Изабел Абеди
Луциан (13)

Тринайсет

8. 10.2008

Последен съзнателен спомен: нощта под моста.

Гол!

(Амнезия, вторична памет?!)

Никакво съобщение за изчезване. Няма паспорт. Никакви ценни предмети.

Без име.

Контакт с мен:

Книга за сънищата, битакът.

Име, адрес, намерени в телефонния указател.

Говорни способности — незасегнати.

Говори немски, английски (американски акцент) свободно. Освен това френски и испански на средно ниво (гимназия). Улици, обкръжение: непознати.

Хора: непознати.

Изключение: „Има едно момиче“, горе-долу на неговата възраст. Случайни срещи — няколко.

„Можеш ли да познаваш някого, когото не познаваш?“ Сънува малко момиченце на около пет години.

В съня: малкото момиченце и той под водата, перки на риба, акула.

(Малка сестра? Удавила се? Шок?)

Чувство при събуждане: силен копнеж и вина.

„Не бива да съм тук“.

Краен резултат, първи час:

Амнезията изглежда правдоподобна. Няма видими наранявания. Напрегнат поглед. Избягва темата за момичето, което е срещнал — същевременно видимо се вълнува, когато говори за нея. Спомена медальонче, което носи момичето. Струва му се познато. Но повече не поиска да говори за това. Изключително недоверчив. Много интелигентен.

Да се изгради доверие! Бавно!!!

Последните редове бяха написани с друг молив и почеркът не беше толкова припрян. Очевидно тези бележки Яне беше направила след сеанса.

Отпуснах ръката с папката. Бях права. Луциан беше идвал тук. Той наистина се е доверил на майка ми. И момичето на неговата възраст, което беше срещнал, бях аз. Дали Яне знаеше това? Дали? По-скоро не, или?

Отново взех подвързаната папка и още веднъж прегледах написаното. Спрях се на съня с малкото момиче. Майка ми смяташе, че може би е негова удавила се сестра. Къде може да се е случило? В морето? Затова — акула? Дали предположението на Яне беше правилно? Можеше ли това преживяване да е предизвикало шок, който пък да е предизвикал загубата на памет при Луциан? И ако беше така, имаше ли малкото момиче, неговата сестричка… някаква прилика с мен?

Избърсах влажните си ръце в джинсите и се върнах към началото. 8 октомври беше срядата след битака. И тук бях права. Луциан е бил на нашия щанд, докато аз съм се размотавала из халето, за да търся нещо за пиене за Яне и мен. Дали беше намерил щанда преди или след срещата ни? Когато и да е станало, във всеки случай беше намерил книгата на Яне за сънищата и майка му я беше подарила. Явно адреса на кабинета й беше намерил по нейното име.

Беше невероятно, че Луциан е седял тук. А още по-невероятно беше това, което четях.

11.10.2008

Срещите с връстницата му продължават.

Сега, както и първия път — никакви спомени.

Затова пък сънят за малкото момиченце все по-интензивен — почти всяка нощ.

Момиченце във входа на къща. С червена ученическа раница. С цветенце в ръката.

Момиченце пред огледало. Много огледала. Отново само. Първо радостно, сетне уплашено. „Къде съм? Къде сте?“

Момиченце с мъж (?) на речния бряг. Разговор за притеглянето (земя, луна невидима връзка). Значи те са взаимно свързани? Въпреки че са толкова отдалечени една от друга?

За отбелязване: В сънищата си няма пряк контакт с момиченцето. Винаги — наблюдател. Когато го заговоря за това, първо реагира объркано, после става тъжен.

Както и преди е много недоверчив. Постоянно ме наблюдава, иска да знае какво пиша.

Очебийно отклонение: крие ръцете си.

Реагира панически на ключова дума, „полиция“.

Момиченцето във входа на къщата бях аз. Все още ясно си спомням червената училищна раничка. И без съмнение цветенцето в ръката ми беше подарък от Леон Шимрока.

Огледалата — беше на панаира, където прахосахме печалбата на Яне.

