Изабел Абеди
Луциан (18)

Осемнайсет

— Извинете, с Вас ли е срещата ми?

Едра и излъчваща достойнство, с лорнет в ръка, старата дама седи пред огромния, разтворен главен регистър, върху който лежи свит на кълбо дебел черен котарак.

С благосклонна усмивка тя гледа Пиер през лорнета.

— Да, господине.

— Тогава може би ще ми кажете за какво съм тук? — продължава Пиер и погалва котарака, който се протяга и започва да се търка в него.

— Регулус! — дамата смъмря котарака. — Би ли оставил господина на мира!

Усмихнат, Пиер взима котарака в ръце, докато старата дама продължава.

— В никакъв случай няма да Ви задържам дълго, господине. Нуждая се от Вас за малка чиновническа формалност.

Звучният глас на Тайгър изпълни класната стая. Днес, по изключение, не беше избрал Довел или друг английски писател за своята лекция, а сценарият на Жан-Пол Сартр за първия му филм, „Играта свърши“.

Английският превод на френския философ и писател, който Тайгър държеше в ръцете си, изглеждаше стар и протрит.

С мъка се концентрирах, но колкото по-дълго Тайгър четеше, толкова повече текстът ме увличаше. Роденият през 1912 година главен герой Пиер Дюмен бил френски бунтовник, който умрял от насилствена смърт в един и същи час с дама от висшето общество. Досега обаче Пиер не беше се запознал със своята спътница по нещастие, нито беше осъзнал, че той не е вече между живите. Тайнствен глас го бе примамил в среднощен час в малка задънена уличка с името „Laguenesie“. Там, в задната стаичка на малко магазинче, той се изправя пред една стара дама, за да поговорят. Тя седи пред едно писалище и разлиства отворена книга.

— Да, да, ди, ди, ду, ду… — продължи лекцията си Тайгър, след като отпи глътка чай от чашата и повиши гласа си с няколко октави нагоре, така че наистина прозвуча като достолепна стара дама:

— Дюмен, родени сме значи през… 1912?

Пиер не можеше да отвори уста. Котаракът се възползва от това, за да се покатери на раменете му.

— Да, юни 1912…

— И сте били майстор в леярната на Ансвер?

— Да.

— И днес сутринта в десет часа и трийсет и пет минути сте били убит?

Сега Пиер се навежда напред, като се подпира с лакти върху писалището, и като замаян се вглежда в старата дама. Котаракът скача от раменете му върху главния регистър.

— Убит? — продумва Пиер невярващ.

Старата дама дружелюбно потвърждава.

Пиер рязко отмята глава назад и започва да се смее:

— А, така значи… Това било… Аз съм мъртъв.

Внезапно смехът му секва и почти весело той се осведомява:

— И кой ме е убил?

— Момент: моля…

С лорнета тя прогонва котарака от главния регистър.

— Махни се оттук, Регулус! Легнал си върху името на убиеца.

После разчита вписаното:

— Аха. Убит сте от Луциан Держю.

При последните думи с мъка обърнах в кашлица сподавения си вик на уплаха. На Тайгър му стана забавно, Сузи ме срита под масата, а Себастиан се обърна към мен с объркан поглед. Приятелите ми без съмнение, също като мен, се бяха стреснали, когато чуха името на убиеца.

— … Ще Ви помоля само за един подпис… — продължи Тайгър. — За секунда Пиер губи самообладание. Накрая се връща при писалището, взима перодръжката и се подписва.

— Така — заключава старата дама. — Е, сега наистина сте мъртъв.

На това място Тайгър затвори книгата и отново отпи от чая, като извади златния часовник от жакета си. Лявото му око потрепваше.

— Time vor lovely Lovell — пошепна ми Сузи. — Интересно ми е как сега ще смени темата.

Приятелката ми, която в последните дни се беше поотърсила малко от отвратителното преживяване с Димо̀, се облегна на стола в напрегнато очакване. След като нашият учител по английски пусна отново часовника в джоба на светлосиния си жакет, който беше облякъл днес, огледа класа със светлите си очи. После извади друга книга от поизцапаната си чанта.

