Изабел Абеди
Луциан (17)

Седемнайсет

Останах цялата нощ при него.

Позвъних първо на Сузи, а след това на Яне, на която казах, че ще остана да спя при приятелката си. Тя нямаше нищо против. Изглежда и този път не подозираше нищо. Пък дори и да беше така, Сузи щеше да ме прикрие.

Сузи не ми задаваше въпроси, за което й бях безкрайно благодарна. Поиска адреса, за всеки случай, както каза, а аз обещах да й се обадя на следващата сутрин.

Кратките минути, отделени за тези телефонни разговори, бяха единствените, през които бяхме разделени един от друг. Бях отишла в неговата стая, а той стоеше в коридора. После се залепихме като сиамски близнаци. Седнахме на леглото му толкова плътно един до друг, колкото беше възможно, и през страната на моето тяло, която го докосваше, протичаше постоянна струя топлина. Лявата ръка на Луциан лежеше разтворена в моята, докато с връхчетата на пръстите на другата си ръка аз изследвах идеално гладката повърхност на дланта му. Бях изцяло омаяна от това усещане, сякаш галех коприна, мрамор или лист неизписана хартия.

Мина време, докато отново проговорим.

— Как разбра, че… си различен? — прошепнах. — Веднага ли забеляза? Веднага след като под моста…

— Не — прекъсна ме Луциан. — В началото не бях наясно. Осъзнах го едва когато келнерката в бистрото, където ходите по обяд, ми поднесе чинията. Тогава открих линиите по дланта й. Те бяха твърде дълбоки, сториха ми се като белези и трябва да съм я погледнал доста изненадано, защото ме попита дали гледам на ръка. Каза го на шега и за момент сложи разтворената си ръка на плота до чинията. Може пък и да е искала да пофлиртува с мен… Знам само, че в момента помислих, че това при нея е ненормално. Но после започнах да се вглеждам в ръцете на други хора. И доста скоро разбрах, че при мен има аномалия.

Отново си спомних вечерта на брега. Тогава Луциан се вглеждаше и в моите ръце.

— Може би… — започнах аз — това да е някакъв генетичен дефект, някакъв наследствен недостатък или нещо подобно.

— Наследствен недостатък? — Пръстите на Луциан обгърнаха моите. — Тогава много би ми се искало да знам от кого съм го наследил. Притежателят на бара, в който работя, ми е разрешил да ползвам компютъра му. Търсих в мрежата, но не попаднах на човек без линии по дланите и без пръстови отпечатъци — изсмя се тихо той. — Може пък родителите ми да са извънземни? Мога да дам тази идея на майка ти на следващия сеанс.

Изгледах го уплашено.

— Което не го мисля сериозно — добави той.

— А това, че ще се махнеш оттук?

Вкопчих ръка в китката му и усетих колко много се страхувам, че може да стане и да ме отпрати отново.

— Няма да си тръгна — каза той и сложи ръка на кръста ми. — Във всеки случай не без теб. Какво ще кажеш да офейкаме? Например в Рио де Жанейро?

Винаги ли е бил така хубав? Със затаен дъх съзерцавах лицето му с малкия нос, изпъкналите скули, дългите мигли и теменуженосините очи, докато не усетих, че е втренчил жаден поглед в мен.

— Какво има? — попитах. — Защо винаги ме гледаш така?

Той сбърчи чело.

— В теб също има нещо различно.

Преглътнах.

— Какво имаш предвид?

Той вдигна рамене, после поклати глава.

— Не знам. Не мога да го изразя с думи, въпреки че вече няколко пъти си го помислям. Питам се дали и на теб не ти липсва нещо, което другите имат. Но не мога да си изясня какво е точно.

Изкисках се.

— Доколкото знам, всичко ми е на място. А сега престани да ме зяпаш така.

Той се усмихна.

— Е, добре, щом искаш — каза провлечено и се наведе да ме целуне.

