Изабел Абеди
Луциан (24)

Двайсет и четири

На следващата сутрин отидохме с татко в училището. След разговора със Сузи веднага си легнах и за малко мисълта ми беше заета с историята за шимпанзето, но по някое време тя се смеси с други мисли и всички те се завихриха в мен, докато накрая се унесох. Но поне вече втора нощ се бях спасила от своя кошмар.

Училището беше на десет минути с кола от нас. Още от огромната площадка за паркиране ми стана ясно с какви превозни средства учениците идваха на училище.

Татко предложи в най-скоро време да си изкарам шофьорска книжка.

— Ще се учудиш колко бързо става това тук — каза той. — Щом си вземеш изпита, трябва да се погрижим да ти вземем кола, за да се почувстваш малко по-независима.

Сетих се за Бентлито, с което вчера Фей ме закара до Венис бийч, и попитах татко дали колата е негова или на Мишел.

— Не — отговори той със смях. — Нямам представа, откъде се е сдобила с нея. Може би има богати родители и гледа Вал само за удоволствие. Тя е съвсем окей, нали?

Кимнах.

— Как я намерихте?

— Всъщност тя ни намери — каза татко и изключи мотора. — В началото на декември застана пред вратата и каза, че е чула, че търсим детегледачка. Което не беше вярно. Вал си имаше бавачка. Но без съмнение изобщо не се разбираше с нея. — Татко ми се усмихна. — Ти не си единствената, която в последно време се погрижи да ни създаде емоции. Два дена преди Фей да се появи пред вратата, Вал беше заключила бавачката си в тоалетната. Бедничката, беше прекарала там половин следобед. В това време Вал си плувала в басейна. Мишел беше се изнервила ужасно. Така че Фей се появи тъкмо навреме, а Вал я обикна още от първия момент. Напоследък и на нея не й беше много лесно. Беше доста объркана и уплашена, че голямата й сестра изведнъж се е озовала тук и не иска да говори с никого.

Избегнах погледа му и се съсредоточих върху крайчеца на пуловера си. Всички тези събития бях минали покрай мен, без да ги забележа.

— Готова ли си? — попита татко.

Кимнах и го последвах към входа. „Palisades Charter High School. Home of the Dolphins“. Вляво от надписа имаше пъстра картина с делфини, а на зида отсреща с ярки бои беше нарисувана девствена гора с огромни стари дървета, между които се промъкваше тигър: It can be a jungle out there… keep your Life Alcohol and Drug free.

Площта, която заемаше училището, беше огромна. Приличаше на колежите от американските игрални филми и наистина, както ми беше разказал баща ми, беше използвано за снимачна площадка на многобройни филми. Наред с филмите за Хелоуин тук беше сниман старият филм „Брилянтин“, а също и „Диви/ Красиви“ с Кирстен Дънст. Изглежда всички резерви, които татко имаше относно държавните училища, се бяха изпарили. Той ме хвана под ръка и ме поведе през двора. Хвърлих един поглед на кафенето, видях поддържани тревни площи, дълги коридори със заключени шкафчета, пасажа към открития басейн и униформените пазачи, които патрулираха с колички за голф. Те ни спряха и учтиво, но недвусмислено ни помолиха да се отправим директно към секретариата на училището. Трябваше да имаме разрешение, за да пребиваваме на училищната територия.

— Така е в страната на неограничените възможности — каза татко и на лицето му се появи весела усмивчица. — За всяко нещо е нужно да имаш разрешение. Дори да поискаш да се изпикаеш, ти е необходимо разрешението на учителите ти. Но не се притеснявай, бързо ще свикнеш с това.