— Известната легенда на Сартр за това, как не можем да предопределим съществуването си — направи въведението той, — е публикувана през 1947 година. Амброз Ловел се обръща към същата тема в разказа си „Second Chance lost“ доста години преди това. Негови главни герои са Стивън и Далия. Тяхната съдба е, че загиват по време на семейна разправия в един файтон. И когато двамата в отвъдното…

Тайгър беше разтворил книгата, но дори и при най-добро желание не бях в състояние да следя повече думите му. Държах единствено погледа си неотлъчно забит в него, за да не може да разбере това. Но в мислите си се пренесох отново в неделния ден.

Разбира се, не намерих възможност да се измъкна отново по някакъв повод от вкъщи. Но въпреки това се срещнах с Луциан в една напълно абсурдна ситуация.

Понеже Яне беше все още заета, Врабеца ме помоли да й помогна в товаренето на нейните произведения, които донесохме в неделя сутринта от мазето на неин познат и ги натоварихме на камион, взет под наем. Врабеца се беше уговорила да се срещнат с художника в ателието, за да й даде ключа, но когато спряхме пред старата фабрика, джиесемът й иззвъня. Този тип си бил забравил ключовете в Любек, където имал изложба; извиняваше се разкаян и отмени срещата за следващия ден.

Яне, която седеше до шофьора, изруга, а Врабеца пъшкайки, помоли за една бира, за да отмие яда си. Тя даде газ, зави два пъти и после паркира. Когато видях къде сме, сърцето ми едва не спря. Бяхме пред „Мах und Consorten“.

— Не е ли по-добре… не е ли по-умно… — започнах отчаяно да заеквам, но Врабеца беше вече слязла и нетърпеливо ме подканяше с ръка.

Паникьосана, преценявах възможностите си. Можех да остана в пикапа или да избягам. Или пък да вляза и аз в кръчмата и да се правя, че нищо не знам. Реших да направя последното. Дори и да намерех някакъв глупав претекст, Яне веднага щеше да се усъмни, особено, ако откриеше Луциан в бара. Можех само да се надявам, че не е тук и че русата гъска има днес почивен ден.

Но тя стоеше зад бара и когато влязох в кръчмата след Яне и Врабеца, ме загледа с нескрита враждебност.

Отбягнах погледа й, скрих се зад листата с менюто и оставих Врабеца да поръча. За голямо мое облекчение русата не ме заговори.

Аз си взех една кола, Яне поиска чай, Врабеца една бира „Ратсхерен“. Докато стоически разглеждах менюто, Яне оглеждаше с интерес интериора. За пръв път от дни ми се стори, че се държи почти нормално. Тя и Врабеца злословеха по адрес на бъдещия й хазаин, докато аз отчаяно се опитвах да се концентрирам върху селската закуска с кисели краставички или върху моряшката гозба с яйца на очи.

Непрекъснато поглеждах към вратата, но когато Луциан срещна ужасения ми поглед, беше стигнал вече до средата на локала. Зад него, точно до вратата, имаше две слети маси. Група млади хора вдигаха наздравици, като се смееха весело. Явно бяха студенти, които празнуваха току-що взет изпит.

Луциан погледна към бара, после към мен и когато забеляза Яне, потрепна. Майка ми, която седеше с лице към прозореца, тъкмо коментираше един позлатен бюст, на който някой беше поставил слънчеви очила, измайсторени от бирени капачки. После се обърна по посока на вратата.

В същия момент лицето на Луциан придоби решителен, съсредоточен израз. Погледът му беше прикован в бара. Той се усмихна на русокосата, но тази усмивка беше някак формална, сякаш не момичето, а барът беше по-важен за него. После се плъзна с типичните за него плавни движения покрай нас към вратата с надпис „Частно“, отвори я, намигна още веднъж на блондинката и изчезна.

Забелязах триумфиращия поглед на сервитьорката с крайчеца на окото си. Цялото ми внимание беше насочено към Яне. Когато тя отново се обърна, сърцето ми заби до пръсване. Яне ми се усмихваше. Изражението на лицето й в никакъв случай не беше объркано или уплашено. И ако изобщо изразяваше нещо, то беше като леко смущение от някакво мимолетно видение. Следващата секунда тя взе чашата си, изпи последната глътка чай и предложи да платим.