— Чувствам се като пристрастена — прошепнах, когато след цяла вечност най-после се отделихме един от друг.

— Знам какво имаш предвид.

Той взе кичур от косата ми с ръка и я остави да се плъзне между тънките му пръсти.

— Късата коса ти отива — промърмори. — Какъв беше поводът?

— Не особено приятен.

Разказах му за часа по химия. Изслуша ме безмълвно и лицето му отново стана мрачно.

— А това с птичето? — попита той тихо.

— Както в съня ти — отговорих и после също прошепнах. — Дума по дума. С изключение на последната фраза, която Врабеца каза.

Не се засмях на неволно получилата се рима. Луциан също.

— Приятелката на майка ти ли?

Аз кимнах.

— Каква беше разликата? — запита той.

— Врабеца каза: Истина е. Случи се. Джон Бой е мъртъв.

— Така е. Първите две изречения ги нямаше в съня ми.

Луциан се загледа в гладките си длани. Странно, че не ги бях забелязала по-рано.

— Яне знае ли това? — попитах, — Майка ми? Знае ли за дланите ти?

Той поклати глава.

— Не. Сидни… — Луциан се поколеба. — Веднъж тя ги мярна и беше озадачена. Поиска да види ръцете ми, но аз изгасих осветлението.

Отговорът му ме жегна, но преглътнах коментара. Вместо това го попитах:

— Никаква представа ли нямаш как така сънуваш тези неща?

Луциан отново поклати глава.

— Никаква, дори и най-малка. Но — което най-много ме плаши — са сънищата за бъдещето ти. Това с папагалчето не беше единственият сън, в който ти се явяваш на възрастта, на която си сега. Беше и този сън с…

— … маймуната! — изплъзна ми се от устата.

Бележките на Яне отново се появиха пред очите ми. В бележника й беше отбелязано, „папиемаше“ и нещо като съд с кървавочервена боя.

Луциан кимна.

— Бяхме в една кухня. Малка, тясна и доста мръсна. Едната стена беше боядисана в червено. А до хладилника стоеше тази маймуна. Беше скулптура, шарена, облепена с най-различни неща. На дясната и ръка се перчеше американското знаме, а на гърдите и беше лепната празна опаковка от кърпички „Темпо“. Лицето й беше изкривено в грозна гримаса, а зъбите й бяха остри. Ти я хвана, а после я хвърли и улучи една лавица. Тогава този съд с боя падна върху теб. Блузата ти беше бяла, имаше и шалче, което си беше завързала като пират на главата. Изглеждаше като окъпана в кръв.

— Уау! — сега аз поклатих глава. — Звучи ми като филм на ужасите. Понякога сънуваш ли и хубави сънища за мен?

Той се усмихна, взе ръката ми между своите, доближи я към устните си и започна да целува едно по едно връхчетата на пръстите ми.

— Да — каза бавно. — Миналата нощ сънувах, че седим на брега.

— Затова ли Рио? — попитах полу на шега, полусериозно.

— Нямам представа. Не, не мисля — Луциан вдигна рамене. — Не знам къде беше този плаж. Но беше доста пълен. Във водата имаше сърфисти, няколко младежи играеха волейбол, а до нас седеше едно момиче. Имаше дълги огненочервени къдрици и носеше старомодна рокля. Беше сребристосива. Рисуваше портрет на малко момче и ние я наблюдавахме.

Не знаех какво да кажа.

Луциан се засмя.

— Не знаеш за какво говоря, нали? Не познаваш никакви маймуни от папиемаше, които стоят ухилени до хладилници, нито пък червенокоси момичета в старомодни роклички, които седят на плажа и рисуват.

Вдигнах безпомощно рамене.

— И за седемнайсетия си рожден ден сигурно още не си планирала нещо, нали?

— Не — разсмях се. — Къде ще се вихри голямото парти?

— Там — посочи Луциан нагоре.

— Какво имаш предвид?

— Бяхме в един балон. Летяхме точно над Елба, но всъщност се виждаше целият град.

