Изабел Абеди
Луциан (12)

Дванайсет

Яне беше прокарала строга граница между своите два живота, както наричаше служебния си и частния си живот. По-рано, когато още ходех на детска градина, тя работеше половин ден. Писмената работа я носеше вкъщи.

Но сега всичко, което беше свързано с работата й, освен спешните случаи, тя вършеше в кабинета си, който се намираше в Аймсбютел. Този район беше на половин час път с колело от дома ни и през лятото, в петъците след петия час отивах да я взема, за да прекараме заедно обедната почивка.

Подобно на Отенсен Аймсбютел приличаше на селце насред града. Всичко, необходимо за ежедневните нужди, беше събрано на едно място. Книжарници, аптеки, рибарски магазини, турски магазини за плодове и зеленчуци, кафенета и всякакви ресторанти се сместваха между красивите стари постройки. Яне имаше три любими места, които посещавахме, като ги редувахме: „Весперите“, където правеха най-хубавата салата „Цезар“ в цял Хамбург; „Гостилницата“, заведение с деликатеси, където всеки ден на обяд сменяха менюто; и „Нико“, малък семеен италиански ресторант, където приготвяха безсрамно вкусни спагети. Когато имаше слънце, сядахме на дълги разтегателни маси и накрая завършвахме с обиколка на магазините в района.

На всяка крачка някой поздравяваше Яне, а персоналът в ресторантите я знаеше по име.

Яне много обичаше да ми показва магазини и къщи, които й харесваха в този квартал. Взимаше ме със себе си, когато беше открила нещо, което смяташе, че ще ми отива (и обикновено не грешеше), и когато ме представяше на някого, в гласа й се усещаше гордост.

Само в кабинета й не се задържахме дълго. Той се намираше на „Епендорфервег“ между италианците и деликатесния магазин, красива стара сграда със светложълта фасада и пъстри цветя на прозорците. Но винаги когато идвах да я взема, чувствах, че присъствието ми е нежелателно, защото гледаше бързичко да ме изкара оттам.

По-рано често се ядосвах.

— Какво значи това? — питах майка си. — Страх те е да не се блъсна в някой психо ли?

— Не точно — отговаряше Яне. — Просто не искам да имаш допир с всичко това тук. Тези стени са поели твърде много страдание, въпреки че на теб може да ти звучи смешно.

Така нещата приключиха. Държанието на Яне ми се струваше доста откачено, но се примирих.

Когато в четвъртък сутринта не отидох на училище, за да мога с резервния ключ на Яне (който също открих в писалището на Мома) да вляза в кабинета, майка ми още беше вкъщи. В девет и половина имаше час при лекаря и Врабеца щеше да я заведе. Значи щях да имам точно два часа, докато се появи на „Епендорфервег“. Ако изобщо дойдеше.

Беше осем и петнайсет. Студено утро, пет градуса, но грееше слънце. Небето беше ясно и тъмносиньо. По пътеките бяха нападали кестени, едри и лъскави. Една група деца от детската градина, хванати за ръце, минаха покрай мен, водени от две възпитателки. Едно момиченце изскимтя, когато кестен падна върху главата му. Имаше дебели черни плитки и кръгло личице.

— Аналена плаче! — извика момченцето до нея и веднага една от възпитателките отиде да утешава малката.

Когато отворих входната врата, ръцете ми така трепереха, че ми отне време да пъхна ключа в ключалката. Кабинетът на Яне беше на първия етаж.

Стъпалата заскърцаха под краката ми. Някъде по средата на стълбата срещнах една възрастна дама. Тя ми се усмихна и подминавайки я, аз изтичах до втория етаж. Надявах се, че не е познала в мен дъщерята на Яне.

Когато се уверих, че жената е излязла от къщата, отново се спуснах надолу.

Като престъпник, какъвто в крайна сметка бях, се вмъкнах в квадратното антре. До гардероба имаше висока стъклена ваза, в която се мъдреха два клона, обсипани с листа в ярки есенни багри. Вляво се намираха кухнята и тоалетната, а вдясно малката чакалня. Отсреща беше кабинетът и в съседство с него канцеларията. Двете помещения бяха отделени с двукрила врата. Първото, което ми се наби на очи, беше новият килим. Пухкав и бял, той беше разстлан в средата на приемната и приличаше на облак, паднал от небето. Нито следа от душевно страдание и отчаяние. Всичко излъчваше ведрост и дружелюбност.

При прозорците имаше кожено кресло в светлокафяв цвят, а насреща удобна кушетка от ратаи. В края й бяха сгънати вълнени одеяла в различни цветове: червено, зелено, жълто, синьо, бяло, сиво и черно.

„Цветовете са отражение на душата“, обичаше да казва Яне. И сигурно изборът на одеяло в даден цвят показваше душевното състояние на Янените пациенти. Кой ли цвят избираха най-често? Кой ли цвят си беше избрал Луциан? Дали изобщо с бил тук? Тук, в кабинета на Яне, срещу майка ми?

Ръцете ми бяха студени и влажни, докато лицето ми гореше. Върху малка дървена масичка имаше червена ваза с някакво бяло цвете, а до нея — кутия с кърпички „Клинекс“.