Не знаех какво да кажа. Дали Яне не беше забелязала Луциан? Та тя гледаше точно в посока към него! Е, наистина там бяха студентите, но Луциан беше застанал в средата, как можеше да не го забележи? Как той успя да направи това? И преди всичко: какво си мислеше сега за мен?

Това се питах през цялата ужасна нощ, която прекарах сама и леглото. Само мисълта, че той можеше да разбере отново грешно всичко това и да реши, че аз съм довела нарочно Яне и Врабеца в бара, не ме оставяше да мигна.

Днес сутринта избягах от двата часа спорт и се запътих към него. Прокарах пръст по табелките на звънците до най-горната вляво: Eternal Founds.

Започнах да звъня на пожар, но никой не ми отвори. Поседях пред дома му, после се запътих към бара, но „Мах und Consortcn“ отваряха едва в 10 часа.

— Госпожице Волф?

Стреснах се. По дяволите!

Светлите очи на Тайгър се впиваха в мен, а на устните му се появи отново тънката усмивчица.

— Моля?

Поиска ми се да избягам от класа. Писна ми от тези вечни нападки. Защо нападаше мен, винаги мен?

— Какво отговорила Далия, когато съпругът й Стивън започнал да я ругае във файтона? — попита ме Тайгър.

Отвърнах войнствено на погледа му.

— Go to hell! — чух се да казвам. До мен Сузи пое дълбоко въздух. За момент аз също се уплаших от собствената си наглост. „Е, и?“, помислих упорито и погледнах Тайгър право в очите. „Хайде, давай! Пиши ми двойка, впиши ми забележка в дневника, изгони ме от час. Пука ми.“

Тайгър не направи нищо такова. В погледа му се четеше нещо като възхищение.

— Моите почитания — каза той одобрително. — Изглежда можете да четете мислите на автора.

Не бях прочела отговора на Далия, който Ловел беше написал. Но точно тези бяха думите й. „Go to hell“, казала тя на Стивън и в същия момент ярка светкавица блеснала на небето. Конете се подплашили, побягнали и тласнали двойката повторно към смъртта. Дали Стивън, както поискала Далия, отишъл в пъкъла, това авторът оставя на фантазията на читателя.

Тайгър ми смигна.

— У-ау — прошепна ми Сузи. — Откъде го знаеше? Чела ли си историята?

Поклатих глава. „Може би го е нямало в текста — мина ми през ума. — Може би Тайгър искаше да се изгаври с мен? Можех да го очаквам от него.“

Тайгър отново се обърна към класа.

— За домашна работа: потърсете си партньор и съчинете диалог дискусия, върху изречението: „Смъртта винаги настъпва прекалено рано“. Единият да е „за“, другият да го контрира. Всеки един от вас ще трябва да се опита да убеди другия. Естествено на английски.

Тайгър отново отправи поглед към мен.

— И на британски английски, моля. Срок на предаване: следващият вторник. Желая ви приятен следобед.

 

 

Чаках Сузи при стоянките за велосипеди. Беше си забравила спортния екип във физкултурния салон. Яд ме беше, че Себастиан ме изпревари и си избра Сузи като партньор за домашното. На мен ми се тропоса Аарон, който беше кръгла нула по английски. Което означаваше, че цялата тежест по написването щеше да падне върху мен. Но не ме интересуваше. До следващия вторник имаше още сума ти време.

— Как прекара нощта? — попита ме Сузи, когато най-после пристигна. — Можа ли да спиш. Или тайно…?

Поклатих глава.

— Не, останах си вкъщи. След това, което се случи вчера, щеше да е много рисковано.

— Когато си права, никой не може да ти го отрече — каза Сузи, която още сутринта подробно ме беше разпитала за моя уикенд. Колкото до това, как съм прекарала нощта при Луциан, се въздържах от подробности. Не исках да припомням на приятелката си случилото й се с Димо̀. Затова пък разказах съвсем подробно за дланите на Луциан и за неделния инцидент в бара.

— Все още не мога да повярвам — заговори Сузи. — Колко бара има в Хамбург? Стотици? Хиляди? И ти два дена поред нацелваш точно този, в който работи Луциан? — Сузи се закиска. — Писател, който описва в книгата си такава сцена, е отлична храна за всеки литературен критик.

