо̀ прокара ръка по косата си, хвърли поглед към Лерой, който, смеейки се, вдигна рамене, после тръгна да търси С-тата из сбирката, която беше подредена на полицата пред прозореца.

— Това май са всички — каза той, подавайки ми купчината CD-та, които носеше. — Нещо друго?

— Да — изсъсках тихо. — „Истинската красота не е перфектна.“ Спомняш ли си? Ти го каза. Но изобщо не си наясно какво значи това, жалък червей. Затова те предупреждавам: ако само веднъж, повтарям — само веднъж до ушите на Сузи достигне някое просташко изказване, господ да ти е на помощ. Разбра ли ме?

Димо̀ се опита да запази хладнокръвния израз на лицето си, но не успя:

— Е, какво? — избоботи той. — Ще доведеш майка си — лесбийката ли?

Само го изгледах и си тръгнах.

В началото Санкт Георг беше известно като място за срещи на хомосексуалисти, но в последните години изникнаха много кафенета и ресторанти, посещавани и от хетеросексуални. На връщане минах покрай павилиони за дюнери, азиатски магазини, индийски супермаркети, персийски, португалски и италиански ресторанти; зяпах по витрините на малки магазинчета, от които Сузи винаги се възторгваше, защото те не се съобразяваха с масовите модни тенденции на големите вериги. Преминах през няколко идилични задни двора и после завих надясно към Шпадентайх, докато се отзовах на един павиран кръгъл площад. Наредените наоколо кафета и кръчми явно лятно време се пукаха по шевовете от посетители, но и днес също бяха пълни. От малка църквица излизаха хора, а между няколко творения на изкуството, състоящи се от високи колкото човешки ръст ръждясали плочи, няколко деца играеха на криеница. На една от плочите някой беше написал със спрей:

Духу обича чудовището.

Бях доволна, че не взех метрото. Разходката из този район беше точно това, което ми трябваше. В мен още бушуваше яростта към Димо̀, докато мислех колко беше наранил Сузи.

Завих по една странична улица, минах покрай работилница за обувки и се спрях пред един бар. Надписът гласеше: Max unci Consorten, а на друга табела пишеше: Destille. Основан 1885.

Влязох вътре. Момиче на моята възраст стоеше зад бара и поднасяше на един мъж бира, като си тананикаше унесено. На една от масите седеше някакъв бизнесмен с лаптопа си, а на друга — застаряваща дама пиеше ракия. Явно не първата, защото вече се олюляваше. Седнах на една кръгла масичка с високи табуретки, върху която беше поставена бронзова статуетка, и се огледах наоколо.

Барът приличаше малко на пъб. Над плота имаше лампиони, които отдавна си бяха изпели песента, а на тавана висеше вентилатор, който не беше пуснат. Затова пък множество стари лампи изпълваха помещението с мъждива светлина, а на една голяма дъска за обяви бяха налепени безброй банкноти от чужди страни. По стените висяха множество картини и плакати.

„Мъртвешка мелодия“ или ¼ час на поета, от Свен Ланген гласеше надписът на черен постер, на който бяха изобразени три кабаретни артистки. В задната част на пъба имаше помещение за пушачи, а в предната се виждаха две врати. Първата с надпис „Кухня“, а на втората пишеше: „Частно. Влизането забранено“.

— С какво мога да съм ти полезна?

Момичето, което застана до масата, беше русо, с къса коса и приветлива усмивка.

„С това да ми кажеш, че не лудвам“, помислих и се покашлях.

— Една бионада, моля. От бъз — изграчих като гарван, болен от грип.

Момичето се запъти към бара. Хвърли поглед към вратата с надпис „Частно“.

— Какво — чух да казва мъжът на бара, — чакаш твоят сладур да излезе в почивка ли?

Беше абсолютно налудничаво, но аз веднага разбрах за кого говорят. Затова и така решително влязох в тази кръчма.

Когато момичето се наведе, за да вдигне една бирена капачка, аз станах от стола, насочих се към вратата, отворих я и се намерих в малък разхвърлян коридор, от който по една стълба се слизаше в мазето. Оттам се чуваше класическа музика. Спуснах се надолу и отворих вратата.

Луциан седеше на една подвижна стълба в средата на помещението. Беше с пробити дънки и черна фланела, цялата в прах. В ръката си държеше отвертка и бърникаше във фасунгата на една лампа, от която се подаваха разни кабели. В един момент имах чувството, че краката не ме държат. Гледах мускулите на ръцете му, по които личаха вените, и тънката струйка пот, която се стичаше по врата му.

Той изглежда забеляза, че го гледам. Опитах да се съвзема, но ми беше много трудно да сваля поглед от него. Голите стени бяха прясно боядисани, подът беше покрит с найлон. Върху него имаше кофа, четка, мече за боядисване и един стар С-плейър, от който звучеше Бетовен. Луциан избърса с опакото на ръката челото си и изтупа прахта от фланелата. Чак след това се обърна мълчаливо към мен.

— Косите ти — каза спокойно, — подстригала си ги.

Кимнах.

— И папагалчето ми е мъртво.

Луциан седна на най-горното стъпало на стълбата и ме загледа оттам. Изражението му остана непроменено, но погледът му видимо изстина.

— Съжалявам — каза той. Гласът му излъчваше такава студенина, че всичко в мен се сви.

Докато успея да отвърна нещо, вратата на зимника се отвори.

— Хей! — русото момиче застана между нас. — Какво става тук? Какво значи всичко това? — тя ядосано ме стрелна с поглед. — Какво търсиш тук? Не можеш ли да четеш? На вратата пише „Частно“.

