Уилям Дийл
Владетелят на Ада (37)

37.

Летище „Мисула“, събота, 4 часът и 15 минути следобед, монтанско стандартно време

Армията бе заела един хангар на летището и бе изградила там полевия си щаб. Самото летище беше евакуирано, а полковник Стю Рембранд щеше да ръководи нападението от кулата за управление на полетите, преобразувана в команден пункт, като щеше да получава заповедите си от Джеси Джеймс, който се намираше в централния оперативен пункт в Белия дом заедно с президента. Майор Робърт Бариър щеше да създаде преден команден пункт в планината, а капитан Лари Кранц щеше да ръководи десанта на рейнджърите в бойната зона.

Хангарът беше пълен с най-опитните рейнджъри в армията, тренирани да се бият на всякакъв терен и при най-лоши условия. Те седяха на бетонния под, облегнали се на раниците си, с вече почернени лица.

Капитан Кранц стоеше пред една огромна карта на източната част на планината Джеймс и правеше разбор на задачата. Бойната зона беше ясно очертана. Напомняше на четириъгълник със страна по-малка от три мили в основата — всъщност това беше карта на седловината. Под седловината планината се спускаше стръмно надолу, а над нея гъсто обраслата площ се свиваше до една миля в снежния пояс на хиляда метра от върха. Северната и южната части на планината Джеймс бяха стръмни и голи, ничия земя, невъзможна за обитаване или защита.

Един ревящ поток прорязваше планината, оформяйки тесен коридор между бойната зона и южната част. Неравен път извеждаше до едно малко плато, може би с размерите на футболно игрище. Дървен мост прескачаше ждрелото и свързваше платото със седловината. Откъм високата страна платото граничеше с високи скали, които му служеха като щит срещу стрелбата от самата бойна зона.

Майор Бариър трябваше да откара няколко части от рейнджърите до платото и да установи преден команден пункт. Планът беше бойната зона да се обстрелва с картечен и ракетен огън от хеликоптерите, после рейнджърите на Кранц да се спуснат под снежния пояс и да напредват надолу, за да изтикат частите на Енгстрьом. Отредите от рейнджърите откъм южната страна на потока щяха държат моста под контрол и по този начин бойните части на милицията щяха да се превърнат в живи мишени. Вкарани в капана, те нямаше да имат друг изход, освен да се предадат.

 

 

Хълма, събота, 4 часът и 33 минути следобед, монтанско стандартно време

На двадесет мили от тях Енгстрьом събра офицерите и сержантите си в бункера за последни инструкции. До него, както във Виетнам и Кувейт, бяха Черния Боби, Дейв Мецингер, Карл Ренц и Рей Болинджър. Другият командир беше Джеймс Джоузеф Рейни, бивш куклуксклановец, който се бе включил в армията на Светилището още от самото й възникване. В главната зала на командния пункт, врязан в сърцето на планината, се бяха събрали двадесетина мъже.

Бетонният бункер се намираше в самия център на бойната зона и се защитаваше от периметър, ограден с тел-бръснач и осеян с мини. Имаше голяма зала — главният комуникационен център, спални помещения за командващите офицери и малка радиозала със студио и спални помещения до него. В съседство с доста оскъдното пространство на комуникационния център в серия тунели бяха укрити сандъци с боеприпаси, автоматични оръжия, ракетомети и ракети.

Най-опасното оръжие бе приблизително един тон пластичен взрив С-4, съхраняван в пакети, свързани с жици и детонатори. Това беше „тайното оръжие“ на Енгстрьом.

Енгстрьом си имате свой собствен план за действие, ако бъдеше атакуван, макар и да не вярваше, че армията ще нападне планината. Според него армията и ФБР щяха да установят статична блокада и да го чакат да се предаде. Но ако нападнеха, той беше подготвен да отбранява с всички средства онова, което бе станало известно като „Хълма“.

Пристигането на военните части промени всичко. Вече бе ясно, че нападението върху укрепената планина е въпрос само на време.