— Вероятно — измърморих. — Но как Луциан направи това? Ето какво ме интересува много повече.

— Кое?

— Това с Яне. Неговият израз, когато майка погледна в неговата посока. Ако беше погледнал в нея, бих помислила, че я хипнотизира. Но той демонстративно отмести поглед. Тя изглежда, че нищо не беше видяла. Тя не го беше забелязала. Та това е невъзможно, Сузи.

Моята най-добра приятелка въздъхна.

— Да, то всъщност важи за всичко, което си ми разказвала за него. Например това с Джон Бой. Или за дланите му. Сигурна ли си, че няма никакви линии по тях?

— Сузи, ти за каква ме мислиш? За малоумна? Или сляпа? По дланта му нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— Но всичко друго си му е на място, нали?

Сузи се ухили и аз я сбутах.

— Не сме стигали толкова далеч — отговорих и внезапно мисълта ми се пренесе при Себастиан. С него аз бях сложила бариерата, докато с Луциан поех сама инициативата. Въздъхнах.

— Миналата нощ се рових из интернет. По повод линиите на ръката имам предвид. Луциан е прав. Има толкова много писано по темата, какво вещаят за миналото или за бъдещето. Изглежда това изкуство за четенето по ръка било познато още в древните високоразвити култури на човечеството. Има линии на сърцето, на щастието, на съдбата, на живота, дори на секса и любовта. Но за липсващи линии сведението е само едно. — Изкривих лице. — С него отново се връщаме на темата за извънземните. Публикацията се отнасяше до разказа на един ирландски писател фантаст.

Сузи доби сериозно изражение.

— Беки, ти всъщност помисляла ли си, че Луциан може би… не е човек?

Наведох глава.

— Не — прошепнах.

Но това, което си мислех всъщност, беше „да“.

Не успях да мина покрай дома на Луциан, защото Яне и Врабеца ме очакваха вкъщи, за да отпътуваме към Санкт Георг. Бях твърдо решила, да приключим с преместването възможно най-бързо. Нарочно си бях взела нещата за плуване, за да изглежда всичко по-убедително.

Ателиетата се намираха точно между „Ланген райе“ и „Хайката“ и този път хазяинът на Врабеца вече ни очакваше пред входа. Беше брадат мъж с бяла коса, будни очи и широка усмивка.

Врабеца беше права. Старата машинна фабрика беше грандиозна постройка. Под стъкления й, пропускащ светлината покрив се бяха приютили едно кафене за вегетарианци и дванайсет различни работилници. Голяма вита стълба с яркочервени парапети свързваше отделните етажи, където се намираха ателиетата на модни дизайнери, дизайнери на аксесоари, оформители на книги, дърводелци, фотографи, художници.

Работилницата на артиста, с когото Врабеца щеше да дели помещението, се намираше на третия етаж. Така че нанасянето в него щеше да отнеме доста време и сили, като се вземе предвид, че добрият човечец се измъкна от това приключение с извинението, че има дискова херния.

Освен гъбите на щастието и моряшката серия от прежди ние разтоварихме от пикапа и нейната работна серия „Органи“. Скулптурите от оцветена изкуствена смола бяха прекрасни, но съвсем нелеки, защото Врабеца ги беше поставила в дървени кутии. Така че трябваше да ги качваме една по една.

Аз грабнах една зелена фигура, която Врабеца беше нарекла Chlorophyled cerebrum, и забалансирах внимателно по множеството стъпала нагоре. Врабеца мъкнеше едно оранжево произведение, наподобяващо раковина.

— Да оставим нещата тук — каза тя, когато застанахме пред ателието, и изтри с лакът потта от челото си. — Преди да реша кое къде ще сложа, трябва да се почисти. — Тя ми хвърли един от своите погледи, който казваше: Сигурно за първи път, откакто моят наемодател обитава това ателие.