— Имаш предвид балон с топъл въздух? — попитах възбудено. — Винаги… винаги съм си мечтала за това. Но това… — преглътнах — … го знае само Себастиан.

— Хм — усмивката изчезна от лицето му. — Сега си обяснявам. Той също беше с нас.

Изплаших се.

— А ти откъде знаеше, че е седемнайсетият ми рожден ден?

Луциан въздъхна.

— Защото той те целуна и ти каза: „Всичко най-хубаво за седемнайсетия ти рожден ден, Бекс“.

Наведох глава.

— Рожденият ми ден е на 16 февруари, тоест след три месеца.

Луциан ме привлече към себе си.

— Ще трябва да внимавам за теб дотогава.

Прокарах пръсти по устните му. Първо по горната, после по по-пълната долна и представата да целуна Себастиан изведнъж ми стана някак съвсем чужда.

— Но не си разказал този сън на майка ми, нали? — поисках да се уверя със страх в гласа.

— Не. Сънувах го след последния сеанс.

Луциан докосна с носа си бузата ми.

— Как мислиш? Как ще постъпи? — проговорих. — Имам предвид, ако не отидеш при нея повече. Не смяташ ли, че ще се опита да те намери?

„Или още по-лошо — продължих мислено, — да се обади за теб в полицията?“

Все още не можех да приема, че човекът, който ни създаваше най-много проблеми, беше точно собствената ми майка.

— Нямам представа — отвърна Луциан. — Следващият ми сеанс е в сряда. Дотогава ще измисля нещо. Но сега ми се иска да мисля за нещо друго.

Луциан зарови носа си в косата ми. Усещах топлия му дъх. Кожата на главата ми пламна.

— Аз те почувствах — заговори той. — там в бара. Почувствах, че си там. А ти как ме намери?

— Изобщо не те търсих — казах аз и въздъхнах. — Първо беше чиста случайност. Бях при някой, който има репетиционна зала на „Ланген райе“, и когато на връщане минах покрай бара… влязох.

Поклатих несъзнателно глава. Дотук по темата „съвпадение“.

— При кого беше? — гласът му прозвуча леко ревниво. — Още един приятел?

— Не се притеснявай — засмях се. — Беше един гъз, трябваше да изясня с него нещо, което засяга приятелката ми.

— Аха — Луциан ме изгледа, явно забавлявайки се. — Момичешки тайни?

Кимнах.

— Нещо такова. Но не е за смях. А ти как я караш? С твоето момиче?

Направих физиономия, а стомахът ми се сви на топка.

— Моето момиче седи тук — каза Луциан и се приближи към мен.

Но вместо да ме целуне, отри носа си в бузата ми. Спрях дъха си и в същия миг стомахът ми напомни, че след закуската сутринта съм го забравила съвсем.

— О-хоо! — разсмя се Луциан. — Това звучи много заплашително. Чакай малко. Ще донеса нещо за ядене.

— Никакви такива! — хванах го за ръката. — Никъде няма да ходиш без мен.

И наистина го мислех.

— Както искаш — Луциан ми смигна. — Имаш ли желание за един пикник?

Вдигнах въпросително вежди.

Той ме завлече в кухнята. Беше огромна и обзаведена модерно, с много хром, светло дърво и гигантски, добре напълнен хладилник. Имаше и бар с голям набор от шишета с уиски. Също и няколко клюмнали цветя на прозореца.

Луциан извади сирене, хляб, маслини, едно голямо парче салам и буркан туршия. Последно извади бутилка със скъпо изглеждащо шампанско.

— Ей, всичко това твое ли е, или от твоя…?

— От моя кой? — Луциан се усмихна и донесе прибори, чиния и две стъклени чаши от шкафа. — Май няма да се отърсиш от тези фантазии?

Бутнах го встрани.

