Изабел Абеди
Луциан (10)

Десет

Косът беше твърде тежък за този клон. Беше кацнал на него, изпърха уплашено, когато той изпука, но после се захвана отново и усърдно заподскача нагоре към някой по-надежден клон. Вече наместил се там, той наклони глава и започна да ме гледа през гладкото стъкло на прозореца. В следващия миг, разпери крила и литна в сивото небе. Загледах се след него.

Can you hear me, can you hear me

Through the dark night, far away…

Гласът достигна до ушите ми като през мъгла. Звучеше тихо, дрезгав и леко ироничен. Познавах мелодията. Знаех и текста. „Sailing“ на Род Стюарт. Зад мен прозвуча изкисване.

С мъка откъснах поглед от прозореца. Усетих как кръвта ми се качва в главата. Обектът на общото забавление бях аз. Тайгър пееше тази тъпа песен и ме беше направи за резил пред целия клас. Как беше възможно да не го чуя? Но къде беше Тайгър? Не седеше зад катедрата, нито при прозореца, нито при стената до вратата.

Can you hear me, can you hear me…?

Кискането в класната стая премина в неудържим смях. Всички погледи бяха отправени към мен, с изключение на Себастиан, който демонстративно беше вглъбил в книгата си. Дори Сузи се сдържаше с мъка. Тя допря коляното си до моето и ми посочи скрито с пръст назад. Тайгър стоеше точно зад моя стол, толкова близо, че ако се обърнех, щях да докосна с лакът светлосивия му костюм.

— Hello there, miss Wolff — каза той с ироничната си усмивка. — Е, завърнахме ли се от безмоторното летене в облаците? Би било добре да останеш на земята с мислите си. А още по-добре в класната стая. Нали не искаш да пропуснеш нещо?

— Не — отвърнах раздразнено.

— Very well — сложи ръка на рамото ми Тайгър. Това беше коренно противоположно на студения тон в гласа му. — Тогава ти предлагам да се концентрираш върху „тук и сега“. Има хора, които, зареяни в мечтите си, минават пред движеща се кола. Не е почтено да се съсипва по този начин животът на другите.

Поех възмутена въздух, но Тайгър вече се беше върнал при катедрата. Отпи от чая си и попита има ли желаещи да прочетат съчинението си. Моето не бях го и започнала, но се надявах до края на часа Тайгър да ме остави на мира.

За мое учудване Шейла беше тази, която вдигна ръка. Тайгър повдигна едната си вежда, когато й даде думата. Шейла беше избрала първото изречение от романа на Оскар Уайлд „Портретът на Дориан Грей“. За да не остарява никога и да остане красив завинаги, Дориан Грей бил готов да жертва душата си. Романът започваше с думите: „Ателието беше изпълнено със силния аромат на рози“, и Шейла описа с ужасния си акцент, но пък без грешки, ирландският писател Оскар Уайлд в това първо изречение, като даваше ясно да се разбере, че естествената красота е преходна. „Ароматът, който в момента е силен, щеше да изчезне. Розите, които сега разцъфтяват, щяха да увехнат. Дори само разбирането на това ги правеше по-красиви, а ароматът по-силен.“

— Excellent work — отбеляза Тайгър, когато Шейла прочете написаното. Но погледът му не беше отправен към нея, а се насочи в друга посока.

— Себастиан, какво получи в замяна? Или хубостта на Шейла беше достатъчен стимул да й направиш тази услуга?

Отново приглушеното хихикане в стаята премина в силен смях. И аз не успях да сдържа усмивката си. Че това съчинение не беше написано от Шейла, беше кристално ясно, но че Тайгър беше разкрил истинския автор с такава сигурност, изненада и самата мен.

— Не знам какво имате предвид — каза Себастиан с възможно най-безизразна физиономия, но Шейла се бе изчервила до корените на косата си.

— Сама го написах! — защити се тя.

— Не съм се съмнявал в това нито за секунда — съгласи се с най-доброжелателен тон Тайгър. — да направим така. Ти ще ми дадеш съчинението и ако си преписала действително без грешка черновата на Себастиан, ще поставя след двойката ти и един плюс като жест на истински спортсмен. Съгласна ли си?

Без да чака отговора, Тайгър загърби борещата се със сълзите си Шейла.

— А коя книга избра за себе си, Себастиан?

Себастиан се поокашля. След това зачете своето съчинение, за което вече ми беше разказал миналата седмица, малко преди да поиска да ме целуне.