Яне, която беше учудващо подвижна с патериците, изглежда се занимаваше повече с изкуството, отколкото с прахта на артиста. Тя се спъна в едно от произведенията му. Беше голяма картина, нарисувана с ярки акрилни бои и абстрактни мотиви, в които можеше да се види всичко, което поискаш — стига човек да не се занимаваше с пренасяне. Докато тя разпитваше художника за живота му (беше чех, завършил корабостроене, работил като звероукротител в цирка и странствал по света със собственоръчно направен платноход, преди да се установи в Германия), ние с Врабеца бяхме оставили зад гърба си поне две дузини слизания и качвания.

— Бих пийнала една кола — изпъшках не без задна мисъл.

Щастието ми се усмихна.

— За съжаление, не мога да ви предложа — каза художникът.

— Ако искаш отиди до кафенето — предложи ми Яне.

— Много е скъпо — възпротивих се аз. — Какво ще кажете да отскоча до супера?

— Супер идея! — Врабеца току-що беше наместила една от кутиите с насекоми и изтръска прахта от ръцете си. — Ще ми донесеш ли един швепс?

Хукнах към „Пени“, промъкнах се до касата, набутах напитките в раницата и отпраших към Холцдам. Отново зазвънях на пожар и започнах да ругая след няколко минути, защото отново никой не ми отвори.

„Ще те чакам!“, беше казал Луциан. След като си погледнах часовника, изтичах до бара.

— Ще ставаш постоянен посетител ли? — заяде се с мен блондинката, която беше сама зад тезгяха.

Нямах нито време, нито желание да се разправям.

— Искам да видя Луциан — казах.

— Няма го.

— Знаеш ли кога ще дойде?

— Мен ли питаш? Ако той искаше да те види, щеше да ти го каже, нали?

Сега кръвта нахлу в главата ми, а ревността в стомаха.

— Пак ще дойда — казах кратко и се върнах обратно в ателието, където Врабеца вече беше започнала да си подрежда нещата. Навсякъде видях да проблясват гъбки на щастието, от които тя беше изработила дузина, че и повече, през последните седмици.

Нейният хазяин не се виждаше никъде. Яне току-що беше се захванала с полиците, който действително бяха покрити с прах. Беше събрала косата си на конска опашка и си беше сложила малка шапчица. Само моята майка можеше да изглежда добре дори с патерица в едната ръка, с парцал в другата и с грозновата шапчица.

— Ще се заемеш ли с полиците ей там, до прозореца?

Врабеца ми хвърли един парцал.

Въздъхнах, свалих си суичъра и се захванах за работа. Пластът прах по повърхността беше дебел цял сантиметър и след секунди започнах да кихам.

— Ето — Врабеца, която беше нахлупила една плетена шапка, дойде при мен и ми подаде едно карирано шалче: — Завържи си го.

Взех шалчето, направих го на триъгълник и точно се канех да го завържа на тила си, когато се спрях в движение. Думите на Луциан проехтяха, като ехо.

Беше с бяла фланелка и беше с кърпа на главата, завързана на тила, като на пират.

Погледнах фланелата си, беше бяла. Пуснах парцала за прах и прекосих ателието, тичайки. Първата врата, която отворих, беше на тоалетната. Зад втората открих кухнята. Беше малка, натъпкана и в нея миришеше на прясна боя. Някой беше боядисал задната стена в червено.

Хладилникът беше в ъгъла, а до него се мъдреше маймуната от съня на Луциан. Беше от папиемаше, гладко лакирана и ми се хилеше с празен поглед.

Видях американското знаме на ръката й и празното пликче от кърпички „Темпо“ на гърдите й. Със затаен дъх пристъпих към нея и докоснах зъбите й. Бяха остри като върхове на саби. Като на филм се обърнах и погледнах нагоре към полицата. Сред кутиите корнфлейкс, плесенясал хляб за тост и консерви с риба тон се мъдреше съд с боя. Капачката беше отворена и по съда се стичаше светеща червена струйка. Направих крачка назад, после още една и когато се бутнах в нещо меко, от гърлото ми се изтръгна силен вик.

Зад мен стоеше Яне. Лицето й беше бяло като тебешир. Тя загледа първо маймуната, после мен. Забелязах как погледът й шари по бялата ми фланела, нагоре по косите ми, после премина върху полицата, където беше съдът с боя.

Опънах рамене, опитах да се взема в ръце и се изсмях в лицето на Яне.