— Но ти и не искаш да ми разкажеш, нали? Къде е твоят тайнствен домакин? И какво означава надписът на табелката? Това фирма ли е, или…

— Нямам идея — отговори Луциан. — А моят домакин отсъства. Хайде сега да тръгваме!

Върнахме се в стаята му, сложихме продуктите, заедно със спален чувал и вълнено одеяло, в една голяма раница и после за мое учудване Луциан разтвори прозореца.

— Облечи си якето — каза ми той. — В ресторанта може да е прохладно. Надявам се, че не ти се завива лесно свят.

Не беше въпрос, но въпреки това кимнах.

После се качих след Луциан, който беше облякъл коженото си яке и нарамил раницата, и излязох през прозореца навън. За миг трябваше да се хвана за рамката. Точно под перваза, на който стоях, стената се спускаше косо надолу. Студеният вечерен въздух ме погали по лицето и Луциан ми се усмихна със светнали очи.

— Тръгваме ли?

Той хвана ръката ми и ме поведе. Заобиколихме ъгъла, където имаше плосък перваз, водещ към съседната къща. Сградата беше с около два метра по-висока от тази, в която живееше Луциан, и една тясна пожарникарска стълба, прикрепена към фасадата, водеше нагоре.

С елегантност на дива котка Луциан се изкачи по нея и ми махна:

— Не му мисли много — извика той. — Просто ела при мен.

Поех си въздух и се заизкачвах нагоре, при което се чувствах като всичко друго, но не и като пъргава котка.

Въздухът, който издишвахме, се превръщаше в бели облаци, но аз не усещах студа. Покривите на петте или шестте сгради, по които преминахме, също бяха плоски и свързани един с друг, но въпреки това се осмелих да погледна отново надолу едва когато Луциан спря.

Бяхме стигнали до края. Вдясно от нас, на отсрещната улица се намираше легендарният хотел „Атлантик“, който идната година щеше да отпразнува своя стогодишен юбилей. Отдолу естествено го виждах често. Плочестият му зелен покрив беше украсен с две статуи, които бяха обърнати с гръб една към друга, а между тях имаше един стилизиран глобус. Той беше осветен и блестеше в светло сребърно, докато лицата на каменните жени излъчваха хладно достойнство.

— За въздушен балон не ми стигат парите — каза Луциан. — Но и тук не е зле, нали?

Не можех да отговоря. Съзерцавах безмълвна нощния град, разстлан под краката ни. Оттук, горе, можеше да се гледа във всички посоки. Пред нас се простираха езерата Бинен и Аусеналстер, разделени от многолентовия мост Кенеди, по който летяха малки колички. Отвъд гарата, при Дамтор се издигаше високият, мигащ в червено връх на телевизионната кула, извисен в нощното небе. Зад нас се простираше Централна гара и Хамбургската галерия. Разпознах църквата „Николай кирхе“, чиято висока кула, приличаше на папска корона. Както и църквата „Санкт Михаел“, чиито многобройни стъпала веднъж изкачихме с татко; беше през една дъждовна неделя, така че можехме и да си го спестим. Небето беше тъмно, съвсем черно. Дори луната не се виждаше. Затова пък светлините на града изглеждаха още по-ярки. Жълтите и оранжеви улични фенери, рекламите и светещите табла, белите фарове и червени стопове на колите и лъскавите фасади на магазините и хотелите се надпреварваха по блясък. По някои от най-високите сгради мигаха зелени неонови светлини. Различих сините и розови светещи ивици на кино „Синемакс“, в което често ходехме със Сузи.

Погледът ми се плъзна по върховете на дърветата, чиито клони бяха вече оголели, по многобройните мостове и запустели градини, очакващи дългата зима.

— Хубаво е тук — продумах най-сетне.

— Да — каза Луциан. — Това е любимото ми място.

Той разстла спалния си чувал. Первазът на покрива, закътан между капандурите и комините, беше толкова равен, че наистина можеше да се седи удобно тук. Циментът под нас беше топъл, сякаш сгрян от камините и радиаторите на жилищата в сградата, и аз се сгуших плътно до Луциан. Той ми подаде двете чаши, отвори шампанското и ги напълни. После взе своята и се обърна към мен.

