Изабел Абеди
Луциан (5)

Пет

През следващите дни не се случваше нищо, освен че Сузи ставаше от минута на минута все по-нервна заради срещата с Димо̀ и ме уговори в събота сутринта да излезем на шопинг, та часовете до вечерта да минат по-лесно. В замяна аз пък поисках да дойде с мен в петък след училище в Алстер, на басейна, за да ми засича времето.

Наистина опитвах да погледна логично на това, което ми се беше случило. Но за съжаление опитите ми се проваляха. Просто нямаше разумно обяснение за загадъчната поява на непознатия — поне такова, което да ми помогне. Да се отвличам с други неща беше единственият изход от положението.

Когато влязох под душа преди плуване, нарочно завъртях крана на най-горещо, за да мога, като се гмурна, да усетя още по-интензивно студената вода. Това шокиращо съприкосновение, когато за частица от секундата дъхът ти спира и веднага след това цялото ти тяло настръхва, не можеше да се сравни с нищо. Може би този Довел, за когото постоянно говореше Тайгър, е трябвало да опита с плуване.

Докато Сузи по бикини и фланела седеше на ръба на басейна и пляскаше с крака, аз започнах своите обиколки. От всички дисциплини най-много ми харесваше кроул.

При бруста имах усещането, че непрекъснато отхвърлям водата от тялото си, докато кроулът беше повече като оране и движенията се усещаха много по-леко и целенасочено с тези кратки смени на краката, отколкото с жабешките при бруста.

Сузи стоеше с хронометъра в ръка и ми съобщаваше времето. Днес за съжаление не бях в най-добра форма, което може би се дължеше и на това, че беше петък и имаше много народ. Шумотевицата се отразяваше от облепените с плочки стени на басейна и аз постоянно трябваше да се пазя от един дебелак, който се правеше на умрял насред моя коридор. Когато обаче започна да ме занася, защото съм го бутнала по рамото, аз изръмжах и с решителни движения се гмурнах под водата. Заглъхна цялата шумотевица от крясъци на деца, наставления на треньори и рева на момчетата от трамплините. Всичко остана далеч, далеч от мен. Най-добре щеше да е да си остана завинаги тук долу. Но по някое време дробовете ми не издържаха. Когато отново се показах на повърхността, би трябвало вече да съм без дъх. Вместо това обаче ме заля вълна от енергия. Тя идваше отвътре, минаваше през вените ми и сгряваше цялото ми тяло.

Концентрирах цялата си сила и я вложих в движенията, които сега бяха спокойни и същевременно бързи. Намерих отново своя ритъм, всяко замахване следваше предходното, докато накрая сякаш аз самата изчезнах и от мен остана едно устремено плавно движение. Никой не препречваше пътя ми, но сигурно и това не би ме спряло.

— У-ау! — Сузи ми показа хронометъра. — Какво ти стана? С какво се зареди там долу? Това беше най-най-доброто ти време, Беки.

Ухилих се, измъкнах се от водата и изтръсках капките от косата си. За пръв път от толкова дни, наистина се почувствах добре.

Прекарахме вечерта у нас. Настанихме се удобно горе на тавана с огромна купа пуканки. Врабеца беше в театъра, а Яне отново работеше извънредно. Сузи не спираше да говори за Димо̀, разкъсана между върховната радост от предстоящата среща и паническия страх от различната големина на гърдите си, а аз се опитвах, доколкото, разбира се, това беше възможно, да я успокоявам. След като изредих всички свои аргументи, предложих да се поразвлечем с „Анатомията на Грей“, любимия сериал на Сузи, и този номер мина.

Остатъкът от вечерта убихме пред телевизора. Вратичката на птичия кафез беше отворена. Така че хранихме Джон Бой и Джим Боб с пуканки и по едно време Джим Боб се настани на рамото ми и закълва мекото на ухото ми.

— Е, затворнико, всичко наред ли е при теб? — пошепнах му аз.

Той изцвърча тихичко в отговор. Винаги съм имала по-голяма слабост към него, отколкото към Джон Бой. Имаше такъв един нежен начин на общуване. Понякога имах чувството, че разбира какво му говоря.