— Ей, защо се промъкваш така? — попитах с възможно най-бодрия глас, на който бях способна. — Май ме изплаши. Защо ме оглеждаш? Да не съм се изринала?

Яне безмълвно поклати глава. Ето че успях да я измамя. Изглежда повярва, че не подозирам нищо.

— Аз мислех… исках — запъна се тя. — Исках само да си измия ръцете.

— Май ще стане трудно — насилих се да се усмихна отново и посочих камарата мръсни чаши в умивалника. — Но може, ако искаш, да въведеш малко ред тук, пък аз ще се заема с полиците. Става ли?

Яне кимна объркано.

— Окей.

 

 

Когато двете с Врабеца изтупахме парцалите, беше почти четири и половина и аз бях на края на силите си. Докато Яне седеше на един стол при прозореца и мълчаливо гледаше навън, аз продължавах да изпълнявам театъра с доброто настроение. Ъгълчетата на устата започнаха да ме болят от усмивки.

— Честито, Врабец — извиках радостно. — С това ателие направи истински удар.

Врабеца сияеше, конкурирайки се със своите гъби на щастието. Органфигурите вече бяха наредени по високите лавици, а за серията „Моряшка вълна“ щеше да се погрижи утре. Взех си нещата за плуване и тъкмо се канех да започна с извиненията, когато джиесемът ми иззвъня.

— Е? — беше Сузи. — Видя ли го?

Осени ме идея.

— О-леле — измърморих и изимитирах съчувствие. — Бедничката ми тя. Да дойда ли?

Сузи веднага включи.

— Разбира се — каза тя. — Идвай веднага и най-добре да останеш да преспиш.

Погледнах майка си.

— Сузи — измънках. — Не е добре. Може ли да спя при нея?

Яне смръщи чело.

— Всъщност имах намерение да ви поканя двете с Врабеца на вечеря, да отпразнуваме днешния ден.

Врабеца й се усмихна.

— Страхотна идея — каза тя. — Но можеш да поканиш само мен. — Тя ококори очи с престорен ужас. — Или не ме обичаш повече?

Яне трябваше да се усмихне против волята си. Тя целуна Врабеца и ме пусна да вървя.

 

 

Него все още го нямаше, така и не дойде. Започнах да се мотая около къщата, проверявах час по час. Само няколко пъти притичах до бара, за да видя дали Луциан не се е появил. Но го нямаше.

Ставаше все по-късно и по-късно. Сега на смяна беше друго момиче с къса кестенява коса. Тя беше мила и готова да помогне, но днес още не беше виждала Луциан. И не мислеше, че ще дойде.

Аз дори се осмелих да попитам за блондинката, но брюнетката не знаеше къде живее.

Малко преди полунощ, тъкмо беше започнало да вали, пристигна Сузи, за да ме подкрепи с пица и кана горещ чай. Преместихме се в един вход срещу дома на Луциан. Сузи ме зяпна с отворена уста, когато й разказах историята с маймуната.

— Но все пак съдът не се разля — каза накрая тя, като сбърчи чело.

— Не. — Стоплих ръцете си на пластмасовата чашка с горещ чай. — Не се разля. А и още не си бях завързала кърпата на тила.

— Значи сънищата на Луциан или се сбъдват наполовина, или… — Сузи си взе парченце салам от пицата. — … или това, което е сънувал, ти можеш да го променяш. Кой знае? — Тя ми се усмихна ободряващо. — Може би ще празнуваш седемнайсетия си рожден ден все пак без Себастиан, а вместо това ще плувате в небето над Хамбург с Луциан. Макар че аз…

Затворих очи.

— Сузи — прошепнах, — той беше този, който попита кога ще отида при него. Той каза, че ще ме чака. Трябва да го видя. Трябва да говоря с него.

Сузи ме хвана за раменете и ме изгледа строго.

— Сега трябва да дойдеш с мен вкъщи — тя енергично поклати глава. — Край засега, Беки. Хайде в леглото. И утре е ден. Ако останеш да стоиш тук, утре сутринта ще си замръзнала. Ноември е!

Понечих да протестирам, но Сузи беше категорична.