Предната нощ много от войниците му бяха дезертирали от планинската крепост. Бойните му части се бяха свили до шестстотин души — но те всички щяха да воюват до смърт.

Енгстрьом беше брилянтен стратег. Бе преценил, че нападението ще се осъществи от три посоки едновременно надолу по планината. Планът му за отбрана беше да обгради бункера с войниците си, които щяха да са под защитата на телта и мините. Те щяха да стрелят от бункера срещу нашествениците, като по този начин се предпазваха от стрелба по своите.

Беше наясно, че не ще успее да спечели тази битка. В сърцето си знаеше, че Апокалипсисът вече е съвсем близо. Раят вече беше само на една ръка разстояние. Той щеше да умре в полята на Парузия мечтаната страна на Второто пришествие.

От дъното на залата Авраам следеше как Генерала напътства войниците си. В помещението си Авраам държеше две петнадесетгодишни момичета, които го „забавляваха“ от няколко дни. Авраам знаеше, че не може да напусне крепостта. Долу го чакаха ФБР, армията, СКТАОО. И Вейл. Сега беше удобният момент да отпрати момичетата от бункера. Но той реши да ги задържи. Защо да се лишава от тях?

— Нека всички, които сме събрани тук, да се помолим — каза Генерала.

— Амин — отвърна един от присъстващите.

Няколко от офицерите и сержантите паднаха на колене. Шрак стоеше до Енгстрьом; грубите му черти не даваха израз на онова, което изпитваше.

— Днес рано сутринта си мислех за Откровението на Йоана — каза Енгстрьом. — Глава четиринадесета ми изглежда подходяща. „И видях друг Ангел да хвърчи посред небето, който имаше вечно евангелие, за да благовести на жителите земни, на всяко племе и коляно, език и народ; той говореше с висок глас: бойте се от Бога и Му въздайте слава, защото настъпи часът на Неговия съд, и поклонете се на Оногова, Който е сътворил небето и земята, морето и водните извори.“ Амин.

— Амин — отговориха всички в хор.

— А сега да излезем в тази студена нощ и да бъдем заедно с войниците си каза Енгстрьом и всички започнаха да напускат командния център.

Шрак извади пура, отгриза края й и го изплю в едно кошче.

— Връщаме се към старите си навици ли, полковник? — попита Енгстрьом.

— Предпочитам вкуса на пурата пред този на пръстта — каза Шрак.

— Никога не съм допускал, че можеш да се съмняваш, Боби.

— Никога до този момент не сме стигали толкова високо по течението на лайняната река, Джошуа.

— Господ ни гледа отгоре.

— Няма да е зле, защото помощта му ще ни е страшно нужна.

 

 

Вашингтон, събота, 6 часът и 52 минути

В главния оперативен център в Белия дом президентът Пенингтън крачеше пред един голям модел на планината Джеймс. Няколко офицери закачаха карти по стените — върху тях щяха да отразяват развоя на битката.

Преди двадесет минути Авраам бе възвестил на живо по радиото идващия Апокалипсис. Пламенното му слово бе срещу гадния президент, който придвижвал войски към Мисула. Генерал Джеймс слушаше напрегнато и само клатеше глава, докато Авраам сипеше огън и жупел. Проповедникът приключи с един стих от Лука, който прозвуча повече като предупреждение, отколкото като блага вест:

— „А кога чуете за войни и бъркотии, да се не уплашите, понеже трябва това да стане първом… на места ще има големи трусове и глад, и мор, ще има и страхотии, и големи поличби от небето… Тогава ония, които се намират в Юдея, да бягат в планините… защото тия дни са на отмъщение, за да се изпълни всичко писано…“

— Хайде, пак започна да редактира и перифразира — каза Джеймс. — Пропусна частта за изоставянето на планините.

— Изключи това проклето нещо — изръмжа Пенингтън.

— Извинете, сър.