По едно време Сузи заспа на канапето. Спеше с отворена уста и тихичко похъркваше. Завих я грижливо с едно вълнено одеяло.

видимо се чувствах по-добре след плуването и не усещах никаква умора. Тези дни можех да заспя и права, но нощем не можех да затворя очи. За да се занимавам по някакъв начин, атакувах хладилника и измъкнах плячката: студена лазаня от предишната вечер, половин багета с масло и билкови подправки, салам с черен пипер, осем шоколадови мини бомбички, като добавка „Pulp Fiction“ във видеото. Яне се върна в единайсет и половина твърде изтощена, за да води разговори. В дванайсет и половина чух Врабеца да трополи в кухнята, а в два и половина угасих телевизора и се търколих на една страна върху канапето с ужасни болки в корема. Когато приятелката ми отметна завивката малко след осем, молех за милост.

— О, никакви такива. Сама си си виновна, като се тъпчеш по нощите до пръсване — каза тя строго. — Днес ще трамбоваме, и то из града.

За закуска изпих само чаша чай от лайка и Сузи ме помъкна из пасаж „Европа“ в центъра на града, където изпробва осем дузини парцалки в дванайсет магазина на три етажа.

Когато ставаше дума за такъв грандиозен шопинг, приятелката ми нямаше равна. Аз се усмихвах извинително на продавачките, гледайки как те бързо събираха и нагъваха огромните купчини дрехи, които Сузи нахвърляше, за да ги подредят по рафтовете. С удоволствие бих им помогнала, за да не заспя права. След четири часа Сузи направи най-сетне първия си избор — тюркоазен копринен слип от „Women’s Secret“.

— Не го мислиш сериозно — продумах изтощено. — Смятах, че търсиш нещо за обличане, а не за събличане.

— О, правя го, колкото да се занимавам нещо — отговори Сузи. — В тези маркови магазини има само боклуци. Боя се, че ще трябва да отидем в Urban Outfitters. Или пък в „Шанце“. Или пък и в двата. В магазина „втора употреба“ на „Шултерблат“ със сигурност ще намерим нещичко.

— Не — заявих аз.

— Да — контрира тя с глас, който не търпеше никакви възражения. — И то бързо. Димо̀ ще ме вземе от вкъщи в седем, така че разполагаме с точно четири часа. Нали ще дойдеш с мен, Беки, и ще ме подкрепяш, докато той дойде, нали?

— Ако дотогава съм още жива — изпъшках.

Сузи ме почерпи кафе с мляко и понеже коремът ми беше вече в състояние да приема — и с няколко сладки пастички в португалската сладкарница на „Шултерблат“.

В магазина „Втора ръка“ отсреща тя като по чудо само за пет минути си избра супер минипола от светлокафява кожа, зелено ластично поло с буфан ръкав и широка вратовръзка в стил „шейсетте“, шоколадовокафява на оранжеви точици.

— Охо — казах, — тази връзка ще дрогира всекиго, който я гледа повече от десет секунди.

— Супер! — рече Сузи доволно. — Това ще отвлече вниманието на Димо̀ от гърдите ми. А сега хайде към вкъщи!

Сузи живееше с майка си в новопостроена кооперация в Епендорф. Взехме метрото и когато се озовахме в препълнения вагон, аз се загледах завистливо в една детска количка, където малко бебе сучеше в съня си шарено биберонче. Бях се хванала здраво за една свободна дръжка.

— И Беки иска нани — замънках и сложих глава на рамото на Сузи. Тогава изведнъж отново го усетих. Нещо в мен се сви. Стана ми топло, почувствах това невероятно спокойствие, което ме обземаше цялата, и в същото време сърцето ми се разтуптя до пръсване.

— Той е тук! — чух се да казвам.

— Какво? — Сузи ме зяпаше неразбиращо, но аз не й обръщах внимание и въртях като луда глава на всички страни. Поне вагонът да не беше толкова препълнен! Проврях се покрай детската количка, разбутвайки хората, настъпих една жена, но дори не спрях да й се извиня. С всеки сантиметър, с който се придвижвах напред, чувството се усилваше. Зад мен прозвуча гласът на Сузи.