Бяха изминали пет дена от маскения бал. Пет разяждащи ме дни, в които изцяло се бях предала на убийствената за нервите шеметна въртележка на своите чувства. Бях объркана, стресната, тъжна, уплашена, безпомощна. Но сега бях само бясна, и то на всичко и на всички: Тайгър с неговите цинични шегички и рентгенов поглед; Сузи, която разкаяно търсеше връзка с мен; Себастиан, който не ми обръщаше никакво внимание, сякаш бях въздух; Яне, която изписаха в неделя от болницата и която оттогава ме посрещаше с престорена приветливост. И Луциан, който ме беше оставил с куп въпроси без отговор.

Но най-вече бях бясна на самата себе си. Мразех това загубило ума и дума, затънало в лабиринт от мисли същество, в което се бях превърнала. Тази пустота в гърдите и този скапан копнеж по едно момче, затънало до гуша в проблеми, което не ми предлагаше нищо друго, освен гатанки.

Или ако трябваше да отговоря на Тайгър: Не. Не исках да притичвам пред колите на непознати хора и да съсипвам живота им. Исках си обратно моя живот! Исках да се забавлявам, да куфея. Както винаги, както преди.

Вместо това бродех по улиците като брониран рак пустинник, не допусках до себе си никого и не можех да се концентрирам върху нищо. Дори и когато се гмурках във водата на басейна.

Откакто Яне беше вдигнала забраната, всеки ден следобед побягвах натам, но точно както и през последните дни, се чувствах тежка и мудна и когато две стари лели с плувни шапки на цветенца ми се изпречиха в коридора тъкмо когато по изключение бях набрала скорост, аз им изфучах като побесняла фурия.

Двете лелки изпискаха уплашено и се прехвърлиха в другия коридор. „Е, сега си плувайте“, помислих, все още ядосана. Пътят пред мен беше свободен.

Нали носеше рокличка? Синя? От светлосин хавлиен плат? С щампована златна рибка? А кесията ти с лакомства за първия учебен ден? Червена ли беше? С бели точици?

Изглежда паметта ми си имаше особен начин на запомняне. Докато нямах никакъв спомен, какво съм носила през първия учебен ден, по някакъв невероятен начин в паметта ми се беше запечатало какво точно сме яли в този ден на обяд: супа с фиде — буквички, при Мата Leone, един италианец в Алтона, чийто ресторант дълги години ни беше семейният. Спомнях си как седяхме на една маса до бара — аз, татко, Яне и Врабеца. Спомням си и красивия келнер, който винаги ме наричаше „синьорина“. Той имаше мигли като на Лайза Минели (това го установи Врабеца) и усмивка, която с удоволствие бих отнесла в кучешка чантичка вкъщи, защото създаваше добро настроение. Но всичко останало беше потънало някъде дълбоко и не можех да го извадя.

Естествено, че имаше и снимки от този ден. И още в събота вечерта прерових целия таван, за да се видя, но не ги намерих. Целият албум беше изчезнал.

През една дъждовна Ladies’Night Яне, Врабеца и аз, подредихме този албум. Бях на десет или на единайсет години. Изсипахме цял кашон със снимки. Яне се разсмя и каза, че изглеждат като пъзел от миналото, нареден от случайността. Сортирахме фотографиите, подлепихме ги и ги подредихме, този път в хронологичен ред. Яне бременна. Яне в родилното в болницата Бармбек. Яне с мен като малко пакетче в ръцете й, със здраво затворени очи, сякаш сънят е някаква тежка работа, върху която трябваше да се концентрирам. Под снимката стоеше стихотворението от Рилке, което Яне и татко бяха избрали като пожелание по случай моето раждане.

Живот, така мистериозно изтъкан

от хора като мен и вещества незнайни,

възможност дай ми само да те изживея,

за да разбуня твоите тайни и да те възпея.

Попитах Врабеца за албума, преди да отиде да вземе Яне от болницата. Но тя не знаеше къде е. А когато вечерта попитах Яне за него, тя само поклати глава. Миришеше на пот и болница. С мъка заподскача с патериците към вратата, умълчана, изнервена и безкрайно изтощена.

През нощта изпратих имейл на татко, за да му задам някои въпроси, но получих само автоматичен отговор.