Пенингтън погледна часовника си. Беше извикал Мардж Кастен, Джером Брилщайн, министъра на отбраната, Клод Хукър, директора на ФБР Хари Симънс и Уейн Бродски от СКТАОО. Искаше ги при себе си, ако онези наистина атакуваха бойните части. Кастен и Брилщайн се бяха възпротивили на решението му да изпрати войски в района и юридическите аспекти бяха доста мрачни, но Пенингтън се бе позовал на Закона за военните действия от шейсетте години и на Закона за мерките срещу тероризма.

— Ще наредя удар само ако те провокират нападение — беше казал Пенингтън. Брилщайн обаче си спомни една предишна дискусия, когато Пенингтън изведнъж му бе изревал: „По дяволите, Джери, ако не го спрем сега, десните откачалки в страната ще решат, че вече могат да ни прегазят.“ Брилщайн определено изпитваше смесени чувства относно мотивите на Пенингтън.

Хукър и Симънс се бяха съгласили с него, представяйки кризата на планината Джеймс като опит на шепа терористи да съборят правителството.

Пенингтън бе взел решението си, без да се терзае много, особено след страшната смърт на единадесетте агенти в Мичиган и нападението срещу Вейл, при което бе загинал и дванадесети. Той беше убеден, че Енгстрьом трябва да бъде унищожен. За него това си беше въстание.

Без значение какво мислеше кабинетът за това, Пенингтън чувстваше, че решението му ще се приеме от гласоподавателите, особено след като им кажеше колко би им струвала една продължителна обсада. Той беше подготвен да поеме пълната отговорност за заповедта си, с която изпращаше американски войници срещу американски граждани. Решението му беше твърдо. Един-единствен акт на агресия от страна на армията на Енгстрьом щеше да предизвика гражданска война на границата между Айдахо и Монтана.

 

 

Планината Джеймс, събота, 5 часът и 56 минути следобед, монтанско стандартно време

С падането на мрака откъм върха задуха леден вятър. Мецингер и синът му се бяха сгушили до един малък огън, който примигваше под вятъра. Беше кучешки студ, но младежът не се оплакваше.

— Чип, мисля, че трябва да се прибираш у дома каза Мецингер. — Това не е място за шестнадесетгодишни.

— Аз съм в милицията още от четиринадесетгодишен, татко — отговори синът му. — Няма да те изоставя.

— Слез долу при майка си, тя има нужда от теб.

— Моето място е с теб.

— Чип…

— Не, татко. Няма да си тръгна без теб. Какво ще каже Генерала, ако те чуе да говориш така? — Баща му не отговори и Чип попита: — Какво мислиш, че ще стане?

— Нищо, по дяволите. Щом съмне, Генерала ще седне с онзи Вейл и ще му намерят колая.

Чип потрепна и се опита да прогони студа.

— Във Виетнам сигурно не е било така, нали, татко?

— Беше точно обратното. Жега, задушно, влажно. Можеше да си напълниш шепата с пот само от въздуха! В Кувейт пък беше горещо и сухо. Устата ти се пълни с прах и не можеш да я изплюеш, дори и животът ти да зависи от това. Но ще ти кажа, беше по-добре от това. Никога не съм обичал студа.

— Тогава защо избра да живеем в Монтана? — изсмя се Чип.

— Защото тя е нашият дом. Това е Божията страна. Аз я обичам, само дето нощите ме съсипват. Прекалено студено е.

— Трябва да се гордееш със сина си, Дейвид — проговори нечий глас зад тях.

Те вдигнаха глави. Енгстрьом се извисяваше над тях като някаква кула, очите му блестяха под качулката на якето му.

Мецингер и Чип скочиха и отдадоха чест.

— Спокойно, няма нужда — махна с ръка Генерала. — Просто си помислих, че не е зле да се помоля заедно с войниците. Седнете.

Мецингер и синът му седнаха и отново се сгушиха до огъня.

— Някакви новини? — попита Чип Мецингер.

— Не. Уплашен ли си, синко?

— Не. Толкова е студено, че дори и не ми идва наум да се страхувам — отговори момчето.