— За твое здраве! — казахме едновременно и се разсмяхме. — За нас!

До нас долиташе шумът от преминаващите коли. Но аз не чувах нищо, освен звъна на чашите.

Бях преситена от чувства и си мислех, че не мога да преглътна и хапка, но когато Луциан ми пъхна парче салам в устата, разбрах колко съм гладна.

— Още! — подканих го аз.

Луциан се разсмя и ми даде парче сирене, после хляб и накрая ми даде да отпия глътка шампанско от неговата чаша.

— Хей! — оплаках се аз, когато няколко капки от пенливата течност потекоха от ъгълчетата на устата ми. — Не толкова бързо!

Луциан се наведе и попи с целувка шампанското от устните ми.

— Така е още по-вкусно — измърка той. — Искаш ли и ти?

Той отпи от чашата и залепи устните си върху моите. Бавно, капка по капка, вливаше шампанското от своята уста в моята.

— Стига — изпъшках аз. — Или искаш да падна от покрива?

Луциан се изсмя. Очите му блестяха като тъмни звезди.

— Един сън не си поискал да разкажеш на Яне — чух се да казвам изведнъж. — Не знам какво беше, но спомена летяща врата и метал. Майка ми настояваше, но ти отказа да продължиш.

Луциан притихна. Загледа се в прозорците на къщите и аз проследих погледа му в очакване на отговора. Тук-там някои прозорци светваха, други угасваха, а в някои потрепваше синята светлина на телевизионните екрани. Невероятно! Дори можеше да се види как сменят каналите. Отсреща в една хотелска стая мъж и жена се караха за дистанционното.

— В този сън намерих името си — каза той накрая. — Или всъщност ти го намери.

— Как така?

— Беше още съвсем малка. Лежеше на носилка в една болница. Погледна ме и ме нарече Лу. И искаше да ме попиташ нещо, но после…

Луциан вдигна рамене.

— Повече нищо не си спомням. Но Лу беше едно начало — той се усмихна. — Останалото си го допълних аз. Отначало си мислех за Лукас, но ми се стори някак много обикновено.

— А Яне си е помислила, че търся малкото си мече — промълвих тихо. — Врабеца го беше намерила до люлката.

Луциан ме загледа колебливо.

— Бях паднала от люлката — продължих. — Бях на три години и Врабеца наскоро ми разказа случката отново. Бях ударила главата си върху каменните плочи и трябваше да ме оперират. Врабеца бе вдигнала мечето от земята и после ни придружила с него до болницата. Когато се събудих от упойката, започнах да викам Лу. Врабеца казва, че съм била много възбудена. Яне ми сложи мечето в ръцете, но явно не е било това, което съм искала.

Гледах пръстите на Луциан. Те лежаха кротко върху ръката ми, поле той нежно започна да я гали. Изведнъж се сетих за налудничавата теория на Сузи за възкръсналия близнак, за която и аз си бях помислила.

— Случвало ли ти се е да сънуваш и… някой друг? — попитах аз след малко.

Луциан кимна, после поклати глава.

— Понякога — каза той, — сънувам неясни сънища със сенки или пейзажи. Понякога е тъмно, чувам гласове, но не зная откъде идват. А понякога сънувам, че се гмурвам. Дълбоко под водата. Това е най-хубавото. Чувстваш се безтегловен, сякаш летиш.

— Да — прошепнах. — Познавам това усещане. Точно това чувствам понякога, когато плувам.

— А как… — попита Луциан, — какво е чувството да имаш родители?

Не знаех как да отговоря на този въпрос. Всички имаха родители, поне тези, които познавах. Това беше най-нормалното на този свят. И за разлика от много други, мисля, че имах късмет с родителите си, ако не вземех предвид случките от последните седмици.