Бяхме влезли в стаята с кривите огледала, объркахме се и за няколко кратки минути на паника изгубих другите.

Откъде Луциан можеше да знае това? Как можеше да го сънува?

А Яне? След това беше ли разбрала за кое момиченце става дума?

Речният бряг — мъжът до мен беше баща ми! Разговорът ни за притеглянето, моите въпроси — дословно, както ги помнех.

Пръстите ми трепереха толкова силно, че трябваше да ги свия в юмрук, преди да прелистя страницата.

16.10.2008

Има работа.

По-открит е. Не е срещал повече момичето.

Още нови сънища. Отново никакъв директен контакт.

1) Момиче — на сегашната възраст — маймунка папиемаше, пада съд с боя (червена като кръв).

2) Момиченце (малко) в басейна.

Акула… надуваем дюшек… бял… Sharky.

Тук. В този момент е разбрала. Разбрах го по почерка и, който с всяка дума ставаше по-нервен. Треперенето на ръката и се отразяваше във всяка една буква и после при думата „Sharky“, моливът се беше изплъзнал от ръката й. Една дълга спускаща се надолу линия, сякаш моливът беше изпаднал в безсъзнание вместо Яне.

Стиснах здраво очи. Светли точки затанцуваха пред мен.

Гадеше ми се. Положението не ставаше по-добро и когато ги отворих отново.

„Окей, Ребека! Вземи се в ръце.“ Погледнах към прозореца и примигнах от силната слънчева светлина, която падаше директно в стаята. Малки прашинки танцуваха наоколо. Приближих се до прозореца и го разтворих. Поех дълбоко въздух.

Никакъв директен контакт. Това беше изречението, което ме впечатли най-много. Удари ме точно на това място, където усещах онази празнота в гърдите.

Никакъв директен контакт.

Обърнах се отново, взех диктофона и натиснах копчето „назад“, докато лентата не спря. После пуснах записа.

Чуваше се шум. Покашляне. После се чу гласът на Яне.

Беше ясен и овладян, но който я познаваше добре, щеше да улови трептенето в него.

— Това, което днес искам да опитам с вас, е нещо като пътуване — каза майка ми. — Едно пътуване през сън в миналото. Може би по този начин ще ни се удаде да осъществите контакт с това момиче.

Пауза.

— Легнете. Настанете се така, че да се чувствате удобно. Да, така е добре. Сега ще броя бавно от десет до едно. Следвайте просто думите. Оставете се да ви водят. Готов ли сте?

Никакъв отговор.

— Десет — започна Яне. Гласът й сега звучеше абсолютно спокойно, дори на мен ми прозвуча като чужд. — Очите ви постепенно натежават… Девет. Представете си, че върху клепачите ви висят малки тежести, които ви притискат, чувствате ги все по-тежки и по-тежки, съвсем бавно… Осем. Сега очите ви са затворени и вие усещате как пропадате… Седем. Падате бавно, все по-надълбоко и по-надълбоко… Шест. Вълна на отпускане потича по тялото ни. Започва от краката… Пет. Качва се по-нагоре, през прасците, към бедрата… Четири. Към корема и оттам към гърдите… Три. В ръцете, в дланите. Лицето. Цялата глава…

Чух как Яне издиша дълбоко.

— От този момент сте в състояние на дълбока, изключително приятна хипноза… Как се чувствате?

Никакъв отговор.

— Добре — каза тихо Яне. — Справяте се добре. Да започнем бавничко. Вървим назад. Към първото преживяване, което се появява в паметта ви… Какво виждате?

— Там… има една сграда.

Гласът на Луциан звучеше приглушено, някак далечен.

— Какво виждате? — беше гласът на Яне, този път доста напрегнат.

— Знамена. Дълги бели знамена. С имена. Собствени имена.

— Можете ли да прочете имената?

— Жозефине, Карлота. Том. Кристиане. Сузана. Леон. Ребека.

Пауза. Тихо изстенване.

— Какво още? — гласът на Яне трепереше. — Какво още виждате?