— Каквото и да стане или дойде, спомняйте си думите на Лука, двадесет и първа глава, двадесет и осми стих — каза Енгстрьом. — „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви. Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат. И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова, което има да стане, и да се изправите пред Сина Човечески.“

— Амин — каза Мецингер, но в гласа му имаше тъга.

— Амин — повтори Чип.

Генералът продължи и те го чуха да говори на други в мрака.

Мецингер прегърна сина си и го притисна към себе си.

 

 

Хангара, събота, 6 часът и 5 минути вечерта, монтанско стандартно време

Сержантът вървеше из препълнения хангар, като спираше тук-там и си казваше по някоя приказка с войниците. Един млад рейнджър се бе дръпнал настрани. Бе приклекнал до една стена, потънал в размисъл. Почерненото му лице беше сериозно, а погледът забит в бетона.

— Какво става, войнико? — попита сержантът.

— Не съм сигурен, сержант.

— Какво искаш да кажеш, че не си сигурен?

— Никога не съм си мислил, че ще убивам американци, когато постъпих в рейнджърските части.

— Как се казваш, синко?

— Ризо, сър.

— Е, аз съм сержант Уилямс. Джейсън Уилямс. Аз съм в армията от двайсет и осем години и на мен също никога не ми минавало такова през главата. Но нашият командващ казва, че тези хора са предатели. Те заговорничат срещу правителството и грабят и убиват за собствена слава.

— Много ми е трудно, като си мисля, че трябва да избиваме фермери от Монтана — каза войникът. Беше на двайсетина години.

— Те не са фермери, те са специално обучени партизани, които искат да свалят правителството и да опозорят знамето. Спомняш си какво стана в Оклахома Сити, нали? Помисли си за това. Мисли за майка си и сестра си у дома, какво би могло да им се случи, ако тези ренегати успеят да се измъкнат оттук.

— Да, сър, няма да го забравя.

— Добре. Ти ще се справиш. Ще направиш каквото ти заповядат, Ризо. Не се и съмнявам.

— Благодаря ви, сър.

 

 

Планината Джеймс, събота, 6 часът и 22 минути вечерта, монтанско стандартно време

Съгласно заповедта, два хеликоптера „Спектър“ заобиколиха южния склон на планината и се доближиха на неколкостотин метра от зоната на бойните действия. Инфрачервените скенери претърсваха черния склон на планината за входа на бункера. Екипажът търсеше прояви на активност и откри много такива. От входа на бункера непрекъснато изскачаха фигури, които носеха ракети, гранатомети и автоматични карабини М-16 — незаконни оръжия, останали скрити до този момент. Отзад в хеликоптера един специалист маркираше позициите на ракетометчиците с ракети „земя-въздух“ върху растеризирана бойна карта и предаваше информацията по радиото в командния център на летището в Мисула.

Полковник Рембранд се обърна към адютанта си.

— Плъховете излизат да си поиграят — каза той и препредаде информацията в главния оперативен център в Белия дом.

Втори хеликоптер зависна зад първия. Двата заедно оглеждаха зоната на бойните действия и изучаваха позициите на хората, въоръжени със „Стингър“.

В бункера Шрак, Енгстрьом и Рейни, ракетният експерт от Ку-клукс-клан, следяха на инфрачервените монитори приближаването на двата хеликоптера.

— Седемдесет и пет метра — изръмжа Рейни. — Те маркират позициите ни, генерале.

Енгстрьом се замисли над ситуацията. Не искаше пръв да открива огън, но знаеше, че нападението върху Хълма ще стане с хеликоптерни десанти по въже — силният вятър не позволяваше използването на парашутисти. Ракетите „Стингър“ и 72-Е5 бяха първата им линия на отбрана. Задачата им беше да свалят хеликоптерите с десантчиците.

Рейни, който бе обучавал ракетометните части, беше спокоен и хладнокръвен. Беше нисък мъж с квадратно телосложение, огромни мустаци и късо подстригана коса. Следеше екрана на инфрачервения радар с отпуснати ръце, в очакване на решението на Енгстрьом.

— Генерале?