Преминахме по един коридор, в който имаше безброй кабинети: здравен кабинет, заседателна зала „човешки ресурси“, директорски кабинет, новинарски кабинет, в който един ученик оповестяваше по високоговорител събитията на днешния ден, и накрая главния офис секретариат. Беше голямо правоъгълно помещение, от чието обзавеждане можеше да се заключи за интензивния живот, който кипеше в него. Върху позахабените маси зад високи гишета се мъдреха поостарели компютри, от мазилката се подаваха краища на кабели, а по полиците бяха струпани папки. По стените висяха снимки на учители, а зад стъклена витрина бяха наредени трофеи и грамоти. Брошури за профилактика на пристрастяване, програми за антидрога и горещи линии в помощ на тийнейджърите бяха пръснати по плотовете. Но като цяло цареше атмосфера на изключително приятелски, предразполагащ хаос.

Ученици бързо щъкаха насам-натам, някои от тях ме оглеждаха любопитно с крайчетата на очите си, а от масата се надигна здрава, почти два метра висока афроамериканка с ярко розово червило на устните и дълбоки трапчинки на пълничките бузи.

— Ти трябва да си Ребека Волф — поздрави ме тя гръмогласно и ми протегна огромната си ръка. — Колко е хубаво, че си решила да учиш в нашето училище. Отдавна не сме имали ученичка от Германия. Обичам тази страна. Била съм там на почивка. В Хеделберг? Ходелберг…? — тя сама се надсмиваше над произношението си. — Във всеки случай беше прекрасно. Наистина имате страхотна бира. И кафе!

Великанката плесна с ръце пред гърдите си и после веднага ги събра като за молитва.

— А германският хляб! Обичам германския хляб. Умирам си за него! Как го наричате? Шварценброад?

Тя произнесе думата така, сякаш искаше да каже Арнолд Шварценегер със седемнайсет дъвки в устата, и отново ни заля с гръмогласен смях. Докато в смущението си намеря отговор, вратата на задната стая се отвори. Оттам излезе висок слаб мъж с рядка коса. Той се представи като мистър Щромберг и ни помоли да го последваме в кабинета му.

Татко и аз се настанихме в две удобни кожени кресла. Докато мистър Щромберг преглеждаше свидетелствата ми и паспорта с ваксинациите (които най-вероятно беше изпратила или донесла Яне), погледът ми се заразхожда по високите лавици с книги, които покриваха стените. За мое учудване имаше и най-разнообразна европейска литература. Произведенията на Кафка, Гьоте и Томас Ман изпълваха половин рафт, а и тези на Агата Кристи и Чарлз Дикенс изглежда бяха любимо четиво на моя нов училищен директор.

Накрая мистър Щромберг ме разпита за хобитата и любимите ми предмети. След като татко му обясни, че съм пораснала, говорейки двата езика, той предложи да не правя входящ тест, а веднага да се запиша в единайсети клас.

— Ако имаш някакви затруднения, можеш да дойдеш при мен или при училищния си настойник по всяко време. Той ще ти помогне да си съставиш и учебната програма. — Училищният директор ме погледна. — Имаш ли някакви въпроси?

Нямах абсолютно никакви. Напротив. Самата дума учебна програма ми звучеше толкова досадно нормално, че веднага ми стана ясно колко права е била Фей. Поне за момента това училище беше единственото правилно нещо.

Няколко минути по-късно седях в приемната на своя тютор, дребно дебело човече с мустаци. Казваше се мистър Стоун и аз за рекордно кратко време си избрах предметите. Като задължителни предмети влизаха: английски, американска история и математика, а от избираемите написах: керамика, испански и плуване.

— Искаш ли да разгледаш училището? — попита мистър Стоун. — И да се запознаеш с някои ученици и учители?

Поклатих глава.

— Е, тогава денят ти утре започва в 7:00 с плуване.

И ми връчи купчина листове.

— Това са нещата, които ще ти трябват за училище. Сърдечно „добре дошла“ в „Пали хай“. Надяваме се да ти хареса при нас.

Списъкът с покупки, който подготвихме с татко вкъщи, беше доста дълъг. Специални папки и тетрадки, разноцветни моливи, книги и бански с цип.