— Деца — чух да измърморва Луциан. — Много деца. Родители. Там е моето момиченце. То има черни плитки и е облечено в синя рокля с щампована рибка. Златна рибка. Момиченцето държи кесия с лакомства в ръката си… Тя е червена с бели точки. То е вдигнало глава и гледа някого. Един мъж. Той има тъмна коса, също като на момиченцето. Това е мъжът от реката. Има нещо в ръката си. Верижка. Държи я върху разтворената си длан. На верижката има медальонче. Едно… слънце. Мъжът го обръща. На задната страна има нещо написано…

— Какво? — гласът на Яне се беше снишил съвсем. — Какво е написано на медальона?

— Не… знам. Мъжът казва нещо. Той казва… „Carpe diem. Size the day“. Момиченцето сбърчва чело. То казва „That sounds funny“. Мъжът се засмива. Той гали момиченцето по косата.

— But it isn’ t. It is wise. You will get the meaning some day. Now go. This is your day! Mommy and I will pick you up later.

Пауза.

Моето момиченце. Луциан беше казал моето момиченце. Повтарях си го непрекъснато и междувременно не бях на себе си от възбуда, защото всичките ми съмнения се разсеяха.

Луциан продължаваше:

— Момиченцето се обръща. Тръгва. Плитките й се люлеят. Тичам след нея. Настигам я. Но не мога да я заговоря.

Дълга пауза.

— Да… добре беше — Яне се покашля. Гласът й е напрегнат до скъсване. — Опитайте да се върнете още малко назад.

Мълчание. Малко след това — измърморване.

— Какво виждате?

— Нищо. Тъмн… — гласът на Луциан звучи колебливо. — … Тъмно е… сега… една светлина. Един лъч, това е… джобен фенер.

Аз лежа… в едно легло. Момиченцето е точно до мен. Косата й е разрошена. Взима нещо… книга. На нея — лодка. Има палми. Това е… чудовище. Момиченцето казва: „Ще ти прочета нещо. Аз мога да чета…“

— Момиченцето разговаря… с вас? — гласът е на Яне.

— Не знам. Да. Не. Не знам. То държи нещо в ръка… една малка овчица, или… не… това е мече… Вратата се отваря. Някой влиза, не мога да разпозная кой… жена е…

Яне кашля. Луциан спира.

Знаех за коя книга говори — „Където живеят диваците“. Луциан не беше намерил книгата. Беше я сънувал. А жената на вратата трябва да е била Яне, чийто глас на записа изведнъж прозвуча ужасно припряно.

— Напуснете това място — настойчиво каза тя. — Отидете още по-назад във времето. — Чух я да въздиша облекчено. — Така, добре. Къде сте сега? Кажете ми какво виждате? Този път паузата бе много дълга. И когато започна да говори, гласът му беше тих, толкова тих, че трябваше да долепя ухо до диктофона, за да разбирам.

— Една стая. Едно… помещение, но не жилищно. Люлееща се врата. Метал… Чуват се гласове. И после… сега…

— Какво? — думите на Яне едва се разбираха. — Какво става сега?

— Не искам по-нататък — изведнъж гласът на Луциан прозвуча силен и енергичен.

— Окей — можеше ясно да се усети разочарованието в гласа й. Тя го извади от хипнозата, помоли го да отвори очи и попита:

— Може би ще продължим следващия път?

— Може би.

Мълчание.

— Как беше през последните дни? — поиска да разбере Яне. — Срещнахте ли отново момичето?

— Не.

— Добре. — Никога не бях чувала Яне да говори с такова облекчение. Действително ли Луциан нищо не беше забелязал?

— Мисля, че така е по-добре — каза майка ми. — би било грешка да обърквате момичето. Оставете я на мира.

— Лесно е да се каже, но е трудно да се изпълни — гласът на Луциан звучеше ядосано.

— Тогава се постарайте — каза майка ми настойчиво. — Докато не разберем какво става с вас, не трябва да се доверявате на никой друг, освен на мен.

