Уилям Дийл
Владетелят на Ада (9)

9.

Близо до Ке Сан, Южен Виетнам, 31 януари 1968.

Северновиетнамците отпразнуваха първата нощ на Тет, виетнамската лунна Нова година, с масирани нападения срещу американските и южновиетнамските бойни части. Осемдесет и пет хиляди виетнамски партизани заляха страната, а зад тях, готови да хукнат подире им, бяха в готовност още 85 000.

— Рота Чарли, тук Фокс, чувате ли ме?

— Чувам те, Фокс.

— Говори полковник Уитъкър, дайте ми веднага полковник Пенингтън.

— Той е тук до мен, сър. Момент.

Радистът подаде слушалката на Пенингтън, който се беше свил в края на една оризова нива. От време на време някоя мина избухваше близо до тях и ги засипваше с кал и вода. Пенингтън беше адски уморен. Не беше сменял прогизналите си дрехи от два дни. Свечеряваше се.

— Пенингтън слуша.

— Лари, аз съм, Лу Уитъкър. Каква ти е позицията?

— На петнадесетина мили северно от Ке Сан. Войниците ми са пръснати на майната си. Какво става, по дяволите?

— Около нас направо валят виетконгци. Нападнали са ни по цялата територия на тая проклета страна. Снощи някаква група камикадзе е пробила стената на посолството. На охраната са й трябвали цели пет часа, за да ги ликвидира.

— Проклятие, откъде са се пръкнали толкова много?

— Откъде можем да знаем, по дяволите? Говори се, че са превзели Хю на крайбрежието и тук в Сайгон сме като в обръч. Имай предвид, че поне десет хиляди жълти дяволи идват към Ке Сан.

— Ха, идват. Та те направо са ни залели отвсякъде.

— Лари, трябва да изградиш нещо като фронт и да удариш тези копелета преди да са се добрали до града. Тук имаме пет хиляди морски пехотинци, които се опитват да удържат града, а срещу тях са се изправили пет пъти повече.

— Че къде са по-малко! Какво искаш от нас, Лу, да хукнем да ги търсим ли?

— Няма да е лошо.

— Господи, хората ми са направо като пребити. Живи трупове.

— Че кой не е? Направи каквото можеш.

Пенингтън и радистът му побягнаха покрай избуялия ориз, избягвайки снайперистката стрелба и връхлитащите мини. Той бе загубил капитана си и двамата си лейтенанти предната нощ. Вече от час работеше с Коб, главния сержант, за да прегрупира силите си.

— Щом открием това виетконгско подкрепление, дето се е запътило насам, му скачаме на врата — каза той на Коб.

— С какво ще му скочим, сър? Не ни останаха нито патрони, нито гранати.

— Пет пари не давам, Коби, Застрелвайте ги, съсичайте ги, ритайте ги, ръфайте ги. Кажи на момчетата, че искам да чуя бунтарски крясъци и ревове. Ако не друго, поне ще изплашим проклетите му копелета до смърт.

След два часа Пенингтън и Коб поведоха ротата към гористия залив и изведнъж някакво лице се пръкна в мрака само на метър-два от Пенингтън. Бяха се сблъскали със самия враг. Пенингтън вдигна пистолета и простреля копелето в окото. В гората избухна истинска канонада. Навсякъде се завързаха жестоки ръкопашни схватки. Пенингтън се втурна напред, като стреляше наляво и надясно с 45-калибровия си пистолет. По едно време усети как нещо го прониза в рамото, после го улучиха пак, но той продължи напред, като сечеше с ножа си, а с другата ръка използваше пистолета като чук. Пламъчетата на изстрелите проблясваха в мрака като светулки. Войниците му крещяха като луди.

Зад него някой изстреля осветителна ракета и бойното поле внезапно се озари в кървав червеникав блясък. Пенингтън за миг съзря обкръжението си. Двамата с Коб се бяха отдалечили на двадесетина метра пред основното ядро, в ничията земя между хората му и виетнамците, които не даваха на войниците му да надигнат глава.