— Хей, Беки… чакай…

Но мен никак не ме беше грижа за нея.

— Извинете… аз трябва да… може ли… моля… търся, благодаря…

— Спри се, млада госпожице! — един огромен като гардероб мъж с боядисани сякаш с бронз моржови мустаци ме хвана за ръката. — Не бързай толкова, контрола!

Пътниците бяха започнали вече да ровят из джобовете си, но мен ме връхлетя вълна на отчаяние. Влакът спря и вратите се отвориха: „Хелуфтбрюке“. Аз се отскубнах от хватката на контрольора и борейки се, се отправих натам. Но беше вече твърде късно.

С тласък влакът потегли отново. Докато притисках лицето си до прозореца, момчето остана на перона. То ме гледаше и в неговото лице се отразяваше моята собствена обърканост.

— Но, Беки, та това е повече от ужасно — изрече Сузи, когато седнахме на пъстрата холивудска люлка в стаята й. Това огромно чудо заемаше почти цялото пространство. Тя изскърцваше при всяко движение, но Сузи не искаше да се раздели с нея. По-рано, когато още бяхме в основното училище, си играехме тук на Хайди и Клара от мултипликационната филмова серия. Аз бях болната от носталгия Хайди, Сузи — парализираната до кръста Клара, а холивудската люлка беше нейната инвалидна количка. Това, че тя беше една твърде голяма количка, ни беше абсолютно все едно. Майката на Сузи я представяхме като строгата госпожица Ротепмайер, а баща й беше добрият господин Зеземан. Когато той се връщаше от дългите си пътешествия (в действителност от офиса) вкъщи, ние му звъняхме с малка камбанка на всеки няколко минути и го умолявахме да ме заведе обратно в планината, при Гайсл и Швенли (козленцето и прасенцето), при Гайсенпетер и при дядо ми Алм-Йохи. Бащата на Сузи почти винаги играеше с нас, веднъж дори метна на гърба си Сузи и я понесе из къщата, а аз подскачах до него и йоделувах^[1], радвайки се, че ще се върна на моите зелени поляни, където ме чакаше само щастие.

Междувременно бащата на Сузи се беше върнал в едностайния си апартамент в Хамерброк, а майка й отново пътуваше нанякъде с Жребеца на цифрите.

— Той знаеше ли за гравюрата на медальона? — Сузи изплю снопчето коса, което дъвчеше през цялото време.

След случката в метрото не издържах повече. Трябваше да говоря затова, което ми се случваше, имах нужда от някого, който да ми каже, че не откачам. А и за какво иначе ми беше най-добрата приятелка? Сузи ме слушаше и колкото повече научаваше за моите странни срещи, толкова повече светлите й вежди се събираха.

— Откъде може да е знаел за надписа?

Вдигнах рамене. В последните дни си бях задавала този въпрос около стотина пъти.

— И че винаги се появява от нищото и те дебне? И че краде храна от нашето бистро? Не намираш ли всичко това за абсолютно психо?

— Знам, че е налудничаво — изпъшках. Това, че му бях платила обяда си го премълчах за всеки случай. — Но още по-налудничаво е това, което усещам, когато се появява.

— И какво усещаш?

Сузи ме гледаше така, сякаш и бях предложила да хвърлим карти Таро.

Зарових глава в ръцете си.

— Звучи наистина абсолютно откачено — казах. — Но всеки път усещам странно спокойствие в себе си. Усещам се някак… изпълнена. Преди малко в метрото пак усетих същото. Не го видях, но почувствах, че беше там. По дяволите! Ти си права. Май съвсем съм превъртяла.

Млъкнах и загледах Сузи, която беше наклонила глава. Непрекъснато хапеше горната си устна.

— А как изглежда на външен вид, Беки?

— Какво имаш предвид? — Стъписах се. „Галактически“. Това беше първото, което ми дойде на ум. Ядосах се на себе си.