— Чувстваш се добре — отговорих. — А при теб как е? Какво е усещането да не знаеш къде е семейството ти?

Луциан мълчеше. Гледаше нагоре към небето, което внезапно просветля. Чу се силен гръм, но не беше буря.

Пред огромното осветено колело на Хамбургския панаир изстрелваха фойерверки. Като експлодирали звезди искрите се пръсваха по небето — в най-различни форми и цветове. Те пламваха, даряваха красота и угасваха.

— Е. Т., phone home — изграчи Луциан с преправен глас. Той изкриви пръста си като извънземното и посочи мигащата телевизионна кула, която оттук приличаше на НЛО.

— Е. Т, phone home…

— Хей, умнико — засмях се. — Откъде научи тази изтъркана тъпотия?

— Преди няколко дена вървеше по телевизията — отговори Луциан. — Но като идея не е чак толкова лошо. Как мислиш? Ако дойде някой космически кораб, за да ме вземе, ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — казах без колебание. — Но се надявам, там горе да има плувни басейни. Или езера.

— Или море — усмихна се Луциан.

Няколко минути съзерцавахме замислено фойерверките.

Избухваха все нови и нови огнени фонтани и ние мълчахме, докато и последните светлинки не угаснаха в нощното черно небе. Луциан ме беше прегърнал здраво.

— Ще поръчам космическия кораб за по-късно, окей? — прошепна той най-накрая. — В момента изглеждаш така, сякаш повече ти трябва една топла завивка.

Кимнах. Изобщо не бях осъзнала, че зъбите ми тракат.

 

 

Когато отново влязохме в стаята, изведнъж и двамата се почувствахме неловко. Стояхме пред нов праг и не знаехме как да го прекрачим.

Луциан сложи началото. Той съблече първо якето си, после обувките, накрая смъкна якето и от моите рамене и лекичко ме бутна на леглото. Коленичи пред мен, за да ми събуе обувките. После чорапите. Хладните му пръсти обгръщаха краката ми и усещах как кръвта в мен започва да кипи. Откопчах дънките си и се опитах да продължа да дишам спокойно, което изобщо не ми се удаде. Когато Луциан бавно започна да ги изхлузва, по всеки милиметър от тялото ми като че ли запълзяха хиляди мравки. Сега блузата. Всяко копче издаваше тихо изщракване. После останах по долна фланела и слипове.

— Хей, та ти трепериш! — каза.

Измъкна изпод мен одеялото и ме зави. После и той смъкна дънките си. Видях краката му, слаби, но жилави, и силните му прасци. Сякаш мускулите танцуваха под кожата. Останал по тениска, той се пъхна при мен под одеялото.

— Този път — прошепна той, — този път е истина. Не е сън. Лежа до теб в леглото. — Усмихна ми се, след това леко ме щипна по бузата. — И ти си много пораснала от последния път.

Не казах нито дума. Протегнах ръце към него, но той поклати глава.

— Обърни се! — тихо ми нареди той. — Обърни се по корем.

Направих каквото ми каза.

Луциан започна да вдига фланелката ми все по-нагоре. Гладките му пръсти се плъзгаха по гръбнака ми, толкова нежно, толкова приятно, толкова безкрайно бавно.

Когато те докосвам, беше ми казал Луциан на терасата в бункера, чувството е неописуемо. Сякаш никога не съм докосвал някого.

И в този момент се почувствах точно така. Сякаш бях първата, единствената, която някога е докосвал. Не можеше да бъде иначе. Кожата ми тръпнеше, всичко под неговите пръсти се превръщаше в нещо различно, нещо ново. Каква бях, в какво се превърнах. Какво бяхме ние?

Изведнъж пръстите му спряха да се движат.

— Ето го — измърмори той. — Белега ти. Падала си, нали? Докато си играла. Сънувах го преди ден. Беше малка. Косата ти беше на опашка и носеше тиролска рокличка. Беше на детската площадка. Затича се, но тази рокличка не ти беше удобна и когато момченцето те настигна, ти се обърна. То те бутна. Ти размаха ръце и падна. И после закрещя като обезумяла. Една безопасна игла се беше забила в гърба ти.