Майка й отново я нямаше. Чух я да се прибира малко след три часа и по високото кискане разбрах, че не е сама. Сузи спеше, похъркваше лекичко и мърмореше името на Димо̀ в съня си. През деня тя не искаше да говори за него, като твърдеше, че темата вече не съществува. Грижовно я погалих по къдриците, докато не се успокои.

Ози Озбърн се въртеше в колелото си, чуваше се вибриращият шум, като че ли тренираше за световното по спринт за хамстери.

По едно време изпаднах в изтощителен полусън, но в шест часа скочих с разтуптяно сърце. Нервите ми бяха опънати до скъсване и възбудата ми се беше превърнала в пълна паника.

Продължавах да си мисля за обещанието на Луциан да ме чака — защо не го изпълни? Защо не си беше вкъщи, защо никой не го беше виждал в бара? Дали не му се беше случило нещо?

Притеснението ми за него беше точно толкова голямо, колкото и страхът, че неговото изчезване е свързано с посещението ми в бара. Наистина ли е могъл да повярва, че аз нарочно съм отишла там с Яне и Врабеца. За момент си представих, че вече никога няма да го видя, и тогава вече не можах да се сдържа. Облякох се тихичко, оставих бележка на Сузи и се измъкнах от къщата.

 

 

Отново се запътих към Холцдам.

Взех си кафе от една пекарна по пътя и се отправих към поста си. Изчаках да стане осем часа. После пресякох улицата и отново позвъних.

Нищо.

Започнах да натискам всички звънци наред, докато най-накрая някой ми отвори поне външната врата. После се затичах нагоре, заудрях като полудяла по вратата, спрях и се ослушах.

Вътре беше съвсем тихо.

Тогава седнах на стълбите и зачаках.

Малко преди дванайсет отидох в бара, където днес зад плота седеше друго момче, млад тип с коси на таралеж.

Той не познавал никакъв Луциан, sorry. Бил отскочил да помогне, защото колежката му се била разболяла.

— Коя? — отдавна вече бях захвърлила на боклука и последните останки от своето достойнство. — Тази с русата или другата с кестенявата коса?

Той първо смръщи чело, после ми се усмихна състрадателно:

— Русата, Сидни.

Сузи ми звънна на джиесема точно когато тръгвах към Холцдам.

— Себастиан ме пита за теб — каза ми тя. — Отговорих му, че имаш температура. Не се прави на луда, Беки. Чуваш ли? Отпусни се или поне се опитай да го направиш. Със сигурност има обяснение за това, къде е. Може наистина да се крие, защото се е ядосал заради случката с Яне онзи ден.

— Да — отвърнах умърлушено. — Може би е така.

 

 

По обяд се отбих за малко вкъщи и оставих бележка на Яне и Врабеца, че отивам на плуване. После отново поех пътя към Холцдам. Започнах отново да звъня на пожар. Когато се чу шумът в домофона и вратата се отвори, почти се разплаках от облекчение. С диви скокове се изкатерих по стълбите и спрях, на петия етаж.

На вратата стоеше жената с дългите кестеняви коси, този път, естествено, облечена.

— Къде е пожарът? — попита.

Къде гореше ли? Навсякъде.

— Твоят приятел го няма — обясни ми тя.

— Може ли… бих ли могла… за малко да вляза в стаята му? Забравила съм си нещо.

Жената се поколеба.

— Не знам дали… окей, влизай.

Тя ми отвори вратата.

Когато влязох в стаята на Луциан, която носеше аромата му, ми се прииска да се заключа в нея. Леглото не беше оправено, дрехите му бяха небрежно разхвърляни по пода. В кошчето за боклук открих книгата на Яне.

Отпуснах се на леглото, взех възглавницата, допрях я до лицето си и вдъхнах миризмата на Луциан. Не исках да си тръгвам. Исках да остана, докато си дойде и ми каже какво се е случило.

Но ето че след няколко минути на вратата се похлопа.

— Съжалявам — каза жената, — трябва да излизам и най-добре ще е да си тръгнеш.

— Моля ви! Само секунда — примолих се аз. — Имате ли нещо за писане?

Жената ми донесе лист и молив.