— Ами… той има гъста черна коса — замърморих аз. — Слаб е, но атлетичен. — Усетих, че започвам да се увличам. Беше толкова възбуждащо да говоря за него, че бих го описала с най-малки подробности. — Лицето му е тясно, с високи скули и дълбоки сенки под очите. Но не изглежда уморен, а някак изтощен и в същото време буден, неспокоен, като че ли бяга от нещо. Той…

— Той беше на плувния басейн, Беки — прекъсна Сузи моите словоизлияния. Тя се плесна по челото. — При трамплините за скокове. Петият беше затворен, но въпреки това той се беше изкатерил. Във всеки случай седеше горе на дъската и гледаше надолу към нас, по-скоро към теб. Беше точно в момента, когато ти изскочи от водата. Исках да ти го кажа, но ти внезапно даде газ като дрогиран делфин. — Сузи поклати глава. Изведнъж доби истински объркано изражение. — По дяволите, Беки! Този тип погледна надолу към теб, когато ти се изстреля. Точно в същия момент.

Загледах се в тоалетката за гримиране, която беше претъпкана с кутийки и тубички. На магнитната дъска бяха налепени дигитални снимки на произведенията, създадени от Сузи: отворени рани, мехури от изгаряне и маски на ужасите. За някои от тези снимки бях позирала аз.

— Беки, мисля, че трябва да поговориш с Яне — каза Сузи настойчиво. — Нещо не е наред. Има нещо комплетаменто сбъркано, включваш ли? Знам ли, може пък просто да си хлътнала по него.

Усетих нещо като конвулсия. Дали? Не, съвсем определено не бях хлътнала. Но какво ли ставаше с любовта, любовта от пръв поглед? Не вярвах, че има такава. Това, което любовта означаваше за мен, беше нещо съвсем различно. Нещо, което виждах да се случва като реалност при Врабеца и Яне, а преди това — при Яне и баща ми. Нещо такова всъщност бях преживяла и аз — със Себастиан. Това е съвкупност от толкова много дребни детайли, които изграждат цялостното чувство. Невъзможно е да го усетиш с един напълно непознат, или?

Сузи ме изгледа загрижено.

— Този тип те следи, и то не само през деня. Стоял е през нощта под прозореца ти. Знае къде живееш. Той направо си е криминален престъпник. Крал е храна — първо на онова глупаво парти, после в бистрото. Замисляла ли си се защо не ти казва името? Може би го издирват, може да е избягал от лудницата. Може и да е убил някого. Ако питаш мен, случаят е за пол…

— Не! — усетих как подскачам.

Люлката изскърца. Хамстерът на Сузи, Ози, се стресна в клетката си. Цвърчейки, се измъкна от къщичката.

— Сузи, трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого — накарах приятелката си да се закълне. — Че няма да говориш за това с никого, окей? Обещай ми!

Сузи дълбоко въздъхна.

— Обещавам. Но и ти ми обещай, че ще ми разказваш всичко. Че ще внимаваш. И че ако нещата загрубеят още, ще говориш с Яне. Трябва да ми се закълнеш.

— Ей, не драматизирай толкова нещата. Честна дума! Не се притеснявай.

Понечих отново да седна при нея, но погледът ми падна върху часовника.

— Хей, Сузи, ще ми се закълнеш ли за още нещо? — попитах.

Сузи сбърчи чело.

— За какво?

— Че от сега нататък няма да губим и секунда повече за моите проблеми — заявих строго. — След пет минути ти е срещата.

— По дяволите!

Сузи също скочи от холивудската люлка и се втурна към торбата с покупките. За щастие Димо̀ закъсня с няколко минути. Ухаеше на тоалетна вода за бръснене, а дългите си до раменете къдрици беше вързал на опашка.

— Страхотно парче! — изкоментира той вратовръзката на Сузи.

Тръгнахме заедно.

— Искаш ли да те закараме донякъде? — попита ме той, когато излязохме на улицата.

— Не, няма нужда. Ще взема метрото. Приятно прекарване!

Прегърнах Сузи, която изглеждаше така, сякаш от напрежение ще литне. Тръгнах към вкъщи, като се питах как беше възможно да ме разбере толкова погрешно. Посвоему най-добрата ми приятелка винаги намираше начин да ми помогне, когато изпадах в трудно положение. Защо сега не го направи? Защо не можех да й обясня какво чувствам?