— Вдигайте си задниците, дявол да го вземе! — изрева Пенингтън. — Насам. И искам да чувам бодри крясъци!

Двамата с Коб се втурнаха срещу врага. Хората му ги последваха.

— Господи! — изрева Коб и се свлече на колене.

Пенингтън се хвърли към него. Няколко бойци притичаха покрай тях, като стреляха слепешката в мрака и ревяха като луди.

Юмрукът на сержанта се мъчеше да затули кървавата дупка, цъфнала на хълбока му.

— Ще те изнеса! — опита се да надвика грохота и крясъците Пенингтън.

— Къде отиваме? — простена Коб.

— Какво ще кажеш за Бостън, Коби? Искаш ли да отидем в Бостън?

— Не ме карайте да се смея, сър, че направо ме прерязва.

Пенингтън внимателно вдигна Коб на рамо и тръгна към края на гората. Куршум се заби в бедрото му и докато падаше, няколко войници се втурнаха към тях.

— Добре ли сте, полковник?

— Добре съм, момчета — изпъшка той. — Имаме ли подръка лекар? Май ще ми изтече кръвта.

— Веднага идва, сър. Ей сега ще ви пристегне крака.

— Как е Коб? — попита Пенингтън.

— На косъм е, полковник.

— Погрижете се за него, чувате ли ме! Не се тревожете за мен, погрижете се за него.

— Да, сър.

Стрелбата и крясъците постепенно заглъхваха.

— Какво става, по дяволите?

— Мисля, че жълтите копелета побягнаха към Ханой — каза лекарят с усмивка. — Подгонихме ги.

— Кучи синове.

— Какво съвпадение на мненията, полковник.

На разсъмване медицинските хеликоптери кацнаха и вдигнаха ранените към Сайгон. Коб беше на първия хеликоптер. Пенингтън се качи последен. Докато машината се издигаше във въздуха, той огледа бойното поле. Земята под тях беше буквално затлачена с трупове. Лешоядите вече започваха да се събират на гощавка.

Същата нощ, на сто мили от тях, капитан Джошуа Енгстрьом и трима от хората му се промъкваха покрай брега на една река в Делтата. Лицата им бяха боядисани в бяло и четиримата бяха само по къси гащета. Енгстрьом притегна колана си и провери непромокаемата чанта, закачена на него. В нея имаше един 45-калибров пистолет с пет резервни пълнителя и карта. Към бедрото си бе привързал кания с нож, а от колана му висеше друга. Хората му правеха същото — проверяваха оръжието си, без да отделят поглед от реката.

От другата страна на реката Черния Боби Шрак се бе сгушил в едно укритие със снайперистката си пушка. Той видя засенченото фенерче на Енгстрьом да проблясва два пъти и отвърна на сигнала. Бяха готови. Извърна бинокъла си и го насочи срещу течението, зърна една светлинка и се втренчи в нея.

Бяха отработили операцията няколко пъти. Проповедника беше луд на тема отработване на операции. Отработване и синхронизиране, отработване и синхронизиране. Всички пазеха тишина. Движеха се бързо, почти като машини, използваха сигнали с ръце вместо думи. На брега, на който беше Енгстрьом, се криеше втори снайперист — снажен мъж с черна брада и дълга коса. Той щракна с пръсти и посочи нагоре срещу течението.

Слухът им долови отгласи на смях и гълчава. Хората му се притаиха в очакване. Лодката изплува в мрака. Беше широка, плоскодънна, с два мотора отзад.

Енгстрьом измъкна ножа си и тихо каза:

— И Господ каза на Иисуса: не се бой от тях, защото ще предам всички на синовете Израилеви, за да ги избият.

Захапа ножа и се плъзна безшумно във водата.