— Всичко е наред, Сид! — каза Луциан, преди да успея да реагирам. Той се усмихваше на момичето и тази усмивка ме влуди. — Това е просто една приятелка.

— Моля? Просто приятелка?

Изведнъж се почувствах като пълна идиотка. Понечих да отвърна, когато Луциан слезе от стълбата.

— Съжалявам — обърна се той към момичето, извинявайки се. — Трябва да обсъдим нещо. Можеш ли да кажеш на Йорге, че днес ще си взема свободна вечер?

— Ако това се налага — изръмжа момичето и ми хвърли презрителен поглед.

— А ние? — обърна се тя отново към Луциан и го хвана за ръката. — Ще дойдеш ли да ме вземеш по-късно?

— Ще видим. Ще ти се обадя, окей? — Луциан освободи ръката си, после ми кимна с рязък делови жест, сякаш бях някакъв куриер, и продължи покрай момичето по стълбите нагоре.

Момичето ме гледаше така, сякаш му бях отмъкнала жениха пред олтара, но аз повече не й обърнах внимание и изтичах след Луциан.

Когато излизахме от бара, момичето ни настигна:

— Ей — викаше тя. — Ей, ти.

Върнах се. Момичето протегна ръка.

— Бионадата — процеди.

Луциан ми се усмихна.

— Май тръгна да се измъкваш, без да платиш — каза той. После се обърна към нея: — Остави. Пиши я на моята сметка.

Мърморейки недоволно, момичето се фръцна и влезе в бара.

Луциан обърна поглед към мен. Усмивката беше изчезнала от устните му и лицето беше придобило отново хладно и безчувствено изражение.

— Питам се — започна иронично той, — как мога да се държа на разстояние от теб, след като ти ме преследваш навсякъде. Приятелите ти пак ли чакат зад някой ъгъл? Какво искаш от мен? Защо най-после не ме оставиш на мира?

— Аз… теб…?

Челюстта ми увисна. Дишах като риба на сухо. Изведнъж ми се прииска да му кресна, но гърлото ми беше такава свито, че не можех да издам нито звук. Очите ми се наляха със сълзи, което ме ядоса още повече. Обърнах се и хукнах по улицата, без изобщо да се оглеждам, без да чуя вика зад мен, а когато изскърцването на спирачки достигна до слуха ми, беше вече късно. Усетих тъпа болка в хълбока, после отскочих от капака на автомобила, претърколих се свита на кълбо, като инстинктивно покрих лицето си с ръце, и се приземих, удряйки си тила в твърдия асфалт.

Преди още да осъзная какво се е случило, Луциан вече стоеше до мен. Той се наведе. Изглеждаше изплашен до смърт.

— Ребека — шепнеше той. — Ребека, добре ли си? Кажи нещо. Моля те! Кажи нещо!

— Глупак такъв! — промърморих и се усмихнах слабо. Болката в хълбока пулсираше силно, но надали имаше счупено. Само главата ме болеше и ми се виеше свят. В съзнанието ми се появиха думите на Тайгър и аз се разсмях.

Луциан поклати объркан глава.

— На какво се смееш?

— На учителя си — измърморих. — Трябваше да се вслушам по-добре в думите му.

Ето че дойде и шофьорът с гузната съвест, на когото за една бройка щях да направя живота черен. С пребледняло лице той се осведоми за състоянието ми. Насъбраха се и други минувачи, което никак не ми харесваше.

— Да извикам ли линейка? — Водачът на колата беше младичък. Той вече беше извадил джиесема си.

— Не, не — възпротивих се решително. — Мисля… — потиснах едно изпъшкване. — Струва ми се, че ми няма нищо.

Опитах да се надигна и почувствах ръката на Луциан, която ме подкрепи. Беше клекнал зад мен.

— Сигурна ли си, че не е нужно да викаме линейка? — попита той. Устата му беше почти до моето ухо.

— За да можеш пак да се измъкнеш ли?

— Аз ли? — Луциан се засмя тихичко. — Този, който преди малко искаше да се изнесе, май беше ти.

— Прав си — отговорих. — Трябваше да те оставя на мира. Забрави ли?

— Явно това не ти се удава, без да предизвикваш неприятности. — Луциан се опитваше да го обърне на шега, но не успяваше и това ме направи безкрайно щастлива. Той се изправи.

— Приятелката ми е добре — обърна се към шофьора. — Смятам, че не е нужно да викаме линейка.

Кимнах, стиснах зъби и протегнах ръка. Луциан ми помогна да се изправя и аз.

— Приятелката ми? Преди малко говореше съвсем друго — прошепнах. После се обърнах към шофьора: — Съжалявам. Надявам се с колата ви всичко да е наред?

— Наред е — отговори човекът. — Но следващия път внимавай, моля те, когато преминаваш пред движеща се кола. Не само ти се уплаши.

— Обещавам.

И отново си спомних за Тайгър.

Луциан вдигна раницата от земята, която при падането беше изхвръкнала, после преметна ръката ми през рамото си.

И въпреки че главата ми бучеше и краката ми още трепереха, се почувствах, сякаш някой ми беше дал силен наркотик или някакъв медикамент.

От бара също бяха наизлезли. Сид, както Луциан нарече келнерката, също. Тя беше сложила ръце на хълбоците и ни гледаше сърдито. С удоволствие бих й се изплезила, както правят децата.

— Хайде — каза Луциан. — Давай да се махаме оттук. Ще те заведа вкъщи. Там ще сме в безопасност.

— От кого ще се пазим? — не можех да не го заям. — От моите приятели или от приятелката ти?

На този въпрос не получих отговор.