И днес, четири дена по-късно, нямах никакъв напредък. След плуването се върнах вкъщи и се опитах да си напиша домашните. И се проклетисах, защото изобщо не можех да се концентрирам дори върху най-простите упражнения.

Майка ми беше странно весела. С магарешки инат, въпреки патериците и счупения глезен, тя се катереше нагоре по витата стълба и обяви, че днес тя ще е царицата на вечерта и че иска вечер на игрите.

Играхме на канаста и скрабъл. Изпаднах в истеричен смях, когато подредих на моята банка с буквите Л, У, Ц, И, А, Н неговото име. Опитвах в продължение на четвърт час да образувам някаква анаграма, но не ми се удаде. Така че разделих буквите в две думи: Лухс^[1] и Анне^[2]. Слушахме Моцарт. Джон Бой и Джим Боб цвърчаха в такт и когато Врабеца сложи думата календар, изведнъж ми светна как да напредна по моя въпрос.

Просто трябваше да изчакам, докато мама и Врабеца си легнат.

Тъкмо тази вечер Яне не спираше. Когато след петия кръг на скрабъла най-после взе да се прозява, наближаваше единайсет и половина.

— Какво става с теб? — попита ме Яне, след като Врабеца й помогна да стане. — Не се ли измори?

— Искам да гледам новините — излъгах. — Заради изборите в САЩ.

Врабеца кимна. През цялата вечер тя беше в прекрасно настроение, защото по-следващата седмица щеше да си обзавежда новото ателие.

— Той ще бъде — каза тя. — Обама ще спечели. Сто на сто.

Превключих на NTV, където подготовката за президентските избори вървеше на пълни обороти. Прогнозите за Обама бяха добри, всички му вярваха, всички вярваха в промяната и на неговото оптимистично Yes, we сап. Но в момента това изобщо не ме вълнуваше. Имах нужда от претекст да остана горе необезпокоявана от никой.

Когато Яне и Врабеца ми пожелаха лека нощ, а Джон Бой и Джим Боб скриха глави под крилата си, аз се заех със секретаря на Яне, принадлежал някога на моята прабаба.

Яне била много привързана към Мома, защото тя й давала това, което не била получила никога от собствената си майка: признание, нежност, окуражаване. Когато Яне се влюбила за пръв път в момиче, тя изляла душата си пред Мома. Мома била и тази, която я насърчила да следва желанието си да има свое бебе, както и да следва психология.

Мома живееше в Дюселдорф, в малко мансардно жилище с балкон и изглед към Рейн. Въпреки че годините отдавна бяха й натежали достатъчно, за да изкачва толкова стъпала, тя твърдо отказваше да се премести. Ние с Яне я посещавахме всяка година през пролетната ваканция. Спомням си зъбните протези на Мома, които вечер слагаше в чаша вода върху нощното шкафче. Спомням си и за слабостта към ликьорените диаманти. Това бяха пралинени топчета от черен шоколад, марципан и трюфел, пълнени с ром от Ямайка. Яне ги купуваше от сладкарницата на Ото Битнер в Дюселдорф. Докато Мома седеше на цветното си канапе и ме шашкаше как без зъби похапва от пралините си, тя ми разказваше истории от нейното детство и ме разпитваше за моето.

Малко след десетия ми рожден ден Мома умря от възпаление на белите дробове. Един млад мъж от блока, който й пазаруваше и й носеше пощата, я беше намерил мъртва в леглото.

Мома ни остави няколко хиляди евро, много книги и мебелите си, от които Яне пожела да вземе писалището. Докарахме го в Хамбург с комбито.

Знаех, че в едно от чекмеджетата се намираше пъстрата кутия с писмата, които Яне беше писала на Мома. Най-отдолу в кутията най-после намерих това, което търсех. Някога Яне беше изпратила на прабаба ми бял фото календар с мои снимки от детската градина и основното училище.

Прелиствах по месеци. Снимката от първия ми учебен ден намерих на август. Беше слънчева безоблачна утрин. Стоях пред училище. Зад гърба ми се виждаха белите транспаранти, върху които с цветна боя бяха изписани имената на първокласниците. Косите ми бяха сплетени на плитки, а погледът ми — втренчен и апарата, концентриран; ръцете ми — обгърнали кесията с лакомства, която беше червена, червена с бели точки. Рокличката ми беше οт небесносин хавлиен плат и в средата на гърдите беше щампована златна рибка. На врата ми блестеше малкото медальонче — слънце.