На лодката имаше петима души. Двама седяха на варели до носа, пушеха и се взираха в двата снопа светлина, които прожекторите хвърляха в реката. Останалите трима се бяха скупчили в средата на лодката, под един фенер, и прелистваха един оръфан брой на „Плейбой“. И петимата носеха северновиетнамски униформи. Палубата беше задръстена с мушамени пакети.

Екипажът не долови промъкващите се хора на Енгстрьом.

Двата изстрела едва се чуха. Единият от мъжете на носа се прекатури. Другият бавно се извъртя и падна зад борда.

Групата мигновено атакува. Всеки сграбчи жертвата си за косата, дръпна я назад и преряза гърлото й. Ножовете потънаха дълбоко, почти до прешлените. Стоманените ръце на Енгстрьом стиснаха като менгеме врата на жертвата, която се замята в предсмъртна агония. Въздухът със свистене се измъкваше от гръкляна й; пръсна ален дъжд. Когато мъжът престана да се мята, Енгстрьом го пусна и безжизненото тяло се строполи на палубата.

— Готово — каза Енгстрьом и угаси двигателите. Един от групата подхвърли въже на брадатия снайперист, който върза лодката за едно дърво. Кървавите ножове просветваха под фенера, докато нападателите разпаряха пакетите и изсипваха съдържанието им в реката. Енгстрьом гледаше как кафявите кристали хероин се завъртат в миниатюрни водовъртежи и изчезват. Когато приключиха с унищожаването на товара, Енгстрьом запали моторите, завъртя лодката и я насочи срещу течението.

Мецингер блокира кормилото и сряза въжето.

Енгстрьом се приведе над жертвата си, която лежеше с лице, забито в палубата, и рязко дръпна главата нагоре. Мускулите му за миг рязко изпъкнаха, докато разсичаше с тежкото острие вратните прешлени. После завърза кървавата глава за косите към радиоантената.

— Тогава Давид се затече — запя той, втренчен нагоре по реката, — и като стъпи върху филистимеца, и взе, та изтегли меча му из ножницата, удари го и отсече с него главата му; филистимци, като видяха, че техният юнак умря, удариха го на бяг. Първа книга Царства, глава седемнадесета.

Обърна се, скочи през борда и заплува към брега. Заби ножа си в един дънер и застанал до кръста в реката, дълго ми кръвта от ръцете си.

Историята на Пенингтън във Виетнам се превърна в легенда. Беше от онези истории, които армията обича и по които много си падат вестниците; от онези истории, които донасят на войниците ордени на честта.

Енгстрьом беше тайното оръжие на армията, командирът на проект „Фантом“ с подразделенията си „Спектър“, които действаха дълбоко в тила на Виетконг, всички тренирани и обучени за партизанска борба, мъчения, убийства, работа с експлозиви. Методите им толкова излизаха извън всякакви рамки, че всички архиви от проекта след войната бяха засекретени или унищожени.

Пенингтън се върна от Виетнам, за да излиза по паради, донесе си генералска звезда и Орден на честта. Енгстрьом се върна майор, който дори нямаше право да говори какво е правил на войната.

Лорънс Кълвър Пенингтън и Джошуа Люк Енгстрьом бяха постъпили в армията в един и същи ден, 23 август 1952 година. Седемнадесетгодишни и надъхани с патриотизъм, и двамата се бяха записали доброволци, вместо да чакат да ги повикат. Жадуваха за бойни подвизи в Корея. Енгстрьом, син на проповедник фундаменталист от Уайоминг, беше простовато планинско момче, което едва бе изкарало гимназията. Пенингтън идваше от Арлингтън, Вирджиния, беше завършил с отличие и баща му беше дипломат от кариерата.

Една нощ по време на основното обучение Пенингтън забеляза високия младеж от западните щати да седи сам на стъпалата на щаба. Седна до него, извади пакет „Честърфийлд“, тръсна го и му предложи цигара.