Кабинетът на Яне заемаше по-голямото от двете помещения. Огромна библиотека изпълваше разделящата ги стена. Пред нея беше писалището, върху което бяха надлежно подредени различни папки. По протежение на дългата стена имаше полици с много преградки. Още няколко вази украсяваха помещението. Цветята в тях бяха свежи и излъчваха приятен мирис. Единствената лична вещ беше една дървена скулптура с човешки размери, която се състоеше от три дървени блока с квадратна форма. Те можеха да се въртят, а на най-горния бяха издялани четири различни лица, по едно върху всяка страна. С асиметричните си очи те приличаха на фигури от Пикасо. Яне беше открила тази скулптура в една галерия в Италия и си я беше купила.

Върху обърнатата към мен страна носът и устата бяха с разменени места, докато очите бяха събрани в едно голямо око, изпъкнало в средата на челото. Окото беше вперено в мен. Съвсем определено гледаше мен.

Обърнах се и се отправих към писалището на Яне. Откъде ли да започна? Лаптопът на мама лежеше отворен върху масата. Натиснах копчето за включване и тихо изругах. Не, по дяволите, та аз нямах паролата. Без никаква надежда написах „вълче“, после „врабец“ и накрая „Ребека“, но уви, не беше нито една от тях.

Попаднах в задънена улица.

Отворих двете чекмеджета на бюрото. Кламери, моливи, блокове, пощенски пликове в едното. Таблетки за гърло, аспирин, бадемово медени блокчета и тампони в другото.

Окей. Да погледна и по полиците и цялата редица чекмеджета под тях. Документи от здравни каси, експертизи, заявления и какво ли не още. Трябваше ли да преровя всичко това? Мозъкът ми работеше бързо. Ако наистина Луциан беше идвал при майка ми, посещението нямаше да заплати никое здравно осигурително дружество. Дори и да беше осигурен, той не го знаеше. Нямаше самоличност.

Отворих следващото чекмедже, което беше пълно с подредени по азбучен ред папки. Имената на пациентите не ми говореха нищо.

Следващото. Малки касетки — изглеждаха толкова старомодни и си спомних как преди няколко години Яне си беше купила ново диктофонче. Тогава много се учудих.

„Записваш разговорите с пациентите си ли?“, бях я попитала. „Това позволено ли е?“

Яне се беше разсмяла.

„Да, със съгласието на пациента. Но аз записвам само някои.“

От диктофончето нямаше и следа. Само касетките стояха грижливо подредени върху тъмната дървена полица. Някои още неразпечатани, други вече употребявани, с надписани имена. Но касета с името на Луциан нямаше.

В следващото шкафче намерих папки, подвързани с черна кожа, също подредени по азбучен ред, с малки налепени златни буквички на кориците. Извадих една, за да видя съдържанието. Явно Яне си беше водила бележки за свой пациент. В случая беше жена на име Ане Б.

Очите ми зашариха по написаните редове.

Ане Б.

 

12.4.2008

Брат — инвалид, бил любимец на майката.

Баща — студен, неразговорчив. Двойката разведена, когато Ане била на пет.

Завивка, тежка като олово.

Драскане, дране, хищно животно, самонараняване.

Агресията си към другите насочва към себе си.

Спътникът в живота — безработен. Алкохолик.

Студен, мълчалив (паралел с бащата!)

Затворих папката и поставих черното кожено томче обратно на мястото му. Окей. Да видя какво има на буквата „Л“? Четири папки.

Фернандо Л.

Йоана Л.

Катарина Л.

Свен Л.

Мамка му! Погледнах си часовника. Още веднъж „мамка му“. Бях загубила двайсет минути. И с това скапано „Л“ бяха отбелязани само презимената. Луциан нямаше такова.

Заблудила ли се бях? Бърках ли, като си мислех, че той е бил тук? Или това претърсване беше лудост?

Тук трябва да има нещо. Трябва, трябва, трябва.

Отварях шкафчета, гледах по полиците все по-обезкуражена и отчаяна (така сигурно се е чувства наркоман в опита си да открадне дрога), но всичко, върху което падаше погледът ми, бяха дебели папки и класификатори, които беше невъзможно да разглеждам едно по едно. Би отнело дни. По челото ми изби студена пот, ходеше ми се до тоалетната. Бях жадна. И нямах време.

Дървената скулптура със зловещото двойно око ме държеше още в полезрението си, погледнах назад озлобена, ядосана и решителна. И после. Изведнъж ми хрумна. Хвърлих се към скулптурата, завъртях средния куб — веднъж, два пъти, три пъти, и открих малко капаче, което беше незабележимо за обикновения наблюдател.

Преди време Врабеца беше навила Яне да си направи тайник в кабинета, макар че го обитаваше съвсем сама.

„Това няма да е тайник — беше й отговорила Яне, — а място за по-особени неща.“

Натиснах капака и той се отвори със звучно изщракване. В кухината имаше три неща: албумът, който търсех, диктофончето и черна кожена папка със златно „Л“ на гърба.

За момент се поколебах с какво да започна. Взех диктофончето, но веднага го върнах на мястото му. Колебаех се, хвърлих нервен поглед на часовника и реших да взема папката.