„Луциан, къде си??? Обади се!!!“

Надрасках номера на мобилния си под написаното и напуснах дома. Отново беше започнало да вали. Този път капките бодяха като карфици, които достигаха до костите. Дърветата бяха почти съвсем голи и шумата по пътеките вече нямаше есенните багри. Беше кафява, влажна и тъжна.

Вкъщи хванах Джим Боб, който през последните дни беше ужасно тъжен, извадих го от клетката и го занесох в моята стая.

Яне беше готвила. Тя потропа на вратата ми, но аз излъгах, че ме боли главата и искам да си легна рано. Седнах пред компютъра и започнах да проверявам имейлите си, та да се поразсея. Джим Боб се качи на бюрото и закълва тетрадката ми по математика. От време на време издаваше тихи звуци.

Имаше имейл от татко. В Ел Ей било вече почти лято и те получили голяма поръчка за реклама на сладолед във Венис бийч. Вал ми изпращаше поздрави. Тя питала баща ми дали ще я вземе със себе си при следващото си идване в Германия, та най-сетне да се запознае с мен. Какво е казала по въпроса Мишел, баща ми премълчаваше, но ми съобщи, че ще дойде след Коледа.

„How is life, little Wolf?“

It is like fucking hell.

Излегнах се на леглото, притиснах мечето върху гърдите си и започнах да наблюдавам Джим Боб, който сега се беше настанил върху перваза на прозореца.

— Хей, приятелю по килия — промълвих тихо. — Как я караш без Джон Бой?

Джим Боб не ми обърна внимание. Той ситнеше по дъската на прозореца, после се умори и зачука с човка по стъклото. Дъждът се усили и през прозореца Елба приличаше на сива супа.

Надигнах се от леглото и закрачих напред-назад из стаята като тигър в клетка. Поглеждах всеки няколко секунди джиесема си, като го заклевах, после поглеждах през прозореца и премислях как и кога ще мога да се измъкна от вкъщи, без Яне да се усъмни.

Когато джиесемът ми завибрира, едва не умрях от страх.

— Какво става с теб?

О, не. За бога, не. Затворих очи. Беше Себастиан.

— Нищо — казах немощно. — Във всеки случай нищо лошо. Имам само малко… температура.

— Този отговор вече ми е известен — чух Себастиан да въздиша. — Беки, какво става? Защо днес не беше на училище? Нещо свързано… с него ли?

— Себастиан, аз… — отчаяно затърсих думите. — Сега не мога да говоря, разбираш ли?

— Да намина ли?

— Не — сдържах се да не викам. — Не, всичко е наред. Ще ти се обадя утре. Ще се видим в училище.

Покашляне.

— Нещо не е наред — заговори Себастиан. — Нещо съвсем, никак не е както трябва. Мога да разбера, ако… ако… По дяволите! Каквото и да става с твоите чувства, моето чувство ми подсказва, че някак си се забъркваш в нещо.

— Говорил ли си със Сузи? — гласът ми стана остър.

— Не, по дяволите! Говоря с теб.

— Но аз сега не мога да говоря с теб.

Затворих.

После седнах на пода пред леглото и погледнах часовника. Беше единайсет и половина. Ако Яне си беше легнала, можех да се измъкна още веднъж.

Свих се на килима, за да събера сили.

Навън излезе буря. Дори през затворените прозорци чувах как вятърът свири в клоните и вие между къщите.

Че съм заспала, разбрах едва когато се стреснах от някакъв пронизителен звук.

Беше звънецът на вратата. Някой звънеше на пожар.

В коридора се сблъсках с Яне, която беше вече по пижама и ме гледаше объркана. Вдигнах рамене.

Божичко, не. Моля те да не е Себастиан.

— Може би Врабеца си е забравила ключа — измърмори майка ми и се запъти към вратата. — Тя е още в ателието. Небеса, та часът е два и половина. Идвам!

Не беше Врабеца.

Не беше и Себастиан.

Пред вратата стоеше Луциан. Беше бял като стената, измокрен до кости, от косата му се стичаше вода.

— Трябва да говорим — каза той рязко. — Насаме.

При това гледаше не мен, а Яне.

— Ето — той тикна парче хартия в ръката й. — Чакам ви. После, без да каже дума повече и без изобщо да ме удостои с поглед, изчезна в нощта.