— Благодаря, не пуша — каза Енгстрьом.

— Носталгията май те е награбила, а? — попита Пенингтън, докато си палеше цигарата.

— Не. Просто досега не бях попадал на толкова горещо място.

— Откъде си?

— Декстър, Уайоминг.

Пенингтън подсвирна.

— Доста далеч си от дома. Аз съм Лари Пенингтън, Арлингтън, Вирджиния — каза той и протегна ръка.

— Джош Енгстрьом.

— Да не си каубой? — попита весело Пенингтън.

— Ами — отвърна Енгстрьом. — Дори не съм се качвал на кон. Обаче съм разнасял вестници с велосипед.

— Едно лято разнасях „Сатърдей Ивнинг Поуст“ на абонати — исках да изкарам за велосипед. Голям глупак бях! В кои войски искаш да постъпиш?

— В танковия корпус — отвърна Енгстрьом.

— Танк искаш да караш значи. Не е лесна тая служба.

— Навремето си мечтаех как карам танк — проговори Енгстрьом, вперил поглед в звездите. — Като Патън. След като войната свърши, искам да остана в армията.

— Значи искаш да станеш кадрови офицер, а? И аз също.

— Да, искам да стана офицер. — Енгстрьом изгледа Пенингтън и срамежливо се усмихна. — Много ми се иска един ден да стана генерал.

— Хубаво е човек да си мечтае — каза Пенингтън. — На мен пък много ми се иска един ден да стана началник на обединените щабове.

И двамата се разсмяха. След тази нощ вече никога не се срещнаха.

Енгстрьом постъпи в танковите войски. Пенингтън — в офицерската школа. След корейската война Енгстрьом получи повторно назначение за преквалификация и следващите няколко години беше един от многото курсанти, затънали в реорганизацията на следвоенната армия. Пенингтън беше определен да продължи обучението си в Уест Пойнт, завърши с отличие и тръгна по служебната стълбица. Той беше самото въплъщение на офицера, за който бленува армията: умен, чаровен, дипломатичен, фин, брилянтен стратег, и приет в обществото.

Енгстрьом минаваше от гарнизон в гарнизон, без да помръдне от чин лейтенант, докато през това време Пенингтън неуморно се издигаше и стана подполковник. Някъде в началото на шейсетте, точно преди и двамата да заминат за Виетнам, Енгстрьом се заинтересува от Пенингтън — беше си спомнил онази нощ в Южна Джорджия. Непрестанно мърмореше, че бил по-добър полеви офицер от Пенингтън, но винаги бил загърбван, понеже бил момче от провинцията и не криел религиозните си убеждения, които според армейските бюрократи не били подходящи. В това действително имаше и частица истина. Архивите обаче също така изваждаха и другата истина — оплаквания срещу Енгстрьом, който с фанатична целеустременост прочиствал подразделенията си от чернокожи, евреи и католици, четял Библията на глас по време на обучението и не позволявал на войниците си да се докосват до чашката или да палят цигара. Виетнам се бе оказал идеалното място и за двамата.

Години по-късно и двамата служиха в Саудитска Арабия. Пенингтън беше възхваляван от медиите като един от големите стратези на операция Пустинна буря. Енгстрьом си спечели само една фотография в „Ню Йорк Таймс“ със заглавие под нея „Проповедника“: корав полковник, повел хората си в боя с оръжие в едната ръка и Библията в другата.

И една година по-късно, когато Пенингтън се пенсионира като началник-щаб на сухопътните войски, огорченият Енгстрьом беше изпратен в запаса с чин полковник. Той така и не можа да сложи генералския пагон.

За всичко Енгстрьом обвиняваше Пенингтън — той бил блокирал произвеждането му в чин генерал при пенсионирането. Иронията беше там, че Пенингтън нямаше нищо общо с това. Той дори не си спомняше Енгстрьом и не знаеше кой е той.