Енгстрьом се обърна към Шрак.

— Какво мислиш, Боби?

Шрак знаеше отлично какви ще бъдат последиците, но също така разбираше и проблема.

— Или ги сваляме и по този начин защитаваме ракетометчиците си, или можем спокойно да излизаме с вдигнати ръце — каза той. — Това е първата ни линия на отбрана.

— Можем да изстреляме един предупредителен изстрел под тях.

— Заеби ги тия — каза Рейни. — Или ги сваляме, или те ще ни прегазят, без дори да ни забележат.

Шрак ненавиждаше Рейни, но уважаваше мненията му.

— Успеем ли да отблъснем първата им атака, това ще събори Пенингтън — каза той. — Той едва ли ще поеме риска от големи загуби.

— Той не би придвижил бойни части тук, ако не е готов да заповяда атака — каза Енгстрьом и се обърна към Рейни. — Изстреляй един предупредителен изстрел и виж как ще отговорят.

— По дяволите — изруга Рейни, обърна се и тръгна към изхода на бункера.

Двама членове на милицията с ракетомети бяха заели позиция близо до входа на бункера. Рейни се взря в почернените силуети на двата хеликоптера „Найтхоук“ през инфрачервения си бинокъл.

— Дай ми това — каза той и взе ракетомета. — Генералът иска да си поиграе игрички с тия птички.

Прицели се ниско над земята и стреля. Ракетата изсвистя и проряза мрака.

В хеликоптера пилотът зърна пламъка на изстрела, после видя огнената следа на ракетата да се стрелва под машината.

— Обстрелват ни с ракети! — изрева той в микрофона.

Под него, близо до седловината, един млад член на милицията видя ракетата да се стрелва над него и помисли, че атаката вече е започнала. Той изстреля няколко откоса от карабината си М-16 към хеликоптера. Няколко куршума рикошираха от бронираната машина.

— Обстрелват ни с ракети и наземен огън, сър — докладва пилотът.

В Белия дом Джеймс се обърна към президента и каза:

— Те започнаха.

Пенингтън го погледна и каза съвсем спокойно, с пълното съзнание за последствията от думите си:

— Кажи им да отвърнат на огъня и да започнат десанта.

Рембранд чу заповедите по радиото и ги препродаде на хеликоптера. Пилотът приведе носа на машината и картечниците забълваха огън към хълма. Куршумите се врязваха в каменистата земя и разкъсаха гърдите на единия от бойците.

— Кучи син! — изрева Рейни и сграбчи друга ракета. — Този път няма да има предупредителни изстрели. Ей сега ще видя как ще падне една от тия любими играчки на шибания президент на стойност седемдесет и два милиона долара!

Той се прицели и стреля. Ракетата „Стингър“ се стрелна в нощното небе и се вряза в хеликоптера.

— Улучиха ме — изрева пилотът и миг по-късно резервоарите избухнаха. Разкъсаният хеликоптер се преобърна и рухна на склона.

От бункера Енгстрьом и Шрак проследиха всичко. Енгстрьом беше по-студен и от лед. Той вдигна едно дистанционно управление и го натисна. Мостът, свързващ платото със зоната на бойните действия, беше разкъсан на парчета от два заряда С-4. Останките се сгромолясаха в ревящия поток.

— Генерале — каза Шрак, — току-що им обявихме война.

На сто мили от тях Мартин Вейл и Сам се връщаха в Мисула с малкия самолет на Файърстоун. Вейл бе оставил Парвър, Майер и Флахърти в Хелена да продължават с разпита на Грейнджър и Улф. С техните показания и тези на Гондорф той вече имаше достатъчно основания да иска обвинителни актове срещу Енгстрьом и хората му. Това щеше да е началото на края на Светилището на Бога. Вейл изпитваше голямо желание да го съобщи лично на Хардистан и после да се обади на Мардж Кастен. Нито той, нито Файърстоун имаха представа какво става в Мисула. Не слушаха радио, а Пенингтън не ги бе информирал за бойната тревога.