Усетих как Луциан се надвесва над мен. Устните му докоснаха гърба ми.

— Аз бях при теб — прошепна той. — Бях точно до теб. Но не ти помогнах. Дори не ти заговорих, за да те успокоя. Ребека, толкова ме беше страх, че ще ти направя нещо ло…

— Ш-шшт…

Обърнах се към него и затворих устата му с целувка. Усетих с гърба си как ръцете му се свиват в юмруци и цялото му тяло се възбужда.

Свих се на кълбо и се сгуших още повече в прегръдките му, после се освободих, за да си сваля фланелката. Но Луциан задържа ръката ми.

— Не — с мъка прошепна той. — Не знам, дали… ще успея да издържа. Окей?

Държеше ръката ми много здраво.

Кимнах и после заплаках. Не знам защо, просто така ми дойде.

Луциан изтри с целувка сълзите от очите ми. После ме погледна. Дори само този поглед навлезе като нежно докосване, като ласка дълбоко в мен.

— Обичам те, Ребека — каза той.

 

 

Събудих се, защото говореше насън. Лежахме така, както бяхме заспали, здраво прегърнати, неговите гърди плътно прилепнали до гърба ми. Първо ми се стори, че чувам гласа му в съня си, но после осъзнах, че всъщност сънува той.

„…аз също… — чувах да говори. Звучеше измъчено и безпомощно… но ти трябва… инак… не с теб… спри… спри… да молиш… не мога… инак…“

Той се стресна и забелязах как лицето му се обля в пот. Косите му също бяха мокри.

— Хей — казах. — Сънуваше. Какво… беше?

Запалих лампата. Луциан примигна. Изглеждаше безкрайно объркан. И трябваше да мине време, докато осъзнае къде се намира.

— Не зная — промърмори объркано. — Не зная какво сънувах. Обикновено остава в представите ми, сякаш е истина, но този път изчезна. — Усмихна се криво и сложи глава на гърдите ми. — Сигурно има връзка с теб — измърмори и ме целуна. — Ти можеш дори да пропъждаш и сънища.

Той ме привлече отново в прегръдките си, но не можахме да заспим отново.

— Жаден съм — каза по едно време и понечи да стане, но аз го задържах.

— Нека аз да донеса — казах. — Така и така трябва да отида до тоалетната.

Запътих се по тъмния коридор към кухнята, налях чаша чешмяна вода и на връщане потърсих банята. Отворих първо вратата на една гардеробна, после пък на килер и третия път улучих. Напипах електрическия ключ, запалих и се намерих в огромна баня с мраморен умивалник и пералня „Whirlpool“. Имаше също така душ и биде, но тоалетна чиния липсваше. Тъкмо се чудех дали да не използвам бидето и вратата се отвори. Дръпнах се от страх и изпуснах чашата.

Пред мен стоеше една чисто гола жена. Беше приблизително на годините на Яне. Косите и бяха дълги, кестеняви и разрошени, което ясно показваше какво е правила досега.

— Аз… аз… — запънах се и ми се искаше да се изпаря във въздуха, което голата жена разбра и ми смигна.

— Явно днес не съм единствената жена на посещение тук — каза тя развеселена. — Казвам се Ким. А ти? — тя ми се усмихваше, сякаш се срещаме на коктейл.

— Аз… аз… — О, небеса, не бях готова дори да изрека името си.

— Остави, съкровище — каза жената. — Всичко е наред. Какво ще кажеш да се върнеш в леглото, пък аз да се справя с чашата?

Не беше необходимо да повтаря въпроса си. Със светкавична бързина се върнах в стаята на Луциан.

Когато му разказах какво е станало, той започна да се смее.

— Е — каза, — сега поне имаш доказателство за сексуалните предпочитания на моя хазяин.