Точно се качвахме в колата, когато се появи Мишел.

— Ей — поздрави я татко. — Вече се прибираш?

Мишел кимна.

— Днес нямаше много работа. Всеки момент и Фей би трябвало да се върне с Вал. Можеш ли да я поупражниш в четенето?

— Имах намерение да отидем с Ребека да купим някои неща — каза татко. — Всичко се уреди чудесно, утре може да започне училище. И разбира се, й трябват сума ти неща.

— Вал пък има нужда от баща, който да е понякога с нея — каза Мишел със студена усмивка. — Какво ще кажеш ти да останеш тук, пък аз да отида да пазарувам с Ребека?

Татко ми хвърли колеблив поглед, после се обърна към Мишел.

— Разбира се… стига Ребека да няма нищо против?

Мишел ме погледна.

— Имаш ли нещо против, Ребека?

— Ами… не.

— Добре — Мишел сложи ръка на рамото ми. Беше първият път, в който ме докосна. — Тогава да тръгваме.

Мишел ме закара с малката си спортна кола в Санта Моника. Вчера видях само кея. Днес тя ме заведе на 3-та улица, една лъскава улица за шопинг с шикозни кафенета, скъпи фирмени магазини и огромен мол „Санта Моника плейс“.

Мишел беше отзивчива и изключително дейна и без да искам си помислих, че в това отношение прилича на майка ми. Точно за половин час бяхме накупили необходимите канцеларски принадлежности. Книгите поръчахме в голяма книжарница, в която Мишел поздрави продавачката с „Хай, суити“ и целувка отдясно, и целувка отляво, а мен представи като голямата дъщеря на Алек. После отговори най-подробно на въпроса и за малкото ангелче Валънтайн.

— Тя е прекрасна. Толкова бързо свикна с училището. Обича да рисува и пише. Ние с Алек смятаме да я запишем в частно рисувално училище. Просто е невероятно и толкова вълнуващо, че малкото ни бебче расте така бързо. А ето че сега и сестра й от Германия е при нея.

Продавачката, която приличаше на модел, ми показа блестящо белите си зъби.

— Харесва ли ти Америка?

— Харесва ми — измърморих и се зарадвах, че веднага след това Мишел се сбогува отново с целувка отдясно, целувка отляво.

После купихме банския. Мишел ми показа различни модели, като ми разказа, че и тя по-рано е била плувкиня, че уроците по плуване й доставяли удоволствие, че състезанията били напрегнати и интересни, и изчака търпеливо, докато напуснах пробната с подходящия бански. Причина да се забавя толкова в кабината фактически не беше банският, а шокът, който получих, когато се видях в огледалото. Бях толкова отслабнала, че спокойно можех да вляза и в панталоните на Шейла.

Накрая Мишел ме покани на по чаша лате макиато в едно кафене — „Urth Caffé“. Беше претъпкано и повечето от гостите бяха елегантни, с подчертано небрежен стил. На масата до нас двама млади мъже дискутираха оживено първия епизод от нов сериал. Те поздравиха Мишел с усмивка.

Докато си пиехме латето, вниманието на мащехата ми беше изцяло насочено към мен. Тя прояви интерес, как е минало записването ми в училище, дали ми се иска да си купя още няколко дрешки, кога и къде ще искам да си взема шофьорската книжка и дали имам нужда от още нещо.

Отговорих, че нямам.

Когато Мишел паркира пред вкъщи, беше малко преди седем. Тя изключи мотора.

— И още нещо — проговори тя, като гласът й внезапно стана много тих и рязък; тръпки ме побиха. — Ако се осмелиш да продължаваш да ни съсипваш живота и да упражняваш отрицателно влияние върху Вал, ще се запознаеш с мен. Разбра ли ме?

Тя се обърна към мен и ми се усмихна.

Стомахът ми се сви, сякаш някой боксьор ме беше ударил нарочно с юмрук.

Кимнах.