 

 

Когато се прибрах вкъщи, Яне явно правеше опит да се откъсне от някой свой тежък случай. По кухненския плот бяха пръснати безброй подправки, половин чаша сметана стоеше до почти изпита бутилка вино и една празна чаша. До умивалника се издигаше малък Монт Еверест от картофени обелки, върху печката вдигаха пара различни тенджери, а във фурната цвърчеше месо. Подът беше покрит с брашно и трохи от земели. Но изглежда майка ми изобщо не забелязваше хаоса около себе си. Врабеца седеше на масата и си играеше на настолен футбол с една стафида. Пред нея също имаше чаша вино.

— Здравей, Ребека! — поздрави тя._„Надявам се да си гладна“_, говореше погледът й.

Погледът ми се премести от нея върху майка ми, която, запретнала ръкави, разбъркваше на тесто цяла планина настъргани картофи с яйца и брашно върху кухненската маса. По бузите й имаше брашно, а в косите й се бяха заплели парченца картофи.

— Къде се забави толкова? — попита тя нервно.

— Бях при Сузи. — Сбърчих чело. — При вас всичко наред ли е?

Яне кимна и се върна отново към картофите.

— Не ти ли се приисква да я изядеш? — попита Врабеца.

Погледнах във фурната. Какъв превъзходен аромат се носеше отвътре.

— М-мм! — казах. — Мариновано печено по рейнски с домашно приготвени кнедли.

Врабеца се облиза, а аз усетих, че ми куркат червата.

— Майка ти приготви сама дори галетата. Ако имахме адреса на пациента, можехме да му изпратим благодарствено писмо или да го помолим да откачи още мъничко. В крайна сметка от неговите проблеми печелим ние. А ако заприличаме на угоени пъдпъдъци, ще трябва да го молим за милост.

— Смяна на темата, момичета!

Яне изтри с лакът потта от челото си. Каза го уж си така, на шега, но усетих, че го мислеше сериозно. Докато правеше кнедлите, аз й доставих удоволствието да разкажа за нашата одисея по магазините и за срещата на Сузи. Пропуснах само случката в метрото и нашия разговор с приятелката ми.

— Апропо, като каза среща — заговори Врабеца, — преди малко се обади Себастиан. Искаше да знае дали имаш време тази вечер. Казах, че ще му звъннеш.

Усетих, че губя кураж. Не бях сигурна, че точно сега ще мога да преживея един разговор със Себастиан. Но нямах друг избор. Тъкмо Яне изпадаше в истерия, че кнедлите й се бяха разварили в кипящата вода, когато джиесемът ми иззвъня.

— Хей, скитнице, къде се губиш? Обаждах се и на стационарния.

— Вкъщи съм. — Тръшнах се на леглото. — Тъкмо идвам от Сузи.

— Готова ли си за една подводна разходка в безкрайния океан?

— Моля? — попитах.

Себастиан се разсмя.

— Днес следобед ми се обади Аарон. У тях е абсолютно свободно. А има и огромен киноекран. Можем да пробваме новата ми Wii игра „Endless Ocean“.

— О, не, забрави! — казах бързо, като леко повиших тон. — Бях със Сузи на endless shopping, за днес ми стига. Направо съм смазана. Яне е сготвила, а и искам да погледна нещичко за училище.

— В събота вечер?

Мамка му. Мразех да лъжа. Мразех да причинявам болка някому, още по-малко на Себастиан. Но днес не исках да го виждам.

— Слушай, може би утре, а? Яденето е готово. Трябва да приключвам.

— С мен ли? — гласът му звучеше саркастично. — Мислех, че отдавна го направи.

— Себастиан — изпъшках, — ще ти се обадя утре. Ако имаш желание, можем…

— Знаеш ли — отвърна Себастиан, — мисля, че утре няма да съм в настроение. Имаш право, трябва да затваряме.

Той затвори и секунда по-късно на джиесема ми пристигна SMS.

„Той целува като бог. О, Беки, какво да правя?“

Хлопнах джиесема и затворих очи. „И аз това се питам“, помислих си.