— Много смешно — изръмжах аз. — Но ти не искаш да ми го представиш.

— Сега ли? — Луциан повдигна едната си вежда.

Отказах, смеейки се.

— Може би по-добре утре — погледнах колебливо към вратата. — И ти смяташ, че наистина това е… окей?

— Кое, че домакинът ми има посещение?

— Не, че ти имаш посещение.

— Не съм чел правило, което да забранява това — отговори ми Луциан. — Отпусни се. Той е супер. Няма да ми извие врата.

— Луциан?

Той ме погледна въпросително.

— Кажи ми само къде е тоалетната — попитах малко срамежливо.

— О — Луциан се усмихна. — Това е лесно. Точно до стаята ми. Когато се върнах, той държеше в ръце книгата на майка ми и я разлистваше.

— Много ми се иска да знам — промърмори той — кога ще приключи това.

Сбърчих чело.

— Кое да приключи? Какво имаш предвид?

— Това със сънищата ми за теб — отговори Луциан. — Те се появяват безразборно. Като сцени от филм, които първо са нарязани и после по случайност са разбъркани. Но къде е началото? И къде краят? — той ме погледна. — Разбираш ли какво имам предвид? Всъщност исках да попитам майка ти, но… това май вече няма как да стане.

Аз кимнах, но изведнъж нещо ми хрумна. Взех книгата на Яне, разлистих последните страници и я подадох на Луциан.

— Чел ли си тази глава? За осъзнатите сънища?

Луциан седна в леглото.

— Мисля, че не — отговори. — Какво пише там?

— Това е нещо като състоянието на транс, в което те е поставила майка ми — казах. — Само че можеш да го направиш и сам. Преди да заспиш, можеш да се опиташ да си пожелаеш някакъв сън. Никога не съм опитвала, но при повечето хора като че ли действа, твърди Яне. Само че трябва да се концентрираш добре.

Изведнъж ме обзе силно въодушевление.

— Може би това е някакво решение. Може би можеш да си пожелаеш да сънуваш кога си ме видял за последен път. Преди… — поколебах се аз, — преди… да си загубил паметта си.

Луциан бавно кимна.

— Струва си да се опита — отговори той.

После протегна ръце.

— Но не сега. Ела. Хайде да си поспим още малко.

Загасих лампата, сгуших се отново в прегръдката на Луциан, помирисах нощта в косите му и се насладих на кожата му.

Втория път ме събуди джиесемът. Беше Сузи, която би тревога. Яне току-що й се беше обадила на стационарния телефон.

— Казах й, че си под душа — съобщи ми тя. — Не мисля, че е подушила нещо. Но по-добре си тръгвай към вкъщи.

Въздъхнах.

Докато се обличах, Луциан не ме изпусна нито за миг от очи. Изглеждаше леко сънен, с разрошена коса и сбърчено лице, но трескавото безпокойство, което обикновено го обземаше, беше изчезнало. За пръв път, откакто го познавах, изглеждаше щастлив.

— Кога ще те видя отново? — попита той, когато бях готова, и добави усмихнато: — Вече знаеш къде живея. А също и къде работя.

Съмнявах се, че днес ще мога да се измъкна още веднъж. Пък и точно сега нямах никакво намерение да излагам своето щастие на риск и да събудя недоверието у Яне.

— Най-късно утре, окей? — казах. — След училище ще трябва да помогна на Врабеца при пренасянето. Нанася се в ново ателие. Но после ще кажа, че просто отивам да плувам.

Луциан се измъкна от леглото и ме прегърна. Пъхна нос в косите ми и промърмори:

— Ще те чакам. Пази се. Не тичай пред преминаващи коли.

— Обещавам — освободих се с нежелание от прегръдката му.

— До утре. Най-късно.

Докато слизах по стълбите, отново усетих, че нещо се стяга в гърдите ми, но този път усещането не беше неприятно.

Навън слънцето грееше и пресичайки улицата, имах чувството, че летя.