— Какво ви става? — гласът му издаваше толкова много — неувереност, яд, подозрение.

— Какво имате предвид? — Яне беше твърда, в момента воюваше.

— Мога ли да ви се доверя?

— Да — изведнъж гласът на Яне прозвуча абсолютно спокоен. — Да, можете.

Сега този, който шептеше, беше Луциан.

— Трябва ми име — каза. — Току-що ми дойде на ум. Ще се нарека Луциан.

— Как го решихте?

Чух шум.

— Сега си тръгвам — каза Луциан. — Благодаря ви, че правите всичко това за мен. Имам предвид без пари, и всичко останало.

— Правя го с удоволствие. Иска ми се да ви помогна. Какво ще кажете за събота, 25-и? Пак в 17 часа?

— Окей.

Чу се изщракване. Яне беше изключила.

Изглежда и мозъкът ми беше изключил. Всичко се въртеше в главата ми. Не бях в състояние повече да мисля трезво. Но почувствах внезапен импулс да счупя нещо, нещо, което принадлежеше на Яне.

„Оставете я на мира“. Това не беше съвет на психолог, а на лицемер. И ми беше все едно дали Яне искаше да ме предпази по този начин, или не. Тя съзнателно ме беше заблуждавала. Защо Луциан се държа с мен така сдържано, естествено ми беше вече ясно. Какво още го беше посъветвала? Какво още беше изкопчила от него?

Погледнах трескаво часовника. Десет и пет. Яне можеше да се появи всеки момент. Но исках да чуя още, не можех да изчезна така оттук. Превъртях една част и пуснах следващия запис.

— Научих името й — чух Луциан да казва, — казва се Ребека.

— Откъде го знаете? — Яненият глас звучеше очебийно неутрално. Стори ми се, че е почерпила спокойствие и сила от някакъв източник.

— Срещнах я снощи на Елба.

— Бяхте ли се уговорили?

Тих смях.

— Не. Не бих го нарекъл така. Тя дойде да ме… посети.

— Ребе… — Яне преглътна остатъка от името ми и отново започна: — Тя е знаела, че сте там?

— Не, не знаеше, но дойде при мен. Говорихме.

— За какво? — Яне направи пауза. — Разказахте ли й нещо?

— Не много. Нищо за сънищата. Само за моята… амнезия?

— Е, и? Тя какво каза?

Свих ръцете си в юмруци. Колко приятелски, съчувствено и в същото време професионално звучеше Яне.

Но Луциан не отговори на въпроса й.

— Страхувам се — го чух да казва вместо това. — Как така мога да знам всичките тези неща за нея и същевременно да не знам кой съм? И защо постоянно имам усещането, че съм опасен?

Хвърлих поглед на часовника. Гадост, гадост, гадост! Десет и десет. Всеки момент Яне можеше да се върне от лекаря. Врътнах напред и отново натиснах play.

— … Спомена нещо за маскен бал. Искаше да се срещнем там. Тогава дойдоха нейните хора.

Превъртях цяла част. Сърцето ми биеше лудо. Десет и петнайсет. Крайно време беше да изчезна оттук. Натиснах отново play.

— … Тя го нарече Себастиан. Беше маскиран като заек. — Луциан се разсмя с неговия тих дрезгав смях. — Един сърдит огромен заек. Заплаши ме с полиция. А момичето до него го познавах. Тя…

Превъртях нататък. На мястото, на което натиснах play, лентата явно не беше съвсем наред. Шумеше, така че отделни части от изреченията не се чуваха.

Разбрах следното:

— … отново сънувах нея… по-голяма, както и… по-късно… пони^[1]. Ребека вървеше до мен… вита стълба… жена. Слаба, къси коси. Хубавка. Тя държеше… синьо-бял раиран… обърна се към нас. Бледа… Една секунда гледаше Ребека… каза: той е мъртъв. Джон Бой е мъртъв.

Не можех да продължа нататък. Изключих диктофона и станах да затворя прозореца. После видях таксито. Спря точно пред кабинета. От него с усилие излезе жена на патерици.